5.01.2017 г., 0:54 ч.

Септична яма - Част последна 

  Проза » Повести и романи
1270 1 1
34 мин за четене

За сметка на Коледната почивка, реших да удължа Великденските празници с една седмица и на Велики четвъртък, по обед, обявих края на работната седмица. Венета беше предупредена още миналата седмица и когато се събрахме около масата, обра овациите на цялото работническо войнство. Разбира се, бяхме в пости, затова на масата преобладаваха зеленчуци и риба, но приготвени по един изумителен начин, което ме накара да наредя нашата съселянка до рамото на великата Рени. Появи се и неизменната за подобни случаи бутилчица с домашна ракия, допълнена от моя страна с две бутилки вино и няколко бири. Шегите и закачките не спряха през цялото време, а в края на импровизираното парти, настроението се покачи с още няколко градуса, след като Емилия раздаде на всеки по един малък плик със скромна сума за посрещане на празника. Пожелах им весело прекарване на празниците и помолих само Еми да дойде на следващата сутрин за да изпратим на сърбите фактурите. Настаних се в люлеещия стол и се опитах да подредя задачите, които ще свърша през почивните дни. Голям дял оставих за един тридневен поход, който бях замислил до една местност, за която много хора са ми разправяли, че е едва ли не страната на чудесата. Неусетно съм заспал и когато се събудих, вечерта чукаше на вратата. Нахраних песа и подредих мислено удоволствията, с които ще завърша деня, започвайки естествено с една лула, но се оказа, че съм свършил кибрита. Прерових всичко, но не можах да открия средство, с което бих могъл да възпроизведа огън, а търкането на две сухи клечки, едва ли попадаше в списъка на удоволствията. Въпреки нежеланието, облякох едно яке и тръгнах към магазина. Надявах се групата на постоянното присъствие да е отложила вечерната сесия, но надеждите ми се изпариха още щом отворих вратата. Нямаше как, взех пачка кибрит и след като поръчах на всички присъстващи, седнах при тях да изпия една бира.

- Е, Силице, приключи ли работата? – отвори приказката един от седящите.

Откакто ме кръстиха Малката сила, всички забравиха името ми, а прякорът се измени във вид удобен за изговаряне, до умалителното Силица.

- Да, поне за десетина дни. – напълних си чашата и я вдигнах за поздрав.

- Браво, Силице. То така се прави голяма и хубава къща.

- Голяма къща, големи грижи, големи данъци, байно. – отговорих, очаквайки да започнат закачките.

И разбира се, те не закъсняха.

- Бре, мама му стара, - даде началото зезвзекът на групата – значи за това толкова често идваше данъчната от Г. То било заради големия данък. – продължи той, като се почеса под корема.

Взрив от смях посрещна думите му, към който се присъединих и аз, оценявайки попадението.

- Хей, чорбаджи, - обърнах се към магазинера – моля те нарежи някакво мезе, че тези юнаци както ме започнаха, скоро ще ми изплюят копчетата.

Поръчката бе посрещната с одобрителни възгласи, а зевзекът като се наклони към мен, продължи:

- Абе, Силице, точно преди да влезеш, си говорихме за теб. Бе, я кажи, как ги правиш тези работи. Чухме, че скоро и едно вакло агънце е посетило кошарата ти? Откъде намираш сили на тези години да вдигаш гегата?

Нов залп от смехове изпълни помещението. Явно тази вечер веселието щеше да е за моя сметка.

- Е-е-е, байно,  не опира толкова до сила, колкото до умение. Баща ми, Бог да го прости, имаше една любима приказка: „За добрия футболист, мека топка няма.“, но този път грешно сте разбрали. Не беше вакло агънце, а млада коприва.  А сам знаеш какво става, когато заголиш задник в млада коприва.

Този път смехът за малко не повдигна тавана, а зевзекът ме тупна по рамото и обяви:

- Заслужавам си го, завря ме в меча дупка. Няма как, следващата бира е от мен.

Не знам колко време продължихме в този дух, но когато си тръгнах, навън беше мастилено черна нощ. Нямаше луна, а последната лампа беше до църквата, така че като заслизах към къщата, принудих се да намаля крачката, въпреки, че познавах пътя. Не бях заключил портата, но забравих да запаля лампата над нея, все пак тръгнах с намерението да се прибера по светло. Трябваше да съм близо вече, защото кучето сигурно ме надуши и започна да джавка за посрещане. В този миг нещо преряза левия ми крак. Извиках от изненада и болка и паднах на коляно, след което силен удар в тила вкара нощта в главата ми. Идването ми в съзнание донесе добра и лоша новина. Добрата беше, че все още бях жив, а лошата, че по-лошо от състоянието ми в момента е само смъртта. Лежах на земята върху дясната си половина, а цялото ми тяло, от краката до главата, сякаш беше обработено методично, с цел да не остане здраво място. Опитах се да мръдна лявата ръка  и изкрещях от болка. Същото се повтори, когато съзнанието отправи сигнал към левия крак. Докато десните крайници май бяха пропуснали мелницата. Изведнъж ме обхвана див бяс. Нямаше да умра на улицата, не и тук, като бездомно куче. До съзнанието ми достигна бесният лай на Бъки и виейки от болка при всяко движение, започнах да пълзя напред. Няколко пъти губех съзнание, но все пак се добрах до портата. Събирах сили известно време и успях да пропълзя през нея. Кучето ме посрещна с безпомощно скимтене и докато продължих пропълзяването през двора, ме обикаляше сякаш искаше да помогне, а когато спирах заради прекъсване на захранването, стоеше до мен и ми оказваше морална подкрепа, близвайки ме по лицето. Най-трудният момент, изкачването на стъпалата, изцеди последните ми сили. На всяко стъпало почивах дълго и когато накрая достигнах верандата, успях само да се добера до вратата и да опра глава на нея. Хвърлих поглед назад и видях кървава диря през целия двор, а там където бях спирал и малки локвички. Слънцето, изгряло от доста време, сгря тялото ми и подлагайки му лицето си, окончателно се потопих в тъмнината. Доста автори описват подобно на моето състояние, като героите им пътуват в пространството, падат, стават в някакви черни дупки, ходят и се връщат от онзи свят. Аз просто се събудих от много дълъг сън. Първото ми впечатление беше изненадата от тишината около мен. Посегнах към дистанционното за уредбата, което винаги беше наблизо, но остра болка премина през цялото ми тяло и отново потънах в нощта. Вторият опит за събуждане беше по-успешен. Все още не възприемах светлината, но чух говор около мен и си зачудих, кой ли е дошъл да ме буди. Постепенно започнах да различавам някакви силуети и след достатъчен брой примигвания, сенките придобиха плътност и се оформиха като две фигури в бяло. Нов опит да помръдна и отново режеща болка, но този път се задържах в светлата част, като успях само да изохкам. Това изглежда впечатли присъстващите, които се надвесиха над мен, а един нисък гърлен глас, започна да задава въпроси, чиято същност не разбирах. С всяка измината минута погледът ми се избистряше и това, което изпращаше като информация в черепната ми кутия, все повече ме объркваше. Стаята, в която лежах, не беше спалнята ми, тялото което би трябвало да ми принадлежи, приличаше на бял пашкул, а лявата ръка стърчеше над него, закачена на някаква кука и обхваната в гипсово корито. Тази изследователска дейност доведе до адска умора, която прекрати временното включване от мястото на събитието. Третото събуждане беше много по-успешно. Същата стая, но без фигурите в нея. Този път разгледах всичко внимателно и реших, че това трябва да е болнична стая. Бях напълно обездвижен, но и плахите опити да помръдна водеха до сериозни болки, затова преустанових опитите. За сметка на физическите усилия обаче, нищо не пречеше да подгоня мислите си, това поне не водеше до дискомфорт. Постепенно възстанових последните спомени, до момента на пропадането в тъмнината. Оттам нататък, до сегашния момент, изплуваха само откъслечни епизоди, свързани с кучешко скимтене и пълзене през пресечена местност. И накрая светна въпросът: Какво се случи? Какво ме връхлетя така внезапно и ме доведе до това легло в болнична стая? Ето това се казва загадка. Напразно се напъвах да дам смислен отговор. Нищо. Започна да ми се повдига от напрежение и прекратих яловите опити да разплета случката. С мисълта, че на всичко ще му дойде времето, се отпуснах, вече съзнателно, в оздравителен сън. След като успях да се откъсна от мрака, в следващите дни състоянието ми започна логично да се подобрява. Изясниха се и доста обстоятелства около сегашното местоположение и начинът, по който съм достигнал до него. Стаята се намираше в болницата в Г., а домакин ми беше доктор Котов, който хвърли светлина по случая. Емилия с Веско, пристигнали, както я помолих сутринта за да оформим фактурите. Докторът умееше да разказва, затова описанието му на следващите сцени, беше като на театрална постановка, в която той играеше ролята на всички участвали в тази история. Само писъците на Еми, когато ме открила, не можеше да докара, но не бях в положение да изисквам повече старание. Та, в следствие на тези способности на Доктора, можах да си представя изненадата и уплахата на Еми и Веско, когато пристигнали и видели отворената порта, а след това кървавата следа, водеща към верандата. Забелязали ме горе и след като се опомнили, спуснали се натам. Но кучето стояло на най-горното стъпало и категорично отказвало достъп. Позвънили веднага на брат ѝ, който пристигнал след 15 минути със свой колега, като пътьом качили и Доктора. Съвместните им опити да ме достигнат, довели до разкъсани ръкави и крачоли, докато накрая Еми се сетила и след 5 минути сержантът се върнал с Венета. Тя успяла някак да примами кучето и да го върже на синджира и най-накрая Докторът се добрал до тялото ми и установил, че все още нещо мърда в мен. Качили ме на пристигналата линейка, но поради сериозни опасения, че няма да оживея до София, решили да ме настанят в Г. Докторът развъртял телефоните и със съвместните усилия на кмета и най-вече на Генерала, успели да извикат екип със съответната техника. Помощта дошла навреме и след пет дневно пътуване в неизвестното, аз съм отворил очи.

- Така, Ясене, прескочи трапа. – завърши Докторът. – А имаш ли представа откъде дойде това?

- Никаква, Докторе. Дойде като гръм от ясно небе. Почувствах остра болка в крака, паднах на коляно и след това потънах в нищото.

- Разговарях със специалистите, които пристигнаха от София. Левият ти крак е рязан с нож, но за щастие не са засегнати сухожилия и ще се възстанови, макар и бавно. Ударили са те по главата, от което си изпаднал в безсъзнание, а след това само с един удар са ти счупили ръката. Сериозно са те и наритали, имаш спукани две ребра. А от пълзенето, десните ти ръка и крак са целите в рани. Има някои неща, които се сториха интересни на колегите. И ударът по главата и този, с който ти е счупена ръката, са направени с точността на хирург. Учудващо е как в тъмницата са успели да намерят точните места. Но като се видиш с Генерала, той ще ти разкаже повече по този въпрос.

- Странни неща ми разказваш, Докторе. Кажи ми поне, колко време ще ми трябва за да започна да ставам, че трябва да се погрижа за къщата.

- О, не се притеснявай. Имаш човек, който пое нещата с такава вещина, че аз да бях на твое място, въобще нямаше да мисля за това. Малката Емилия е главният герой в тази история. Тя ръководеше нещата и там в двора и тук в болницата. Всеки ден пристига сутринта и стои в коридора. Ако си забелязал, тук на масата винаги има плодове и някакви неща за ядене. Това е от нея, а ако се появи някой, винаги ще намери да го ангажира с някаква задача, свързана с теб. Докато ти пътуваше между световете, не можехме да изтрием сълзите ѝ, но сега се успокои и да ти призная, веднага бих я взел за медицинска сестра. Толкова е всеотдайна. Хайде, почивай, а утре ще им отворя вратата за да те видят. Иначе по цял ден звъни телефонът, сякаш тук лежи министър-председателят.

На следващата сутрин, отваряйки очи, видях Емилия, седнала на стол до главата ми. Гледаше през прозореца, затова гласът ми я сепна.

. Еми, какво правиш тук, момиче?

- Чичо Ясене, събуди ли се? Най-после. Докторът ни разреши днес да те видим и сега отвън има цяла делегация. Искаш ли да ги пусна?

Кимнах ѝ с глава и тя скочи към вратата. Отвори я и чух да казва строго:

- Буден е, но Докторът каза да не го тревожим. Затова внимавайте с приказките.

Стаята започна да се изпълва с хора. Гледах всички тези приятели и почувствах как една буца засяда в гърлото ми, а от очите потекоха издайнически ручейчета. Емилия бързо схвана ситуацията, извади кърпичка и попи тези признаци на слабост. Всички се надпреварваха с пожеланията за оздравяване, не сваляйки радостните усмивки от лицата си. Миро пръв си тръгна, като се извини, че трябва да бяга при Мария, която всеки момент можеше да подаде сигнал за настъпващото раждане. Дойде и Докторът, който започва да опразва стаята. Генералът ми прошепна на тръгване, че ще дойде след два-три дни да поприказваме на спокойствие. Помолих Еми да остане за минута и тя се върна до леглото ми, когато изпрати всички навън.

- Еми, Докторът ми каза, че идваш всеки ден тук. Нямам думи, с които да изразя благодарността си, но животът не е спрял. Затова отваряй утре работилницата и събирай хората. Има още малко работа по сръбската поръчка. Да се надяваме, че до десетина дни и аз ще се прибера.

Обсъдихме задачите и тя тръгна. Бях много развълнуван, но все пак слабият ми все още организъм, поиска порцията си сън и аз се предадох. В ранния следобед, лежах и се наслаждавах на слънчевите лъчи, решили да посетят възглавницата ми, когато на вратата се почука и надзърна ухиленото лице на Рени.

- Ясене, може ли? – изчурулика весело и след като кимнах радостно, нахълта с няколко пакета в ръце.

След нея се промъкна, изненадващо за мен, фигурата на Алисия и докато Рени нареждаше пакетите на масата, тя се приближи до леглото, наведе се и ме целуна по устата. Ококорих очи от изумление, а откъм масата се чу изригващият фалцет на Рени:

- Алисийо, какви ги вършиш, малка безсрамнице. Божке-е, ще видиш ти, ще разкажа всичко на майка ти. Нали ми обеща нещо?

- Стига, ма, Рени. Не виждаш ли, че не може да се помръдне. Сега ми е паднал и не можах да се въздържа.

- Ох, Ясене, моля те, извини това дяволско същество. А ти си изпълни обещанието веднага. – обърна се тя към нахилената красавица.

- Добре де, добре. – врътна се към мен Алисия и като се опита да придаде сериозно изражение на лицето, започна – Искам да, Ви, помоля за извинение, уважаеми господине, за всичко, което съм казала, извършила или дори помислила за ваша милост.

Не можех да повярвам, че това се случва, но накрая след кратка пауза, успях да отроня:

- Алис, ти си едно прекрасно момиче. И не ти, а аз би трябвало да искам извинение.

- Чу ли, Рени, той ме нарече Алис. Господин Гранитко започна да се пука.

Разсмяхме се всички, доколкото и аз можех да се включа в това веселие. Прекарах един незабравим час с двете съдружнички, които почти не ме оставиха да си отворя устата. Разбрах, че Алисия се връща в Италия за да се готви за магистратурата, а Рени изрази шумно облекчението си от това решение. Но цялото ѝ поведение говореше за противното, личеше си от километри, че е влюбена в малката палавница. Следващата седмица ми разрешиха да ставам и започнахме процедури по възстановяване. Раните от дясната страна зарастваха, но левият крак ме болеше силно и затова се придвижвах с количка, тъй като гипсираната ръка не позволяваше ползването на патерици. Един следобед пристигна Генералът и най-после поговорихме по същество.

- Ясене, разговарях с докторите и със следователя. Браво на това момче, брата на Емилия. Изстиска всичко от онова място и обърна селото наопаки. Единственото, което установили е, че нападателят е бил сам. По думите на следователя, бил е професионалист. За това говори начинът по който е извършил нападението, обездвижил те е като е срязал крака и те е приспал с много професионални удари. Докторите казаха, че ударите са нанесени, по всяка вероятност с палка, а следователят смята, че е използвал и уред за нощно виждане за да те уцели толкова точно. Виж, за ритниците, с които те е гостил след това, няма обяснение. Може би се е разпалил от свършеното, но пък не пасва с професионализма.

- Професионалист? Но какво прави професионалист на такова място? Да не е сбъркал човека? – изразих изумлението си от чутото.

- Не е сбъркал. Няма съмнение, че е причаквал точно теб. Със сигурност е наблюдавал мястото, не само през този ден и е избрал най-подходящия момент. Не са открили нито как е дошъл, нито как си е отишъл. Пуснали и куче и пак нищо. Странна история.

- Не само странна, но и необяснима. Колкото и да мислих, не можах да си спомня кой може да ми има такъв зъб.

- Така е. Използвах и аз всичките си възможности, дано изскочи отнякъде нещо. Подгоних Кирилов да разрови всички дупки. Няма да оставя тази работа. За мен е много важно да разкрия тази история. Легнал си ми на сърцето, младежо и ти обещавам, че няма да се откажа. Ти само се вдигни по-бързо, другото остави на мен.

Не ме оставяше на мира мисълта за случилото се. Вярвах на Генерала и бях убеден в усърдието му. Ако човек с неговите възможности не успееше да открие нищо, значи никой друг нямаше да успее. След десет дни вече седях в плетения стол във всекидневната. Можех да се придвижвам вече сам, подпирайки се на бастун и само гипсираната ръка беше все още извън строя. Ударът в тила не доведе до сериозни увреждания, преминаха и главоболията от първите дни, затова можех спокойно да се заема с работата на компютъра. Още в първите дни, когато нормализирах състоянието, звъннах на нашите за да не помислят нещо лошо. Нищо не им казах за случката, а когато се върнеха, щях да измисля някаква история за счупената ръка. Постепенно работата ме поглъщаше отново, върна се и самочувствието ми. Една вечер, след като бях приключил току що разговора с Госпожата, за да уговорим посрещането на дъщерята с внука и щастливата Анастасия, телефонът иззвъня отново и генералът ми съобщи, че пътува към мен. „Очаквай новини“ – завърши обаждането му и аз седнах да го изчакам с изострени сетива. След около половин час го посрещнах на верандата и малко по-късно вече седяхме пред чаша вино във всекидневната.

- Така, Ясене, разбрах кой стои зад тази работа. – започна Генералът, палейки една от неговите пури. – Много се изненадах, но проверих от две места и всичко се потвърди. Трябва да ти кажа, че голяма заслуга има Кирилов. Едно негово хрумване доведе до разплитане на възела.

- Казвай, Генерале, не ме дръж в напрежение.

- Иванов е твоят зъл гений, младежо. Той е виновникът да ходиш все още с патерица.

- Кой Иванов?

- Как кой? Не помниш ли началника на Управлението в града? Не вярвам толкова бързо да си забравил в какво състояние го остави тогава пред болницата. Е, решил е да вземе реванш.

- Господи, но това е невъзможно. След толкова години… – не можех все още да повярвам. – Значи все пак е разбрал кой застана на пътя му тогава. Да, ако това е вярно, има логика. И пораженията ми е трябвало да са реципрочни на неговите. Чудя се как ме е оставил жив. Та той кипеше от бяс срещу мен по онова време.

- Не го е направил лично. Използвал е едно момче от Специалния отряд. Срещу съответната сума, разбира се. Това обяснява и попаденията върху тялото ти.

- Значи пак е прибягнал до механизма с машата. Жалък човек.

Двамата потънахме в мълчание. Отново започна да се надига онзи гняв, отпреди три години. Но този път не се оставих на емоциите. Обмислих внимателно поведението си и се обърнах към Генерала.

- Искам да го срещна още един път, Генерале. Не знам дали трябва да те въвличам в това нещо, но трябва да го намеря.

- Вече съм въвлечен, младежо. Използвах връзки на много високо ниво, за да стигна до организатора. Но послушай съвета ми, забрави. И дори да се изправиш пред него, какво, с патерицата ли ще го сурвакаш?

- Сериозен съм, Генерале. Трябва да го намеря. Ако не ми помогнеш, сам ще се заема.

- Ей, упорит човек си. Иванов сега е на висок етаж и трудно ще се добереш до него. Дори да го намериш, той се движи с охрана, а това вече не е по силите ти.

- Няма да се откажа. Знам че звучи налудничаво, но ще намеря начин.

- Добре, - каза след кратък размисъл Златев – понеже не искам да ти нося отново цветя в болницата, а не дай си Боже, на гробищата, ще видя какво мога да направя. Само за едно те моля, изчакай няколко дни и никакви самоинициативи. Знам какъв Рамбо си. Задръж малко топката.

Повече не повдигнахме тази тема, а до края на вечерта успяхме да си върнем доброто настроение, шегувайки се с моята безпомощност и неговите първи стъпки като младоженец. На тръгване, се договорихме да навестим Мирослав, който от една седмица беше вързан за люлката на малкия си наследник. Изминаха десетина дни, без особени събития, като изключа новата ми артистична проява, с която представих измислената история за счупената ръка пред дъщерята и Анастасия. Вече ходех без патерица и очаквах скоро да падне и гипсът от ръката ми. Един петък следобед, Генералът ми се обади и каза да съм готов за следващия ден. Ще ме чака в дома си към 8 часа вечерта. Знаех за какво става въпрос и се подготвих внимателно. Дълго мислих, но накрая взех бастуна, вместо такситаджийската бухалка. Помолих Веско да ме вземе към 7,30 и в 8 часа позвъних на вратата на Златев. Посрещна ме Калина и след като се разцелувахме и обсъдихме здравословното ми състояние, седнах да изчакам домакина, който излязъл преди час. Когато се прибра, генералът ми направи знак за мълчание пред домакинята и след няколко минути ме покани да излезем навън. Телефонът му иззвъня, той потвърди едносрично някакво съобщение и застанахме на улицата в очакване. След минута, до нас спря черно БМВ, шофьорът спусна стъклото и се поздравиха със Златев.

- Сега, качваш се в тази кола и изпълняваш всичко каквото ти кажат хората в нея. – обърна се той към мен. - Никакви въпроси, никакви инициативи. Аз съм им обяснил за какво става дума, ти ще им кажеш само, в съответния момент, какво трябва да свършат. Искам да знаеш, че това са хора, които са вършили страшни неща, така че каквото и да им наредиш, ще бъде изпълнено. Останалото зависи от теб и от това, което е в главата ти. Скачай вътре, след като всичко свърши, те ще те върнат тук и тогава ще приказваме. А това няма да ти трябва, – каза генералът, като взе бастуна от ръката ми – ако се нуждаеш от нещо такова, в колата има всичко необходимо.

Задната врата се отвори и аз заех мястото зад шофьора. В колата, освен него, имаше още двама души. Всичките бяха хора на моя възраст, кажи-речи, но много здрави физически и въобще не приличаха на средностатистическите мутри. През цялото време, докато пътувахме, не обелиха дума. След около час, спряхме на една от улиците в гъсто населен столичен район, нарочен от съвременните богаташи за елитен. Останахме така около десетина минути, след което седящият до мен изгъгни тихо „Време е.“ и човекът на предната седалка се измъкна от колата. Въпреки дългия летен ден, нощта спусна пелерината си и около нас започна раздвижването за нощния живот. Така преседяхме близо два часа. Нямах идея какво чакаме и какво ще вършим. Най-накрая телефонен звън разнообрази мълчанието, човекът до мен изслуша обаждането без да каже дума, затвори и нареди на шофьора да тръгва. Няколко минути обикаляхме из тесните улици, докато в един момент, шофьорът сви към един подземен гараж и спря пред ролетката. Извади някакво устройство и след секунди входът беше освободен. Влязохме вътре и паркирахме в една от празните клетки. Ново обаждане по телефона, като този път успях да чуя „Чисто е.“, а човекът до мен ме тупна по рамото и нареди да излизам. Слязохме и той ми посочи багажника. Заобиколихме колата и застанахме пред отворения отвътре багажник. Спътникът ми взе две черни маски, сложи една на главата си и ме накара да нахлузя другата.

. Заради камерите. – избоботи отново и допълни сочейки към багажника – Ако ти трябва нещо, избирай.

Не можах да оценя съдържанието, заради тъмнината, разсейвана единствено от плафона в багажника, но пред погледа ми попадна една палка, която взех в ръка и размахах няколко пъти. Беше сравнително къса, но с много удобна ръкохватка и доста тежичка. Едва ли гумата тежеше толкова, по скоро имаше оловен пълнеж. „Дали пък с нещо подобно не ме е обработил и онзи юнак?“ – помислих аз и тръгнах след фигурата на човека пред мен, който осветяваше пътя с фенерче. Стигнахме до асансьорна врата, но не видях никъде светещ бутон за повикване. Водачът ми извади телефона и каза на някого: „Пред асансьора сме“. Чу се тихо бръмчене и след малко пътувахме с кабината нагоре, отново в пълен мрак. Може би изкачихме 4 или 5 етажа, когато асансьора спря и пред отворената врата ни посрещна човекът от колата. Влязохме направо в антрето на някакво жилище. Лампите бяха изгасени и този, когото бях определил вече като шеф на групата, ме бутна към една врата вдясно, освети вътрешното пространство на голямо помещение и ми посочи един фотьойл, на който да се настаня. Той зае място до вратата, а колегата му остана до асансьора. Много време преседяхме така, сигурно минаваше полунощ, когато тихо вибриране на телефона раздвижи човека до вратата.

- Идват, – каза по посока на антрето той и допълни – бъди готов.

Чу се жуженото на асансьора и след малко вратата на осветената кабина се отвори и оттам се чу човешки говор. Лампата в коридора светна, след което се чу падането на някакво тяло на пода и кратка борба. Малко след това осветлението в стаята, където се бяхме настанили, светна и пред мен изникна фигурата на Иванов. През устата му имаше лепенка от тиксо, а както забелязах и ръцете му бяха фиксирани на гърба със същата материя. Шефът на групата го бутна да седне в един диван, намиращ се срещу мен, след което каза, отново без излишен разход на думи:

- Ние сме в кухнята. Ще забавляваме бодигарда. Ако има нещо, викни ни.

Няма да описвам изумлението на лицето на стария ми познайник. Не само от посрещането, но и от присъствието ми в хола му. Изчаках известно време в очите му да се появи разумен поглед и реших да наруша мълчанието:

- Е, Иванов, отново сме един срещу друг, но не на масата при Рени. Едва ли си много изненадан, че ме виждаш тук, след като в последните дни сам реши да ме поканиш, макар и по един нетрадиционен начин. Признавам оригиналния ти подход, но искрено съжалявам, че те накарах да чакаш толкова време. Трябваше да се отбия до болницата, но на теб това ти е известно. Очаквам да чуя с интерес причината за толкова големия ти интерес към мен.

Станах и като пошляпвах с палката, се приближих до дивана. Обилна пот се стичаше по челото му, а свинските му очета шареха като на малоумен. Протегнах ръка и със замах отлепих лепенката от устата му, при което от освободената уста изскочи силен вик.

- Извинявай, - наведох се над него – но тази вечер забравих добрите обноски в къщи. Искаш ли да си побъбрим, преди да поднесеш аперитивите?

Седнах отново на мястото си и огледах фигурата пред мен. От онзи Иванов, когото познавах, бяха останали само острите уши. Увиснали бузи, тъмни петна под очите, доказателство за бурни запои и вече значителен търбух, бяха новите отличителни белези. Но пък носеше скъп костюм и риза, върху която грееше скорошно винено петно.

- Много си мълчалив за домакин. Така ли ще премине желаното и от двама ни свиждане?

- Дошъл си да ме затриеш. Нали вече един път опита, а сега водиш и помощници.

Гледаше ме с такава ненавист, че ако имаше възможност, щеше да ми прегризе гърлото.

- Я виж ти, как разбра, че аз те поотупах тогава?

- В началото не знаех кой е. – започна Иванов, примирил се сякаш с положението. – Предполагах, че може да идва от теб и си наел някой да свърши работата. Но после разбрах, че лично си благоволил.

- Точно така, Иванов. И това е една от разликите между мен и теб. Аз си върша сам работата, а ти, понеже си жалък страхливец, използваш маши за подобни цели. Няма да ти казвам, как разбрах плановете ти, как сте ги обсъждали с Полковника и как го убеди да изпрати онази група. Всичко е толкова отвратително, че само нищожество като теб, може да се заеме с подобна дейност. Умът ми не го възприема и днес, че заради страстта ти към една жена, си в състояние да замислиш такава низост, от която пострада невинен човек. Може би щях да те оправдая, ако беше дошъл сам и се беше опитал да натриеш носа на съперника, осмелил се да обсеби обекта на твоите страсти. Но явно не ти е достигнала смелост.

- Не ми липсва смелост. – заговори с променен глас ченгето. – Доказвал съм го в други случаи. Разбрах, че никога няма да имам шанс с тази жена и пожелах да накажа всеки, който я докосне и така косвено да нараня и нея. Наистина не е достойна постъпка, но ситуацията беше такава, че не трябваше да попадам под прожекторите. Затова избрах този начин. Но и твоето щастие не е продължило дълго. – погледна ме той с насмешка и дори ми се стори, че чух някакво хилене.

- Е, този въпрос не те засяга, Иванов. Виждам, че си следил внимателно живота в нашия край. Ще ти разкажа една история. Мисля, че разполагаме с достатъчно време. Като тийнейджър и член на кварталната банда, много бях слушал от по-големите за една рисунка, намираща се в ареста на районното, където прибираха участниците в сбиванията. Имаше една лятна сцена в Борисовата градина, викахме ѝ Маймунарника. Там понякога правеха забави с музика на живо и редовно околностите ѝ се превръщаха в арена на битки между отделните банди. След една такава и аз попаднах в онази стая и видях с очите си прословутата рисунка. Някой талантлив посетител беше нарисувал два слона, в любовна поза, но незнайно защо им беше сложил крила. Защо рисунката придоби такава популярност? Ченгетата я направиха такава. Редовната процедура, по която минаваха всички посетители на ареста, се състоеше в кратък разпит, последван от бой, продължителността на който зависеше от поведението на потърпевшия. И биячите задаваха един и същи въпрос: „Какво е нарисувано на вратата на ареста?“ И се получаваше като в онзи виц за заека, който яде пердах, независимо дали е с шапка или без. Тогава разбрах колко ограничени и безмозъчни са милиционерите. Животът по-нататък ми поднесе доказателства в същата посока, като и днес съм убеден, че дори и да се нарекат полицаи, огромната част от служителите в това министерство са останали милиционери, за които летящият слон е само повод да се нахвърлят върху себеподобния, за да задоволят низките си страсти. Защо ти разказах тази история? Защото видях в лицето ти, в онези дни, същият почитател на летящи слонове. Няма значение дали съществуват или не, на теб ти трябва просто повод и ако не намериш такъв, винаги под ръка е нещо толкова абстрактно, като летящия слон.

Станах и отидох до прозореца. Известно време гледах светлините на вече спящия град, като си задавах куп въпроси: „Какво търся тук? Дошъл съм да раздавам правосъдие над вързан човек? Трябва ли да слизам на нивото му, въпреки това, което ми е сторил?“ Обърнах се и го погледнах. Той стоеше в очакване и напрежението личеше в погледа, който не отделяше от ръцете ми.

- Ще започваш ли? – нервно проговори Иванов.

- Кое? – не можах да включа аз.

- Това, за което си дошъл.

- Ех, Иванов, Иванов, нещастни човече. Знаеш ли, аз те опознах едностранно и то откъм черната ти страна. Не знам, ти може би не си толкова зъл. Може би имаш способности и си добро ченге. Но аз имам една теория, която смятам, че е важна. И според нея, всеки човек идва на този свят с мисията да бъде полезен. Не само на себе си, а и на околните. Всеки трябва да остави доказателство, че не е бил едно безполезно усилие на жената, която го е родила. Затова, ако имаш някакви способности, направи поне нещо дребно за малките хора, донеси им някакво облекчение от крадците и измамниците, които особено в последно време ги обсаждат отвсякъде. Огледай се и виж, че тези малки хора са истинската движеща сила на този свят, а не боклуците по върховете, в чиито задници си вторачил погледа си. След това, млад си още, намери си една скромна женица, създай семейство, отгледай дете. Тогава сам ще разбереш, че си бил полезен на този свят. А сега, сбогом. Дано не се срещнат отново пътищата ни.

Оставих го на дивана, зяпнал от изненада и викнах от коридора:

- Момчета, може да тръгваме.

Вратата на кухнята беше отворена и видях вътре вързан за стола човек, сигурно бодигардът му. Напъхахме се тихо в кабината, заехме местата си в колата и след малко излязохме на шосето към Г. Отново пътувахме в мълчание, но малко преди да влезем в града, шефът на групата се прокашля за да прочисти гърлото си и се обърна към мен:

- Шефе, чух всичко. Ти си умен човек. Това, което му каза, струва повече и от най-жестокия бой.

Млъкна, като ме остави да се дивя на изненадата от включването, но след кратко, скъперническата му на думи уста, пропусна още няколко, оформени във въпрос:

- Искаш ли да намерим бияча?

- Не, момчета, благодаря. Не му се сърдя, трябвали са му пари, а само това умее да върши.

Думите ми предизвикаха нещо подобно на смях и в тримата, след което мълчанието се възцари отново до къщата на Генерала. Той ни посрещна на улицата и ми каза да отивам във всекидневната, докато изпрати хората. След малко се присъедини към мен и въпреки късния час, очакваше разказа ми. Казах му, че нищо няма да чуе докато ме държи на сухо, което го накара да се плесне по челото и да довтаса след малко с две чаши и бутилка вино. Извади и кутията с пури и така заредени открихме обсъжданията. Знаеше от придружителите ми какво се е случило и това беше избърсало мрачната физиономия, с която ни посрещна.

- Младежо, мислех, че съм те опознал през тези години, - започна Генералът – но ти продължаваш да ме изненадваш. Значи, остави го така, без да го пипнеш дори?

- Виждам, че това те забавлява, Генерале.

- Не, не е забавление. Много съм доволен. Очаквах да проявиш бесовете си и дори да си тръгнете оттам с чувал в колата. Радвам се, че онова момче не е избило съдържанието на дебелата ти глава.

- Ех и ти, Генерале. Може да имам своите моменти понякога, но общо взето съм разумен човек. Има много истина в приказката, че всяко насилие поражда насилие и въпреки че съм християнин, не съм склонен да подлагам другата буза. Но това не означава, че не трябва да се търсят и други пътища за решаване на човешките взаимоотношения.

Тук и двамата се отдадохме на философски разсъждения и когато Генералът ми постла на дивана, на изток вече просветляваше. Когато се прибрах, Емилия ме зарадва с новините от разговора ѝ със сърбина. Тестовите детайли са одобрени и имаме поръчка за производство. Това ме накара да погледна през много розови очила към бъдещето, но не пропуснах да отделя и една въздишка за миналото.

 

И все пак

Седях във всекидневната и довършвах имейла до сърбина. Имах сериозна програма за изпълнение този петък и бързах да приключа. След обяд, трябваше да отида в болницата за да ме освободят най-после от гипса, а след това продължавах за София, където ме очакваха няколко срещи през следващата седмица. Пишех последните редове, когато на вратата се почука.

- Влизай, Венета. – извиках, без да се обръщам.

Вратата зад мен се отвори и чух стъпки, които спряха зад гърба ми.

- Извинявай, но бързам да свърша. – продължих аз, слагайки последните знаци под писмото. – Днес тръгвам за София и ще се върна някъде към сряда. Затова недей да готвиш за мен, но да не забравиш кучето.

Свърших с писането и натиснах бутона за изпращане. Тишината зад гърба ми малко ме учуди. Обикновено, след като чуеше наставленията, Венета се отдаваше на любимото си мърморене, в което преобладаваха пустосванията по адрес на времето, на кучето и какво ли още не и всичко това съпроводено с потракване на всевъзможни съдове.

- Ясене, аз съм. – прозвуча глас, който ме накара да подскоча и да се завъртя толкова рязко, че залитнах.

На три крачки пред мен стоеше Владимира. Не вярвах на очите си, затова погледнах през прозореца за да се уверя, че не е нощ и не сънувам. Беше прекрасна в бялата си пола,  с бяла тениска, изрисувана с голям надпис отпред, с много елегантни гръцки сандали и бейзболна шапка на главата, под която се виждаха боядисани в червено коси. Гледах това лице, което никога нямаше да забравя и мълчах като риба.

- Можеш ли да останеш още малко? – разчупи тишината тя, като стискаше нервно ръцете си.

Не знаех какво трябва да направя в този момент, стоях като статуята на Командора и не откъсвах очи от видението пред мен. Най-после спрях погледа си на надписа върху тениската. С огромни черни букви беше изписано „Прости ми“. И тогава ме споходи неочаквана реакция. Избухнах в страхотен смях, който така я стрестна, че тя ококори вълшебните си очи.

- Разбира се, че ще остана, – успях най-после да свържа нещо смислено – но само ако съблечеш тази глупава тениска.

Сега беше мой ред за стресиране, защото жената срещу мен нададе страхотен писък и се хвърли на врата ми. Точно на място прозвуча от уредбата великолепният Ал Жеро с неговата „След всичко“:

„… Скъпа, след всичко,

Аз ще бъда единственият,

Който ще те държи в ръцете си …“

 

 

К Р А Й

 

 

София,

2013 г.

© Алекс Всички права запазени

Благодарности на всички приятели, помогнали да създам тази написана като на шега история. Поклон на читателите ми, показали, че си е струвало.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Отдавна го гледам, но не знаех, че трябва да го прочета. Ей сега ще трябва да прочета и началото, и всичко. Наистина си струваше! Браво! С удоволствие прочетох една интересна и много добре написана история. Ами такива трябва да са разказите, както и по-дългите прозаични форми! И пак браво. Наистина има какво още да се чете тук.
Предложения
: ??:??