Познавам жена, която отчаяно се нуждае от серум против изгубена надежда. Тя беше изгубила сина си в зората на Демокрацията. И не точно „изгубила“; бяха го намерили прегазен на някакъв паркинг. „В безпомощно състояние“ – така казаха по телевизията. Още се чудя – бил ли е жив, но „в безпомощно състояние“ или вече е бил мъртъв?

Малшанс – да си в ранните си младежки години, точно когато се срутва системата, в мутрафонските времена, когато парите се сменят – жестока инфлация! Заплатата ми тогава беше три долара… месечно.

Помня сина й. Помня ужаса, наречен делир – как търчеше панически, за малко да скочи (от трети етаж). Помня ступора, в който изпадаше, във ръцете – с димяща цигара. Много пушеше. И петната от напикаване по диваните, и дупките от малки пожарчета по матраците… как „си пали свещта откъм двата й края“, както казваше майка му.

Помня как не отидох на сватба на наши приятели, защото внезапно парите ни бяха изчезнали от чантите и джобовете. И разярените момчетии, от които бе взимал пари, а не връщаше… Един такъв жестоко го бе бил и непонятно за мен, беше му рязал кичури от косата. И майка му, как си удряше главата в стената и виеше. Страшна гледка!

Понякога я намирах, нагълтана с хапчета, е, не чак дотам, че да иска да се убива, но просто да спи, да спи и да не усеща. А аз се страхувах, че някога няма да прецени точно дозата…

По повод на случката с парите, които изчезнаха, много се бях разгневила. Забраних му тогава да яде от моето ядене! Спомням си – свинско с картофи. А после забравих пълната тенджера на балкона и трябваше да я хвърлям. Не ми беше до нея! Отидохме в „Пирогов“ да го разпознаем. Занесохме дрехи – костюм, кожена вратовръзка….

Двайсет… трийсет години почти… още я чувам как разговаря с призраци и от време на време как се провиква с глас, от който космите ти настръхват: .“Тошко! Тошко умря!“

Публикувано в "Литературен свят" бр.136 март 2021