Сериозният разговор

- Мамо, искам да поговорим. – Каза задъхано петгодишният ми син. – Ама, сериозно.  Искам да те попитам някои неща, на които вярвам, че ще получа отговор.

Усмихнах се, поглеждайки в огледалото на колата и се учудих колко бързо растеше малката ми душица.

- Разбира се, че ще опитам да ти дам най-всевъзможни варианти, за да разясним отговорите на въпросите ти, но ще почака малко. Сега, когато карам, не е възможно да проведем сериозен разговор, защото вниманието ми е привлечено от движението. – погледнах пак в огледалото и видях намусеното му лице. Търпението за малкото ми съкровище беше сякаш наказание. За да оправя малко настроението, му казах. – Ти, ако искаш, измисли първия си въпрос и аз ще помисля, докато се приберем, за отговора му.

- Но аз имам само един и той е вече тук... - показа с пръстче устните си и добави. - ... Да ти го кажа ли.

- Кажи, и без това вече пристигнахме.

- Защо Леонида ме удари в коремчето вчера, а днес Нико ме бутна, нали са ми приятели? Така ли правят приятелите, нараняват? Защото мен ме заболя и даже малко ме е срам, но и се разплаках.

Останах учудена от бързината на думите му и от самото им изразяване. Разговорът изглеждаше, че наистина ще е сериозен. Заключих колата, целунах го няколко пъти по бузките и го хванах за ръчичката, вървейки към входа на блока. В главата ми препускаха много възможности, но аз трябваше да избера правилната. Първата ми се стори доста груба и веднага я отблъснах някъде далече във съзнанието си, въпреки жаждата ми за осъществяването ù.

- Ще ти разкажа една моя такава случка и ти ще си прецениш дали моят вариант е правилен. Ако ти хареса, го използваш, ако ли не, ще измислим нещо друго. Става ли?

- Става! – каза въодушевено милото ми дете и зачака с интерес как ще започна, разказа за моята случка.

- Когато бях като теб малка, имах една приятелка, която се казваше Вероника. Харесвах името ù, защото звучеше различно от останалите, а и тя като мен не си играеше с много деца. Отделяше се и си играеше самичка. Един ден събрах смелост и я попитах защо предпочита да е сама. Тя ми отговори, че така никой няма да има възможността да я нарани. В началото не разбирах какво има предвид. Но след време се научи, че бащата на Вероника бил много нервен човек и я наказвал, защото била непослушна. Тя също от време на време ставаше различна, войнствена и прилагаше насилие върху другите и то само защото животът  ù протичаше по същия начин. Един ден ме удари много силно в корема. Толкова силно, че чак се просълзих, но не можех да ù се разсърдя. Опитах  да се поставя на нейно място, търпяща всеки ден наказания. Реших, че съм си го заслужила, може би с нещо я бях раздразнила и това да предизвика удара ù срещу мен. Отдръпнах се и оставих Вероника да се успокои. Осъзнавайки какво е сторила, опита няколко пъти да ми се извини, но аз нямах нужда от извинения. Имах нужда да разбера дали това ще продължи. Когато видях, че наистина е откровена с мен и повече не направи опит да ме нарани, продължих приятелството си с нея. Дори и сега още сме приятелки, може да се виждаме рядко, но когато сме заедно, сме щастливи. За да разбереш дали Леонида и Нико са ти истински приятели, ще трябва да прецениш дали ще продължат да те нараняват. Ако продължат, не мисля, че ще ти бъде приятно да си в компанията им, но ако е било само за дадения момент, предполагам ще си прекарвате добре в градината. Ти как мислиш.

- Ще опитам по твоя начин, мамо, защото си най-сладката майка на света и предполагам, че когато е изпитано, може да подейства. Благодаря за сериозния разговор. – каза малкото ми ангелче и ме целуна по бузите.

- Не се тревожи, ще имаме занапред доста такива сериозни разговори, които, надявам се, да не ти омръзват. – казах, като се наслаждавах на малката прегръдка. Колко бързо растат днес децата, си помислих и го погалих по главичката.

- Няма да ми омръзнат, така се чувствам пораснал и разбирам по-добре нещата.

- Не бързай, миличък, имаш цял живот пред себе си да научаваш, а понякога и не стига...