В съботата, определена от Генерала за събиране на групата в дома му, станах по-рано от обикновено, за да приключа с един проект, който ме озори до известна степен. Приключих навреме и след кратка подготовка седнах в колата и отпраших към града. Бях почти сигурен за причината на събирането и затова, след кратко колебание, обух един приличен панталон, сложих нова риза, но се отказах от вратовръзката. В града купих един огромен букет за „причината“ на събирането и бутилка от същия коняк, повалил ни през онази нощ, но имащ не малък дял за предстоящото събитие. Сигурно бях един от последните, защото улицата пред къщата беше заета вече от автомобили. Трябваше да паркирам в съседната уличка и награбвайки букета и плика с коняка, тръгнах към портата. Не бях изминал и няколко крачки, когато се заковах на място, вгледан в задницата на джипа, който без съмнение принадлежеше на Владимира. Спомних си думите на Генерала за очакваща ме изненада и се ядосах. Не можех да се върна, а нямах сили да продължа.

- Благодаря, че ме изчака Ясене. – стресна ме добре познат глас и хващайки ме подръка, Докторът реши еднозначно дилемата. – Май сме позакъсняли и по-добре, че сме заедно, да разделим упреците.

Вратата отвори Рени и след строгото „най-после“, ни въведе в големия хол. Всички вече бяха тук. Мирослав и вече наедрялата Мария, очакваше се около Великден да се появи наследника на горската фамилия, Кирилов със съпругата си, Нинов беше сам, но със сигурност половинката му бе някъде наоколо и Стоян, обясняващ нещо на Добрин, завършваха списъка. Откъм кухнята, накъдето се насочи и Рени, след като ни остави, се чуваха и други женски гласове и аз напрягах слуха си да доловя познатия глас на Влади, като събирах цялата си воля за да не рухна емоционално. Домакинът влезе и ни покани във вътрешния двор. Тук беше сложена голяма маса, отрупана с най-различни вкусотии. Нямаше столове и това ми допадна, този път щяхме да прескочим традиционната софра. Събрахме се около по-малката маса с напитки, зад която стоеше Ива и наливаше питиетата. Взех чаша вино и се залепих за Доктора в очакване на встъпителното слово, което Генералът явно подготвяше, застанал зад импровизирана трибунка. Той почука по чашата за да привлече вниманието ни и след като изчака да се присъединят и жените от кухнята, започна:

- Приятели, за някои е малко изненадващо това събиране днес, но няма да ви измъчвам и веднага ще издам причината. Реших, че тази къща достатъчно дълго е била без женско присъствие, затова ви представям новата стопанка, която от днес ще се разпорежда на тази територия.

Общите възклицания показаха изненадата в повечето от присъстващите и във възцарилото се мълчание, Генералът добави:

- Рени, доведи Калина. Нека влезе в задълженията си.

Всички обърнахме глави към вратата, откъдето Рени излезе под ръка с една симпатична жена, облечена в приятно костюмче, загърната в хубав шал. „Охо, - помислих си – това е сигурно прословутият шал, който ги събра.“ И така се оказа, както сама обясни наличието му по-късно, вече настоящата домакиня.

- Само още едно изречение ще си позволя, докато не съм се пъхнал под чехъла, - добави, прегърнал притеснената Калина под всеобщите поздравления и смехове, Генерала – двамата решихме днешното събиране да бъде нещо като сватбеното ни тържество, ето защо ви моля всички да вземат чашите със шампанско и да ни поздравят за наистина изненадващото и за мен събиране на двама души.

Екнаха поздрави от всички страни, Ива и нейната приятелка, минаха с подносите с шампанско, а всеки който вземеше чаша, минаваше да поздрави новата двойка. Когато дойде моят ред, Генералът ме прегърна и прошепна на ухото ми:

- Ясене, длъжник съм ти за цял живот. Но не споменавай как се взе решението.

Намигнах му съучастнически и след като целунах Калина и изразих радостта си от събитието, се дръпнах в един ъгъл на двора, където нямаше никой. Хвърлих внимателен поглед върху цялата площ, но не открих причината за притесненията си и това малко ме ободри, но и извика въпроса, кой е шофьорът на возилото отпред.

- Значи вие сте Ясен, станал градски герой преди години тук? – изчурулика някакво гласче, което ме накара да подскоча.

Обърнах се по посока на гласа и едвам се удържах да не изпусна чашата. На една ръка разстояние от мен стоеше умалено копие на Владимира и се забавляваше на безспорната уплаха, която изразяваше лицето ми.

- Толкова ли съм страшна, че така се стреснахте? Не се познаваме, аз съм Алисия, – протегна свободната си ръка към мен създанието – дъщеря на Владимира, която със сигурност познавате.

- Честно казано, наистина ме стреснахте, но не с вида си, Вие сте едно великолепно изглеждащо момиче, а с неочакваното си появяване. Не Ви забелязах досега и да, аз съм Ясен, но много далеч от понятието герой. – стиснах ръката й, която изненада с мекотата си.

Облечено в стилна плътно прилепнала по тялото рокля, широко деколтирана, някои биха казали дори неприлично, с ръкавици до лакътя и обувки с много висок ток, това момиче сякаш излизаше от страниците на френски моден журнал. Нямаше да се стресна толкова, ако я бях зърнал в гръб, но лицето й копираше едно към едно до болка познати черти. Изключение правеше ореолът от гарваново черната къдрава коса, идеално подчертаваща  малко бледото лице.

- Не знаех, че сте тук. – вече възстановил баланса, продължих разговора – Доколкото съм чувал, изучавате туризма в Италия.

- О, завърших миналото лято и може би ще продължа догодина с магистратура. Помагах на мама за популяризирането на хотела  в Италия, но преди време ми се обади и говорихме дали ще мога да я заместя за известно време тук. И от два месеца поех нейните ангажименти. Не знаех, че мама е толкова потайна. Винаги съм мислела, че нямаме тайни, а едва когато пристигнах , разбрах какъв бурен роман е имала. Това беше и причината да очаквам с нетърпение събирането, исках да се запозная с другия герой.

- Кой, Ви, наговори тези неща? – смаяно зяпнах аз.

- Не трябваше да се правя на велик детектив. Рени е като банка с данни, а ключът за нея е на лесно място. Някои неща ми разказа и Мария, дори и от персонала изникнаха подробности. Само мама отказа да ми каже каквото и да било, дори ѝ се разсърдих малко за това поведение.

- Поставяте ме в неловко положение. Нали не сте планирали да ме превърнете в източник, задоволяващ любопитството, Ви?

- А защо не? Водата от извора е най-чиста. И може да ме наричате Алис, така ме познават тук.

- Съжалявам, млада госпожо, но попаднахте на запечатан кладенец. Ще трябва да се задоволите с това, което имате. И едно признание, много лош събеседник съм, нямам никакъв подход към млади особи като Вас, затова ако не искате да си провалите деня, опитайте с някой друг.

В този момент, точно навреме, изникна отнякъде Рени. Разбра, че наоколо се събират тъмни облаци и дръпна за ръката Алисия.

- Алис, ела, Калина иска да ѝ помогнем. Ох, Ясене, успя ли малката осичка вече да те убоде?

- Не се е и опитвала, Рени. Няма вид на такъв хищник.

- О, о, да не дава Господ. Дано не ти се наложи да изпиташ жилото. Извини ме, че ти я отнемам, но трябва да помогнем на новата домакиня.

Качих една приветлива усмивка за изпращане, но получих остър поглед от новата позната, не говорещ нищо добро за бъдещите ни срещи. Докато мислех откъде ми дойде това на главата, Генералът се приближи и кимайки към отдалечаващите се жени, каза през смях:

- Е, как ти се струва изненадата ми?

- Стига, Генерале. За малко щях да се върна обратно. Видях джипа на Владимира отвън и реших, че това е изненадата ти. Ако не беше Доктора, щях да съм сега в плетения стол, пред телевизора.

- Я стига, струва ми се, че периодът на онези гадни настроения отмина. Не си толкова мек и съм сигурен, че си се възстановил. Ако и аз не бях попаднал в тази въртележка, сега щях да те подигравам до премаляване. Е, не ми отговори, имаш ли вече някакви впечатления от италианската гостенка?

- Не, не успяхме да се захапем достатъчно, а си мисля че това ще е основната ѝ задача. Затова възнамерявам да се скрия в селото и да не надзъртам в града ви. Рискувам да оставя доста перушина ако не го направя.

Генералът пусна характерното си хихикане, улови ме под ръка и се присъединихме към останалите. През останалото време внимавах да не оставам сам и когато чуех около себе си тракането на високите италиански токчета, обръщах гръб и се молех да не ме атакуват отново. Малко преди да си тръгна, Рени ме докопа и ме притисна в един ъгъл.

- Ясене, знам, че може би ти е неприятно, но много искам да разбера нещо.

- Питай, Рени. Каквото и да е, ще получиш отговор.

- Кажи ми какво се случи у вас онази нощ, по време на фестивала, когато Владимира бе при теб?

Изгледах я изненадано, не очаквах подобен въпрос.

- Абсолютно нищо, Рени. Един рокер доведе Владимира, каза че тя е пожелала и я остави пред вратата. Тя беше в такова състояние, че дума не можеше да обели. Сложих я да спи, а като станах сутринта и видях, че не се е събудила, отидох до реката. Когато се върнах вече я нямаше. Това е всичко. Защо? Тя какво ти разказа? Знам, че си дошла да я вземеш, защото ми бе оставила бележка.

- Нищо не ми каза. Когато пристигнах, тя седеше пред портата и видях, че е плакала. Не ми отговори каква е причината, закарах я в хотела и през цялото време подсмърчаше. Опитах се все пак да разбера какво е станало, но тя отново ревна, а покрай нея и аз, седяхме и поливахме покривката, като две глупачки. Накрая я накарах да легне. Тя се затвори в стаята и не се показа два дни. Седмица по-късно ми каза, че заминава за дълго и ще говори с Алис да поеме нейните ангажименти. Затова предположих, че сте се карали и само ако знаеш какви други мисли ми се въртяха в главата. Исках да дойда при теб и да изясня въпроса, но тя така ми се накара, че още ми държи влага. Сега като ми каза какво е било, просто ума ми не го побира, откъде дойдоха тези сълзи тогава. Извинявай, знаеш ли колко ми тежи това. Не само за тогава, а и въобще за вас двамата. Дяволска работа. Няма да те притеснявам повече. А с малката внимавай. Откакто разбра за тази история, ама и мойта голяма уста, само за това разпитва, вре се навсякъде и при всеки, за да научи повече, сякаш това е най-важният световен въпрос.

- Не се притеснявай, Рени. И без това рядко идвам насам, ще гледам да не попадам пред очите ѝ.

Прибрах се в къщата, доволен от събитието, седнах да изпуша една лула преди лягане и да претъркалям чутото от Рени. В истинска загадка се превърна онази случка, особено сега, след като чух за обилно полятия със сълзи завършек, но за сметка на това, нямаше нищо скрито в посланията, които изпращаше великолепният глас на Бет Харт акомпанирана от китарата на Бонамаса.

В понеделник, Емилия пристигна сияеща, на върха на щастието. Повече от час ми разказваше за впечатленията си от първите стъпки във висшето образование. Оставих я да ме зарази с доброто си настроение и да изразходи докрай възторга от изминалите дни. След това вълнуващо начало, обсъдихме работата, нахвърлях задачите и ѝ връчих ключа от касата, където бях оставил пари за очакваните разходи. Тръгвах на следващата сутрин, затова я помолих да предупреди момчето, чиито услуги като шофьор, все по-често използвах напоследък. Дори обмислях дали да не го назнача на постоянен договор, тъй като с увеличаването на работата, нуждата от мобилни услуги нарастна. Бях купил един ван, втора ръка, с който хората ми се придвижваха от града до работилницата и обратно, редувайки се на шофьорското място. Но за доставката на материали и експедирането на продукцията, ванът се оказа неподходящ, затова помолих чрез Генерала кметицата, която скоро откри малка автокъща, да ми намери подходящо бусче. Нинова се справи отлично и един ден докара бусчето в селото. Зад волана му седеше едно младо момче, което работеше при нея и се оказа, че е внук на единствения непушач от работниците. Заговорихме се с кметицата и тя сама предложи да го ползвам при нужда като шофьор, тъй като и без това не е ангажиран пълноценно в автокъщата. Така Веско, за радост и на дядо му, заработи за фирмата, а аз възложих на Еми да координира тази връзка. На следващата сутрин, Веско ме чакаше в работилницата, седнал в офиса на Емилия, където все по-често го заварвах. Качихме се в Полото и след час бях на граничния пункт. Сърбинът ме чакаше от другата страна на бариерата, настани ме в един очукан Мерцедес и потеглихме към Ниш. Останах изключително доволен от това посещение. На срещата, организирана от домакина, присъстваха четирима човека. Двама от тях също производители на пластмасови изделия, а другите двама – колеги в металообработката. Оказа се, че получили оферта за производство на едно изделие за автомобилната промишленост, което включваше няколко пластмасови детайла, затварящи алуминиева кутия. Три дни ни отне обсъждането на техническата страна, след което бе изпратена съвместно изготвена оферта и след два дни почивка, оползотворена в оглед на работилниците, получихме потвърждение. Следващите дни преминаха в разпределение на задачите, като аз поех ангажимента за проектирането и цялата документация, както и за изработката на екипировката за по-тежките детайли, подписахме съответните договори и когато се качих на Полото, с което Веско ме чакаше да ме прибере, имах в чантата си ангажименти за цялата зима, като седмица по-късно получих и договорения аванс. Доволен от командировката, почти не обръщах внимание на бърборенето на момчето, докато не ми направи впечатление честото споменаване на Емилия.

- Веско, я ми кажи, – прекъснах най-после монолога му – какво мислиш за Емилия?

- Че какво да мисля, чичо Ясене, харесвам я.

- А така, - погледнах го изненадан – това сериозно ли го казваш?

- Съвсем сериозно, чичо Ясене. И това, че е по-различна от останалите момичета, въобще не ме притеснява. Имам предвид, нали се сещате …

- Хм, а тя знае ли за това?

- Мисля, че се досеща. А аз не смея нищо да ѝ кажа, щото все си мисля, че ще ме отреже. Знаете ли какъв остър език има? И е много умна, не знам ще иска ли човек като мен.

- Ами докато не ѝ разкриеш симпатиите си, няма как да узнаеш – казах през смях. – Но едно ще ти кажа, Веско, - смених тона аз – внимателно прецени поведението си. Момичето е много чувствително и ако я нараниш, аз ще съм първият човек, с който ще си имаш работа.

- Няма такова нещо, чичо Ясене. Никога няма да си позволя да я засегна, знам какво би изпитала и по-скоро ще се застрелям отколкото да я обидя.

- Вярвам ти, Веско. И те моля, бъди внимателен.

Прибрах се и покрай предстоящите задачи, почти забравих за разговора. С кореспонденцията бях натоварил да се занимава Емилия. Преобладаваха фактурите, известията за сметките и други подобни документи, касаещи счетоводството, затова прехвърлих сортирането и разпределянето на гърба ѝ. Тя ми оставяше само някои писма, разпечатани от електронната поща, рядко пристигащите факсове с оферти от доставчици и рекламни дипляни, които отиваха директно в кошчето. Заварих малка купчина на масата, но реших да им обърна внимание по-късно и те преседяха почти три дни, докато в съботната вечер поглеждайки малката купчина, реших да отхвърля и тази задача. Две писма с потвърждение на ангажиментите със сърбите, копие от Договора ни и една оферта от доставчика на инструменти, бяха отхвърлени набързо и разпределени в съответните папки. Най-отдолу стоеше пощенски плик, което доста ме учуди. Погледнах лицето му, нямаше подател, а в клеймото на изпращача фигурираха някакви арабски букви. Отворих го и извадих лист синя хартия, с лого на хотел в Кайро. Но когато хвърлих поглед на текста, ръката ми затрепери и нещо започна да се надига към гърлото. Почеркът беше на Владимира, а написаното почти изпълваше страницата. Хвърлих го на масата, сякаш бях хванал жив въглен и станах от плетения стол. В следващия половин час, тъпчех наоколо, без да събера смелост да прочета писмото. Накрая реших, че няма да загина, настаних се отново в стола и зачетох.

„ Ясене, здравей.

Аз съм, Владимира. Бих дала много да мога да те видя в този момент, как държиш листа. Пияна съм и затова ти пиша. Иначе не събирам смелост. На два пъти опитвах, но сигурно алкохолът не е бил в подходящото количество. Защо ти пиша? Не съм сигурна. Ние се разделихме … не, по-скоро аз те оставих, без дори да ти кажа причината. Няма да се оправдавам, всичко стана неочаквано и за мен. Прав беше онази вечер. Промених се, промени ме този хотел. Наистина по това време летях в облаците, а ти направи опит да ме върнеш на земята. Много се разсърдих тогава, не приех, че този който не излизаше от главата ми, не иска да сподели успеха, не ме разбира. Допълнително наля масло и вечното ти мълчание, не говореше това, което исках, това което всяка влюбена жена очаква да чуе. Започнах да мисля, че съм ти безразлична, че съм загубила мястото в сърцето ти. Та ти се отнасяше към машините си с по-голяма любов, отколкото аз получавах. И тогава реших. Исках да се дръпна за известно време само, да те накарам да ме търсиш, да страдаш, за да задоволя егото си. Зарекох се да не ти се обаждам, докато ти не ме потърсиш поне три пъти. А ти се обади само два пъти …

Чухме се с Рени миналата седмица. Каза ми, че ти е искала обяснение за онази нощ. И получи страхотна порция сол, която стрих на главата ѝ и после ми стана много мъчно, защото отново я разревах. Дължа ти и това обяснение. Сигурно си спомняш как налетя онази нощ, зад палатката, на двама души. Извини се и продължи, без да ме познаеш. А аз като чух гласа ти, цялата се разтреперих, дори Банкерът, който беше тогава с мен, се притесни да не ми е станало лошо. Нуждаех се от няколко силни питиета за да възвърна нормалното си поведение. Не знам колко време ми отне това, но в един момент реших, че трябва да те видя и да се обясним за всичко. Използвах случая, че Банкера спеше пиян в онази палатка, където гостувахме на рокерите и хванах един от бабанковците да ме докара до селото. По пътя хвърлих тениската и се събух, за да те предизвикам, но когато слязох пред портата, силите ме напуснаха и изгубих дар слово. Ти ме помисли за мъртво пияна, а аз не бях чак в такова състояние, дори докато ме носеше на гръб си повтарях наум: „Болен здрав носи“. И не събрах смелост да говоря. Усещах погледа ти, докато заспивах на дивана, исках да вярвам, че все още мога да променя нещо. На обяд като станах, тебе те нямаше. Търсих те навсякъде, но ти беше излязъл, щом и кучето липсваше. Обадих се на Рени да дойде да ме вземе, седнах да я чакам и рухнах. Разревах се като ученичка. Не можех да повярвам, че съм толкова слабохарактерна. После с Рени си поревахме заедно и в един момент си помислих, че все още има някаква надежда. Прибрах се в стаята и два дни очаквах да позвъниш, най-малкото, мислех си, че те интересува състоянието ми. Бях глупава. Седмица след това приех предложението на Банкера и заминах с него, той получи назначение в централата в Атина.

Това е. Щастлива съм. Мъжът до мен ме обича, угажда ми по всякакъв начин, носи ме на ръце. Обиколих всички места в Гърция, за които бях мечтала. Намерих много приятели, които споделят увлечението ми по древното. От няколко дни съм в Египет. Вече бях и на пирамидите. Добре се чувствам. Добре съм… И все пак … Понякога се улавям, че все още мисля за теб. Особено когато обикалям разни древни паметници. Представям си как, ако беше тук, щеше да измислиш някаква фантастична история, която да превърне мястото във вълшебно. И тогава посягам към бутилката за да удавя присъствието ти. Но теб те няма, Ясене … Остава само главоболието.

Няма те …

няма те …“

През цялото време, докато четях писмото, не можах да спра подскачането на листа, а когато стигнах до финала му, сълзи избиха в очите ми. Оставих го на масата и отидох в банята, пуснах студената вода и подложих главата, докато не охладих врящия казан в нея. Прочетох го още два пъти, сгънах листа и го сложих в една книга. Порових купчината дискове и заредих един с изключителния Бари Уайт. Настаних се в люлеещия стол с лула в ръка и подгоних въображението, да ми нарисува сцената „Владимира пише писмо на Ясен“. След като преминаха емоциите, не можеше да не се удивя на удивителната способност на съдбата, да завързва толкова Гордиеви възли, само и само за да ни докаже колко безпомощни сме хората да взимаме правилни решения в заплетени ситуации и колко сме зависими от страстите си. Но получих и мъничко удовлетворение. Сгря ме признанието, че може би рядко, но все пак присъствам в съзнанието на Владимира.

Чакаше ни огромна работа по стартиралия проект със сърбите, като аз трябваше да изнеса на гърба си основния товар. Захванах се без отлагане и в следващите дни и нощи подложих на изпитание възможностите на компютъра. Машинката издържа, но в края на периода добавих в списъка за нови покупки, обзавеждане с нова, по-мощна конфигурация. Изпратих чертежите на сръбските колеги, за да стартират тяхната част от задачата и връчих на Емилия спецификациите за изделията, които ние ще произведем. По взаимно съгласие, съкратихме почивните дни около Коледа и Новата година започнахме с летящ старт. Някъде в първите дни на пролетта, Емилия влезе един ден в стаята в работилницата, където си бях организирал конструкторско работно място, седна на единствения стол, освен работния ми и зачака да завърша започнатото. Не носеше никакви книжа, просто седна и загледа през прозореца, като от време на време смутено ми хвърляше по някой поглед. Нямаше да свърша скоро, затова прекъснах и намалих радиото.

- Какво те мъчи, Еми?

- Чичо Ясене, трябва да те питам нещо. Вече говорих с нашите, но за мен е важно твоето мнение.

- О, каква е тази драматичност? Да не си решила да се омъжваш? – подхвърлих на шега, но веднага съжалих за глупавия опит.

- Ама ти откъде разбра? – ококори очи тя.

- А, наистина ли за това става въпрос? Не знам нищо, просто ми се изплъзна от устата.

- Да, – срамежливо сведе поглед – вярно е. Нашият Веско ми предложи преди седмица. Обсъдихме го в къщи и всички много се зарадваха, но аз още не съм му отговорила. Исках да говоря и с теб.

- Еми, но това е прекрасно, – скочих от стола и клекнах пред нея, като взех главата ѝ в ръцете си – знаеш ли как ме зарадва, момиче.

Целунах я по челото и се изправих, като започнах да обикалям напред – назад, развълнуван от съобщението.

- Това е нещо, което човек решава сам. Тук съветите са неуместни и само ще разпилеят увереността ти, ако вече си го решила. А ти имаш ли вече отговор? Извинявай, колко съм нетактичен, веднага започнах да философствам.

- Ами, да. Харесвам го и днес ще му го кажа, затова исках да чуя и теб, чичо Ясене. Ти направи толкова за мен, затова те чувствам много близък и държа на мнението ти. Сега вече съм готова да потвърдя съгласието си. Нали ще дойдеш на годежа?

- Иска ли питане, моето момиче. Искам да те виждам винаги така щастлива. Ти го заслужаваш. Чакай малко, ей сега се връщам.

Изтичах бързо до къщата, зарових се в шкафовете в кухнята и открих бутилка вино. Награбих няколко чаши и забързах обратно. Подбрах от двора работниците, които се подготвяха за път, натъпкахме се в моята стая и сред смях и закачки, първи почетохме добрата новина. Десетина дни по-късно, дворът на Вескови едвам събра гостите. Страната на момичето бе достойно представена от моя милост, Мирослав и Мария, Генерала и Калина и Доктора, както и всичките колеги от работилницата. Не малка част представляваха и колегите на брат ѝ, а родителите на Емилия не вярваха на очите си, колко приятели има любимата им дъщеря. За топлината и обичта, с която бе обграждано това крехко създание, получихме ново доказателство от сержанта, който в разгара на веселбата седна при нас и прегръщайки ме през рамо, каза с щастливо изражение:

- Ех, чичо Ясене, за мен днес е двоен празник.

- Защо, бе, сержант? Да не би да те повишават в чест на годежа? – пошегува се Генералът.

- Шегувате се, г-н Златев. Не, друго искам да кажа, чичо Ясене, - обърна се отново към мен той – то е нещо лично, но сега мога да го кажа вече. Бях се заклел да не водя булка в къщи, докато Еми не се омъжи. Сега вече и аз мога да свърша тази работа.

Посрещнахме развеселени това признание, но не можеше да не предизвика умиление във всички ни, простодушното себеотрицание в този човек. До късно продължи празненството, но когато си тръгвахме, всички бяхме на едно мнение, че пролетта започва по един великолепен начин и това със сигурност е признак за успешна година. „В това не може да има никакво съмнение.“, избоботи Миро, галейки набъбналия корем на Мария.

Началото на април беше белязано с интензивна работа. Бяхме завършили инструментите за алуминиевата кутия, извадихме от тях и първите детайли, които незабавно изпратихме за одобрение. Последният от комплекта инструменти трябваше да е готов до края на месеца, но се справяхме отлично и щяхме да го сглобим преди Великден. Една случка, която доведе до сериозно изпитание нервната ми система, но завърши с много смях и настроение, разнообрази ежедневието. Седмица преди Великден, Еми надникна в стаята и обяви, че имам посетител.

- Защо не влиза? – протегнах се на стола и стартирах плотера с поредния чертеж.

- Не знам дали е удобно да я поканя тук. – отвърна Емилия.

- „Я“? Не си спомням да съм канил гостенки, особено пък в работен ден. По какъв повод идва?

- Не знам. Знам само, че е дъщеря на кака Влади, виждала съм я в града няколко пъти.

Това беше изненада. Опитах се за няколко секунди да изброя възможните причини за подобно посещение, но нито една не ми се стори основателна.

- Покани я тук, Еми. И ще те помоля да направиш едно кафе, ако гостенката пожелае.

След малко, по бетоновата настилка затракаха токчета и на вратата се появи елегантната фигура на Алисия, а от дъното на работилницата се чуха одобрителни подсвирквания. Не можеше да ѝ отрече човек превъзходната фигура и добрия вкус в облеклото. Ластичните дънки, подчертаваха всяка извивка на тялото, отново силно деколтирана блуза, която почти нищо не скриваше, широкопола шапка и маркови слънчеви очила завършваха това предизвикателно одеяние. Но акцентът отново беше в десетсантиметровия ток на изящните обувки, макар и малко неподходящи за местата, които беше тръгнала да посещава.

- Значи тук се криете от хорските очи? – каза тя влизайки в стаята и оглеждайки спартанското обзавеждане. – Тук може ли да се седне някъде?

- Добър ден и на Вас, млада госпожо.

Придърпах от другата страна на бюрото моя стол и ѝ предложих да се настани.

- Не, не се крия, а си вадя хляба. Искате ли нещо за пиене? Нямам голям асортимент, чай, кафе или минерална вода. И ако ви се струва малко неприветливо тук, може да си свалите очилата, ще стане по-светло.

- С удоволствие ще изпия една минерална вода, но да не е много студена. – каза тя, като свали очилата и шапката, която хвърли на бюрото.

Докато отварях малкия хладилник и изваждах бутилка минерална вода, тя стана и отиде до плотера. Взе чертежа, който висеше готов на статива и започна да го разглежда, но явно нямаше представа, какво означават плетениците от линии в него, затова го хвърли обратно. Поставих бутилката на бюрото и добавих една пластмасова чаша.

- Интересно ли ви се вижда? – попитах я с лека усмивка.

- Да, но не знам какво представлява. Много черти, които не мога да свържа в нищо познато, но пък изглежда много, как да кажа, сложно. Това някаква машина ли е?

- Не, просто детайл от един механизъм. А сега ще ми кажете ли какво, Ви, води насам? Едва ли сте се запалили изведнъж по металообработката.

- О, не. Мразя железата. Дойдох при, Вас. Нямахме възможност да разговаряме при Златев. Вие упорито ме отбягвахте, дори отказвате да прескочим учтивата форма на обръщение.

- Ако се надявате на продължение на темата, която тогава подхванахте – забравете. А как ме намерихте?

- Е-е-е, подценявате ме. Който търси, намира. Мама със сигурност, Ви, е казала, че тук живее сестрата на баба ми. А няма по-лесно от това, да разприказваш баба Лалка, още повече когато срещу нея седи хлапето, което тя е глезила с удоволствие преди години.

- Дали не е прекалила с усърдието си тогава? – казах ехидно и седнах на рамката на прозореца.

- Не, Ви, отива този сарказъм. Дойдох с мир. – каза гостенката ми и вдигна два пръста, сядайки на стола срещу мен. Наля си вода в чашата и отпи две глътки, сякаш подготвяше словесна атака.

- Успокоихте ме. Да чуем мирните условия.

- О, нищо, което би смутило праведната, Ви, душа. Няма да питам за връзката, Ви, с мама, вече знам почти всичко. Интересна история, нямате си представа колко колоритно изглежда в очите на хората, свидетели на този роман. И въпреки мълчанието на главните герои, успях да добия представа за случилото се.

- Е, значи сме изчерпали единствената ни обща тема за разговор.

- Вие упорито се опитвате да ме отблъснете. А аз дойдох за да, Ви, предложа приятелство.

- Я гледай, няма ли около, Вас, връстници, достойни за приятелството, Ви?

- Представете си, че не намирам в тях това, което търся. – прехвърли крак върху крак Алисия и отпи нова глътка от чашата. – От това, което научих, любопитството ми нарастна неимоверно. Искам да, Ви, опозная по-отблизо, да разбера какъв е човекът, успял да разчуства такъв камък, като мама.

- Не мисля, че камъкът е най-подходящото сравнение за майка, Ви.

- Защото не сте имали време да я опознаете достатъчно. Единствените горещи чувства, които е показвала, са били към мен и брат ми. Дори към баща ми, Бог да го прости, не си спомням в наше присъствие да е имала подобни прояви. Затова си мисля, че човекът пробил обвивката ѝ, трябва да е с необикновени способности. А това заслужава да се изследва.

- А-а-а, каква била работата. Вие сте изследовател. Не учехте ли нещо в областта на туризма?

- Няма да ме впечатлите с опитите си да се представите като грубиян. Явно не сте такъв, иначе мама щеше да, Ви, е отрязала много по-рано.

- Навлизате в опасна територия, млада госпожо. Искате ли да си побъбрим за времето, докато си изпиете водата, след което ще, Ви, изпратя до колата.

- Не мога да разбера поведението, Ви. Нима не можете да погледнете на мен като на жена, за да бъдете поне елементарно учтив или съм толкова отблъскваща, че не заслужавам и един комплимент и малко по-приветлив поглед. Каните ме в тази дупка, демонстрирате през цялото време неприязън и бързате да се отървете. Забравете за 10 минути майка ми, погледнете какво седи срещу, Вас и ако пак не видите разлика, ще стана и ще си тръгна.

Зяпнах от изненада. Това момиче едва ли не ми се предлагаше, нещо което и професионалните компаньонки не биха изрекли толкова директно.

- Вие чувате ли се какво говорите? – чувствах как във вените ми потича огън.

- Не се правете, че не разбирате. Мога да го кажа и направо, ако мисълта толкова дълго обикаля главата, Ви.

- Но това е цинизъм!

- Какво цинично има тук? Чукали сте майката, сега, Ви, се отдава случай да направите същото и с дъщерята. Трябва да сте най-големият глупак на този свят за да отхвърлите подобна оферта.

Причерня ми. Скочих и се отправих към стола за да я зашлевя. В последния момент обаче спрях ръката си, наведох се, вдигнах я и я метнах на рамо. Грабнах шапката и очилата и я понесох навън. Тя започна да бие с малките си юмруци по гърба ми и да рита с крака, а от устата ѝ потече неспирен поток на италиански. Можех да си представя какво беше съдържанието, тъй като някои думи бях чувал от футболните трибуни на италиански мачове. Хората се бяха събрали в двора, готови за път и останаха втрещени от зрелището, което протичаше пред очите им. Стигнах до джипа, спрян пред портата, поставих внимателно мятащата се фигура на капака на двигателя, хвърлих през прозореца шапката и очилата и се запътих обратно. През това време групата в двора се заливаше от смях и под освирканията и дюдюканията доскорошната ми посетителка влезе в колата и като им вдигна среден пръст на тръгване, отпраши надолу.

Дойде и Страстната седмица. В понеделника бях на летището за да изпратя голямата дъщеря с внука. Бяха се договорили със сестра си и още две приятелки да направят обиколка на замъците по Лоара, а Госпожата щеше да гледа двете внучета. Когато се уговаряше този план, предвиждахме и аз да замина, за да подсиля грижите около хлапетата, но заради ангажиментите по сръбската поръчка, предложих на мое място да отиде Настя, което бе прието с въодушевление от всички. Особено радостна бе Анастасия, не само заради неочакваната екскурзия, но и заради отварящата се възможност да упражни езика, с чието преподаване бе изкарвала хляба си дълги години. Престоят им щеше да продължи близо месец, така че ако приключех по-рано, щях да се присъединя и аз за два-три дни и след това да се приберем заедно. Самолетът им излетя и аз се прибрах в къщи, за да проверя дали всичко е наред. На тръгване, дъщерята се сети, че ми е приготвила един ваучер, валиден за покупка на книги, който спечелила по някакъв повод и реших да го осребря, докато съм в София. Оставих колата в гаража и тръгнах към един от столичните молове, където се намираше въпросната книжарница. Изпитвам досада от тези съвременни съоръжения, превърнали се в социални центрове за младото поколение, но причината за посещението си заслужаваше. Повече от час отделих в обикаляне из просторната книжарница, но накрая си тръгнах с един богато илюстрован справочник за програмата, която използвах за проектиране и един дебел английско-български речник. В момента, в който завивах към ескалатора, една ръка ме хвана за ръкава и ме дръпна назад. Обърнах се и се озовах лице в лице с Екатерина.

- Сякаш Господ те праща, Ясене. Ела, че съм оставила багажа си до онази маса. И не си въобразявай, че ще те пусна лесно.

Изненадата ми бе толкова голяма, че останах ням и машинално се подчиних на ръката, която ме дърпаше към една от масите на близкото кафене. Бях настанен до една голяма купчина с пликове и пакети и след като поръчах чай на притичалата сервитьорка, успях да се отърся от вцепенението.

- Видях да излиза познат гръб от онази врата – сочейки към входа на книжарницата обясняваше Екатерина – и се втурнах като луда след него. Представяш ли си ако се бях припознала какъв конфуз щеше да е. Но пък имам набито око нали? Щом те зърнах, веднага си казах, че този стегнат задник ми е познат. – избухна в смях тя и постави ръката си върху моята.

- Никога не съм си представял, че ще те срещна случайно, Елен. Нашите срещи бяха само след предварителна уговорка и въпреки, че бяха само две, страстите с които бяха наситени не се забравят лесно.

- Нали? Ох, помислих си, че може би си ми сърдит и вече си ме забравил. Договорката ни беше аз да те търся, а аз пропуснах тези три години. Но така ме завъртя животът, нова работа, нови хора около мен, планина от ангажименти. Стой, кажи ми първо как си с времето. Искаш ли да обядваме заедно?

- Защо не. Нямам спешни задачи.

- Отлично. Ето какво предлагам. Колата ми е на паркинга долу. Ще ми помогнеш с този багаж, след това отиваме до нас да го оставя и ще те заведа на място, което не предполагаш, че съществува. Какво ще кажеш?

- Нищо против, но нека първо минем през нас за да оставя книгите и съм на твое разположение.

- Договорено.

Награбихме пликовете и разнокалибрените пакети и се отправихме към асансьора. Подредихме ги някак в колата, седнах до нея и тръгнахме към нашата къща. По пътя Екатерина не затвори уста, като често обръщаше глава към мен и дори един-два пъти ме плесна по бедрото. Човек с по-слаби нерви би имал сериозни притеснения, породени от начина ѝ на шофиране, дори аз със стажа ми като таксиметров шофьор, се улових, че често стискам здраво дръжката над вратата. Минахме през къщи за минута, колкото да оставя книгите и отново поехме към центъра. Въпреки задръстванията, най-после спряхме пред входа за автомобили на една грамадна сграда, сталински тип, само на няколко минути пеш от центъра на властта в държавата, заключен между три монументални сгради. Екатерина извади отнякъде дистанционно и след секунди влязохме в обширния вътрешен двор на този блокхаус, както го наричах за себе си, минавайки стотици пъти покрай него през годините. Никога не съм имал възможността да попадна в търбуха на подобно жилищно чудовище. Знаех само, че се обитава от семействата на висшата номенклатура, по времето на соца. Спряхме на едно от свободните паркинг места, натоварихме се отново с багажа и последвах Екатерина, която хлътна в един от входовете. Посрещна ни портиер, с когото се поздравиха, а той ни отвори вратата на асансьора и след около минута влязохме в апартамент на четвъртия етаж.

- Насам, Ясене. Остави тези неща на пода и се настанявай, където ти е удобно. Искаш ли нещо разхладително?

- Една кола бих изпил с удоволствие? – казах с въздишка на облекчение, след като се освободих от багажа.

Екатерина потъна в лабиринта от помещения, а аз огледах обстановката. Намирах се в голямо помещение, разделено от свод на две части. Обзавеждането беше смесица от старинни и съвременни мебели, но нямаше антагонизъм между тях. Доближих се до прозореца и хвърлих един поглед навън. Изгледа на централния булевард малко ме изненада, не бях го виждал от такава височина. Върнах се към стаята и спрях пред огромната библиотека. Няколко поредици събрани произведения на големите руски класици, на по-малко пространство томове с българска класика и един рафт художествена литература, предимно от френски автори. Седнах на огромния кожен диван и се опитах да отгатна, кое от дистанционните управления, лежащи на масичката пред мен е за уредбата. Не се колебах дълго, грабнах едното, натиснах бутона и от колоните, разположени зад гърба ми се понесе класическа музика. Под огромната плазма, разположена на отсрещната стена имаше няколко рафта, запълнени с дискове. Станах и се зарових в обложките. Много класическа музика, няколко албума с фолк музика и голям брой видео дискове. Прехвърлих набързо заглавията и изведнъж зяпнах от изненада. Имаше два-три диска, от обложките на които ставаше ясно, че съдържанието е порнографско. Върнах обратно всичко на място и се наместих отново на дивана. Превключих на канала на единственото радио за джаз и попаднах на кадифеното изпълнение на Шаде. Екатерина се появи с бутилка кока-кола, извади една чаша от подвижното барче и обяви, че след десет минути е готова. Чух я да говори по телефона и да ангажира две места за обяд, след което потъна в едно от помещенията, а скоро се чу и шума от изтичащата от душа вода. Насладих се на студената кола и се отпуснах доволен в удобния диван. Имаше промяна във външния вид на Екатерина и не беше в положителна посока. Това, което предвиждах преди три години, се беше случило. Фигурата ѝ вече сериозно закръглена, вървеше по пътя на обезформянето, което щеше да се случи до година-две, ако не се вземеха мерки. Единствено огромните гърди, показвани по същия откровен начин, все още напомняха за онзи страхотен сексапил. Дрехите ѝ бяха маркови, подбрани с вкус и известно разточителство, голям брой бижута и добре поддържана коса, показваха начин на живот, за поддръжката на който се изискваха сериозни средства. Но тя със сигурност не страдаше от липсата на такива. Нямахме възможност да разговаряме в колата, затова очаквах с интерес обеда, за да чуя как се е развил живото ѝ през тези години. След продължилите около час нейни „десет минути“, най-после дочаках обявяването на готовност за излизане. Очаквах някакъв бляскав тоалет, все пак щяхме да ходим на обществено място, но тя се появи в една дънкова пола и блуза с къс ръкав, от разкопчаните копчета на която извираха онези великолепни полукълба.

- Няма ли да излизаме? – попитах озадачено.

- Тръгваме. Дори вече закъсняваме 15 минути.

- Така ли ще идваш?

- Защо? Не ти ли харесва?

- Напротив. Много е вълнуващо, но защо пък не.

Тръгнахме да излизаме, при което тя обу едни спортни обувки, много удобни за джогинг, но малко смущаващи за ресторантски килим. Без да коментирам повече, се напъхах в асансьора до нея и потеглихме надолу. Екатерина натисна най-ниско стоящия бутон и след като спря асансьорът, ние се озовахме в някакво подземие, с осветен коридор, в дъното на който се виждаше масивна врата. Спряхме пред нея и спътничката ми натисна един светещ бутон, чу се някъде вътре позвъняване и вратата отвори един як, разгърден мъжага.

- Хайде, Кате. Закъсняваш както винаги. Насам.

Изненадите през този ден следваха една след друга. Това мазе се оказа едно отлично ситуирано заведение, с множество сепарета и голям бар в единия ъгъл. Водачът спря пред едно от сепаретата, направи ни път и ние се настанихме един срещу друг на масата, опасана от три страни с пейки.

- Сега ще ви изпратя момичето. – каза мъжагата и се отправи към бара.

- Какво е това място, Елен? – запитах спътницата си, не спирайки да оглеждам обстановката.

- Откакто се помня, винаги е съществувало. По времето на соца, беше нещо като столова. Тук се хранеха всички обитатели на част от сградата. Мисля, че има подобно и от другата страна. След промените се превърна в нещо като клуб ресторант, а живеещите в кооперацията в основни членове. Свободният достъп е изключен и външен човек може да влезе само ако е придружаван от някой от членовете. Тук с пари не се работи, сметките пристигат в края на месеца и се обслужват по банков път.

В този момент на входа на сепарето се появи едно младо момиче и след като се поздравиха с Екатерина, извади електронен бележник и се приготви да приеме поръчката ни.

- Аз ще взема един джин с тоник, а ти, Ясене?

- Може би чаша бяло вино, но да е студено.

- Добре, донеси му бутилка бяло вино и две от онези разкошни салати. И нека Чочо ни приготви специалитета си за обяд, а после ще искам един сладолед. Е, разказвай, Ясене, - обърна се вече към мен Екатерина – как преживяваш през тези години.

Описах ѝ накратко как се развиха нещата при мен, без да навлизам в подробности.

- Значи ти намери своето място в онова село. Искрено се радвам за теб. А аз напуснах онова градче, след като завърши първият срок в училището и два месеца по-късно постъпих в министерството. Оттогава съм там, достигнах до ръководството на една от дирекциите в него, която се занимава със средното образование.

- Браво, Елен. Знаех, че си амбициозна жена и ще стигнеш далече. А нямаш ли амбиции да изкатериш и върха?

- Имаш предвид министерско място? Не, категорично. Това са политически постове, а аз изпитвам отвращение от политиката. Може би защото съм дъщеря на човек, цял живот ангажиран в тази област. Харесва ми това, с което се занимавам в момента и съм напълно удовлетворена в професионално отношение.

В този момент напитките пристигнаха. Виното беше поставено в метален съд с лед, което ме въодушеви. Чукнахме чаши за неочакваната среща и продължихме с обсъждането на дребни проблеми. В колата ми каза, че тази сутрин е изпратила сина си с баба му и дядо му, които хванали полета за Гърция. Всяка година наемали за Великденските празници една вила на Беломорското крайбрежие. Тя останала да направи някои покупки и към края на седмицата ще отпътуват с колата към онова място, заедно с приятеля ѝ.

- А, значи има нов човек до теб? Ще прозвучи ли грубо любопитството ми за развитието на отношенията ви с Иванов?

- Стига, Ясене. С теб бяхме въвлечени в онази история и е съвсем логично да се интересуваш за случилото се около нея. А и въпреки драматизма, преживяхме някои горещи моменти. – постави ръката си върху моята Екатерина и леко я стисна. - Ти със сигурност знаеш, че Иванов влезе в болница. Някой се беше постарал да поочука самочувствието му и още носи следи от онази история. Когато ми се обадиха, че са го пребили и спешно са го откарали във Военна болница отидох веднага и стоях цяла нощ, докато ми съобщят състоянието му. Счупена ръка и счупен крак бяха сериозните поражения, но когато ме пуснаха на следващата сутрин при него, той беше в съзнание и остана адски изненадан, че съм там. В следващите месеци, докато се лекуваше, ходех редовно, носех му храна, плодове, както се ходи при болен. Когато го изписаха, закарах го в къщи, седнахме и му съобщих, че съвместният ни живот е приключил и ще трябва да напусне жилището ми. Той не беше изненадан и седмица по-късно се изнесе. Обажда се понякога, дори един-два пъти ходихме на ресторант, но откакто се свързах с новия ми приятел и тези контакти прекъснаха. Беше започнал работа в някакво районно управление, но при последното ни виждане се похвали, че новото ръководство на министерството го е изтеглило нагоре и сега бил шеф на някакъв отдел там. Не ме интересува този човек вече, просто остана в живота ми единствено със спомена за големия му член и плиткия акъл.

- Елен, какви са тези приказки? Караш ме да се чувствам неудобно.

- Ох, милият – отново стисна ръката ми тя – само не ми казвай, че споменаването на тоягата на един самец може да те скандализира.  Нека глътна още един джин и ще ти разкажа такива неща, че ще потънеш в земята.

Тя бръкна под масата и след малко завесите, които момичето беше пуснало на входа на сепарето, се дръпнаха и лицето му с дежурната усмивка цъфна отново. Прие поръчката за нова доза джин с тоник и минута по-късно я сервира пред Екатерина.

- Това е едно от удобствата на това място. Не е необходимо да се провикваш през целия салон за вниманието на келнера, има бутон под масата, натискаш го и на таблото в офиса им светва съответната лампа. Та толкова за Иванов. Сега накуцва леко, но самочувствието му отново е във висините и не е престанал да се налива като бъчва без дъно. Когато го посещавах в болницата, засякохме се веднъж с Кирилов там. Въпреки отвращението ми към този човек, приех да изпием по кафе и се поразговорихме за случката. Не знаел или не искаше да ми каже кой е подредил така приятеля му, но когато го притиснах за заверата им, призна, че Иванов сам си е виновен. Казах му, че съм чула неволно всичко, което тогава крояха в къщата и Кирилов остана изненадан и доста се смути. Потвърди, че и за момент не е повярвал в историята за изневярата ми с теб и че се е съгласил само защото е бил задължен на Иванов и му е върнал услугата. Мерзавец. Сякаш не помня какви ги мътеха тогава. Но се радвам, че ти не пострада.

Начинът по който изля остатъка от чашата в гърлото си, ме накара да помисля, че в душата ѝ гори адски огън, изискващ спешна намеса. В това време сервираха обяда, две огромни чинии с агнешко, картофи и гарнитура, което направо ме уплаши. Екатерина обаче въобще не се притесни и се нахвърли със завиден апетит на ястието. Хапнах и аз според възможностите си, поляхме храната с останалото вино, а тя поръча и още една бутилка. Утолила глада си, запали цигара, което ми се стори много притеснително в това подземие. Оказа се, че грешах. Имаше отлична вентилация и димът се изсмукваше моментално. Подхванахме други теми и някак неусетно разговорът премина в сексуалната област, подгрят допълнително от трета бутилка. Направи ми впечатление охотата, с която Екатерина заговори по това направление, без да се смущава от изразните средства. Премести се на пейката до мен, така че от известно време разговаряхме опряли бедро до бедро, а гърдите ѝ направо плажуваха върху ръката ми.

- Я ми кажи, Елен, - спомних си за престоя в хола ѝ – чии са онези порнографски дискове горе?

Тя избухна в бурен смях, след което грабна лицето ми в шепи и ми залепи страстна целувка.

- Донесе ги приятелят ми. Казах ти, че е адвокат и когато се запознахме, изглеждаше толкова сериозен и авторитетен, че това което показа по-късно направо ме изуми. В началото се чукахме като мисионери. Една вечер, върнахме се от един коктейл, малко прекалили с напитките и още от вратата хвърлихме дрехите и го направихме под закачалката. Така се разгорещихме, че вече онези скучни пози не бяха достатъчни и опитахме нещо ново. Тогава разбрах какъв откачалник е. Следващият път пристигна с тези дискове. В началото адски се скандализирах и му казах да ги изхвърли. Но той така ме омагьоса, че започнахме да ги гледаме заедно, а след това пламна и в мен желание да опитам някои сцени. Така се започна. Сега мога да ти кажа, че вече опитах и орално и анално чукане и не казвам, че е лошо. Има една приказка, че човек трябва да опита всичко, за да може да сравнява и в случая има известна доза истина. Сега поне знам за себе си, кое ми доставя удоволствие и го търся от партньора. И искам днес да ти покажа какво съм научила.

По-откровена от тази покана, не съм получавал никога. Чувствах, че виното започва да оплита мислите ми, затова натиснах бутона и помолих момичето да ми покаже тоалетната. Наврях главата си под чешмата и това доста ме освежи. Когато се върнах, на масата имаше четвърта бутилка, а когато седнах, Екатерина ми се нахвърли като лъвица. Следващите минути преминаха в страстни целувки и опипване. Паузите тя запълваше със залпови поглъщания на чаши с вино, което започна сериозно да се отразява в говора ѝ. Преди да пресуши и тази бутилка, я убедих да се качим в апартамента. Помогнах ѝ да се настани на дивана и отидох да си наплискам лицето. Когато се върнах, заварих лъвицата потънала в дълбок сън. Събух ѝ обувките, намерих една покривка, с която я завих и напуснах жилището. Прибрах се пеша в къщи за да помогна на организма да се изчисти от винените пари, взех един душ и се хвърлих в леглото.