Хората много се кискат в болничните отделения, не сте ли забелязали. Вместо, както си му е редът, поне там, а не по офисите си, да се жалват на воля от здравната система, която ни убива методично; вместо да си описват един другиму надълго и нашироко характера на заболяванията – от първите симптоми до последните метастази, те, пък особено пичовете, сякаш изведнъж съзират смешната страна на този убог свят и почват да се подбъзикват с всекиго и с всичко, па даже и със самите себе си, поне до един момент, докато не се докачат ненадейно за някоя дреболия.
И друго ми е направило впечатление – еееей, малко ли са хубавите мадами навън в цивилизацията, та толкова ли да няма коя да се обсъди, та изведнъж обект на обстоен анализ да стават единствено наличните докторки, сестри и санитарки, па били те и най-амортизирани от работата на смени и нощните дежурства…
Значи странно е, иначе взискателни господа, които определено налитат на най-доброто, гледат филми само със суперзвезди (и то ако се събичат лично, а не ползват дубльорки, както се е налагало понякога на някои по-неуместни актриси), тука да ги гледаш, как почват да се халосват с едни никакви женици, огрухани от ежедневието.
Та, след това встъпление, като казах нощни дежурства, да не ви държа в напрежение, един ден, посред бял ден, най-неочаквано най-надменната сестра най-мило ме покани, въпреки изричната забрана чрез писмена заповед, разлепена на видни места по коридорите, вечерта къдеее - в сестринската стая! Точно тя, дето така злобно тракаше с токчета по венецианската мозайка, та чак буклите ù се подхвърляха над темето и едва поглеждаше пренебрежително с крайчеца на окото си нашата групичка в избелелите ни сини пижами с провесени дъна.
Изчаках нетърпеливо, докато всички притихнаха и из коридора се чуваше единствено жуженето на луминисцентните лампи и с мъка си нахлузих клефките, да се затътря натам.
Обаче всичко ме болеше, бе хора, разбирате ли екстраординарното ми положение къмто този момент, след като бяха човъркали из главата ми.
Нямах желание за никакви по-задълбочени разговори, ако случайно тя би се опитала да се представи в този дух, камо ли да демонстрирам за пореден път изкуството на свалката или нещо от този сорт. От хапчетата ли, от що ли, но сякаш не бях съвсем на този свят…
Сестрата, макар и не особено умело, подхвърляше някакви сдъвкваеми теми, които в друг случай може би щях да захапя и развия по-пространно, ама…
Гледах я, да речеш – нещо, а то по-скоро средна хубост мадама, и не ми излизаше от акъла вметката на моя приятел – Д-р Р., че, уж нарочно, бил пропуснал само една-единствена бройка от подопечния му персонал. Дали беше тя? Или напротив - щото много си виреше носа и го играеше непристъпна, точно затова го е раздразнила и задействала? Не, бе, не ми пука дали я е турил в списъка си, ами се чудя, ако наистина не е, значи всички останали, включая циганката-санитарка… нали се сещате?
Възможно ли е, да попитам и вас, макар че вашето мнение колко па да е меродавно, моят приятел да я е докарал дотам, че в съревнованието с колегите си, да налита дори на чистачките?!
Сестрата седеше неестествено сгъната на ниската масичка и отегчено чоплеше кутията с евтини шоколадови бонбони, дарени от някой признателен пациент.
Беше свалила касинката и поразкопчала малко деколтето, откъдето се подаваха едни съвсем не чак толкова лоши, средно големи гърдички във виолетов сутиен.
Тя прещракваше с дистанционното, но не спираше на никоя програма, а звукът определено ме дразнеше. През отворения прозорец полъхваше приятно хладен летен ветрец.
- Може ли да бъда директна? – попита тя невинно, докато си играеше с някаква мензура.
- Разбира се! Нали затова сме се събрали!
- Хм! Разбрах от сигурен източник, но не от доктора, да не си помислиш, че, поне на този етап, си свободен? Ако е така, дано не са ме заблудили, щото не обичам да развалям семейства, признавам откровено, че си търся гадже със сериозни намерения – и ме изгледа изпитателно.
- Това е добре! Рядкост са вече такива жени – но говорех трудно.
- Приеми го като комплимент!
- Много благодаря!
- Е? Смяташ ли, че някак ще успеем да си паснем?
- Би могло и да може.
Сигурно се учудваше, че вече не я бях награбил, щото угрижена ме попита:
- Всичко наред ли е? Боли ли те нещо?
- Май всичко. Нали мина сутринта на визитация, знаеш.
- Аз, да ти обадя, на визитации хубаво те оглеждам, знам те вече, искаш ли и ти да ме разгледаш?
- И ние с другите пациенти сме те огледали добре, вервай ми!
- Разбирам! – но сякаш искаше да извика „Ама, айде, де! Рипвай!“
- Готина си! Не се сърди!
- Мерси! Да разбирам ли, че си съгласен с предложението ми?
- Мерси! Много мило!
- Какво да се разберем, щото мисля, че съвсем скоро ще те изпишат?
- Аз ще гледам да ти се обадя.
- Значи ли, че приемаш офертата? Аз не обичам да се натрапвам, така че, само ако ти решиш…
- Ще те поканя на една вечеря и к‘вото стане…
- Хм. Не е зле. Ама не тука, че ме познават всички. В София, става, нали?
Аз кимнах.
- А сега нещо ще правим ли? Да отбележим момента?
- Хм, как да ти кажа, ще ми се, ама… Уви, боли.
- Сигурен ли си?
- Мдам.
- Дори такова? – и сви устица - Оф, добре, извинявай. Ма предпочитам да съм си директна.
- Разбира се! Не се притеснявай!
- Много ли те свалят?
- Мен? Не съм се замислял. Май не. Обикновено аз се пъна да свалям. И все със зор.
- Странно. Аз не бих те изпуснала.
- Що, бе, тук имаш готини докторчета… Възползвай се!
- Тцъ. Не ме карай да ти обяснявам всичко. Аз търся нормален, пак да подчертая. Ти нали си сериозен, казваш?
- Па де да знам. Може и да съм. Ма ти как реши, че съм?
- То се усеща. Не флиртуваш наред с колежките. Аз имам понятие от психология, нали с хора работя, и то повечето с твойта диагноза. Някои и доста по-зле от теб!
- Ясно!
- Теб просто набързо ти лепихме шева на черепната кутия, не сме те озорили, а на някои така безмислостно им ровим из мозъка… Обаче само едно нещо не ми стана ясно – и тя присви клепачи - дори не се опита да ме докоснеш… Една целувка поне?
- Абе, по-добре недей. Смърдя на всякакви риваноли.
- Така ли? Не усещам, явно съм резистентна. И к‘во излиза, уж се свалихме, пък… Нещо трябва да направим, да се знае. Да подпечатим, дет се вика…
- Хубав бюст имаш. Бих го разкопчал, но от хапчетата ми трепери ръката, виж!
- Ако прецениш, ще ти извъртя набързо едно сластно стриптийзче, навит ли си?
- По-добре недей хаби излишно калории. Пък и очи пълни, ръце празни.
- Мога да ти завържа очите и ще си пофантазираш на воля?
- Мозъкът ми е атрофирал. Ние и без друго ползваме нищожна част от потенциала му.
- Много си прав! Някои даже и толко не използват, па после кой им е крив.
- Да, аз се чудя за какъв „майнд контрол“ говорят, като няма нищо за контрол!
- Хахаха – изкикоти се леко просташки тя - Аз съм неконтролируема и без друго. Изобщо не им се вписвам в системата… Ти впрочем колко пъти си бил женен? Според мен, поне три, прекалено си готин, за да те оставят на мира…
- Ааа, не, само веднъж, не бих сгрешил втори път.
- Прочетох ти картона сутринта, впечатляващи данни от изследванията! Нямаш никакви хронични заболявания.
- Май да. Затова бях кръводарител едно време. Даже и семенна течност ме канеха да дарявам.
- Трябва да се раздаваш… За да надвие доброто!
- Може ли и аз да съм директен?
- Най-добре!
- Ти нещичко дължиш ли на сексуалните си завоевания?
- То пък нали много съм постигнала… В трета стая май пак се хилят, твоите хора…
- Цял ден пяха стари градски песни. Отпускват им се душиците в тази вашата клиника, толкова е ведра и предразполагаща атмосферата. Евалла, явно началниците са печени.
- Нека си пеят, сега им е паднало, че после пак ще провият от ужас и ще побързат да се влошат. Повечето лежат за трети-четвърти път при нас…
- Блазе им, аз не съм си пял от абитуриентската вечер!
- А аз тогава май не се напих, Света Дево, наистина не си спомням.
- Вие кой Свети бяхте, Панталеймон ли ви беше болницата?
- Не сме свети бе, доктор сме, някакво докторче, хвърлило се в огъня да спасява болни.
- Ааа, знам го, знам го… И тогава е имало откачалки! На мое име не ща нищо да кръщават!
- И аз. Представяш ли си да кръстят улица – Сестра Таня, Танчето съм аз, не знам дали ти се представих официално?
- Таня или Татяна, че не обичам да повтарям имена?
- Виж к‘во, мислех те за по-сериозен, ма май нарочно го правиш, ако не щеш – не щеш, кажи "не ща" и това е, няма да те връзвам о таблата на леглото, я!
- Чакай, чакай, не съм казал, че не ща... ма нали меракът се контролира от главата?
- Е?
- Е, ти кажи какво сте ми човъркали из нея!
- Казах ти, че не сме, честно… Какъвто си влезе, такъв ще те изпишем!
- Да бе, да! Да не казвам голяма приказка, ма влязох хиперпотентен.
- Пу-пу, да не ти е уроки! И аз бях, преди да постъпя тук на работа!
- Странно, на всеки му действа различно. Моят приятел, д-р Р., също се е променил до неузнаваемост.
- Да, много плах и свитичък постъпи… Поздравявам те с тази песен...
- Il silenzio! (Tишина, мълчание). Грацие миле!
- Хаха, аз и 5 минути не мога да мълча.
- Ама и аз не мога да се позная. Преди си мислех само за бизнес, кредити, просрочени плащания, страх от фалити, сега всичко ми дреме на пижамата. Да не сте ме събудили в някоя чужда самоличност?
- Едва ли! Рядко сме имали такива случаи. Той, мъжът ми е анестезиологът! Ма спокойно де, кво се пуйчиш, много е охахавен, скоро ще емигрира. Знаеш к‘во, извинявай, не те почерпих, ма е забранено внасянето на алкохол, к‘вото ни донесат, веднага го изнасяме.
- ОК. Ще вървя да лягам, пак извинявай. И преди живееха поне двама в мен, сега не знам колко са се навъдили. А, и една молба – всъщност нищо…
- Кажи де, нали си паснахме, че сме директни и двамата… И виж к‘во, приятелски съвет, не се пренапрягай с мисли, че лесно ще ти се разпори шева. Не ми трябваш пак на легло, без двигателна активност.
- Щях да ти искам изрично разрешението, смятам, че така е коректно, ама то това, викаш, за питане ли е, да се похваля в стаята, де, че съм бил тук…
- Аха, разбирам! Виж к‘во – кажи дори, че сме се изчукали, то ден по-рано, ден по-късно – все тая. Пък не се ли похвали човек, все едно нищо…
- Не съм от тия, да си приписвам несъществуващи заслуги, ама... да е по-весело!
- Не се притеснявай, нали аз ще ти пиша епикризата… Ще излъжа, че си фит. Ама после – се надявам наистина да се представиш подобаващо…
- В София още не съм се излагал.
- И най-важното забравих! Знам, че си с връзки, ма все пак редно е нещо да дариш!
- К‘во да даря?
- Закоравя този свят, изчезна ли вече милосърдието? На отделението – докарай някаква амортизирана апаратура от чужбина, а на мен – едно круизче ми е мечтата.
- А, то в евтините каюти не си заслужава!
- Именно, ще разчитам на теб!
- Е да де, имаш предвид моята яхта. Не обещавам, след като явно няма да мога никога вече да се гмуркам. Ще стана редови турист, да щракам археология и голи мацки.
- Ан така! Ще я натамъним някак си! Приятни сънища тогава! И никой не ми се е съпротивлявал толкова, да знаеш. Ама пич си де, хахахаа, ще умра от смях, косъм не ти падна от главата, не мога да повярвам, хахахаха, не мога да се позная, хахахахха…
- Все пак, не те дразня, ама омъжена си, имаш си базисна сигурност, какво още търсиш?
- Да бе, стискай сигурното, това е най-сигурният начин да го загубиш!
- Може и да си права. На мен две фирми са ми във фалит, дето ми бяха най-сигурни!
- Ето, видя ли!
- Апропо, теб какво те насочи към мен, не ти ли докладваха също, че съм обявил несъстоятелност.
- Казаха ми, да, но си си останал състоятелен. А иначе ме съблазни това, че някога, хвалят те хората, си бил голям мозък. 1 на 1000, айде да не се изсилвам, ама 1 на 100 се срещали като теб! И веднага си помислих – този ще е най-умният в списъка ми. Даже и латински си поназнайвал. Знаеш ли к‘во е „Laus in amore mori”?
- Знам, разбира се! Блазе му, който умре в любов/докато прави любов!
- Ето, видя ли! Ще се погевезим заедно, па после ще мрем. И ако не е тайна, защо те остави жена ти?
- Що, щот‘ вика, че съм скръндза, що!
Аз се оттеглях смутен към покоите, па си казах:
- Абе, я си… - и се разсмях и аз. Ами тъй де, не я ли скивах аз, че беше с подплънки!
Ама няма да отлагам до безкрайност, де, че желязото нали се кове, докато е горещо…
Това всеки го знае, та ако ще да са ме разменили с най-големия балък! То даже, ако има с к‘во да се замислиш, да се вържеш на тази, не се изисква наличие на какъвто и да било мозък!
Ей за това ме е яд, че се вързах и то още първия ден след изписването. Смешник! Ама не си остана само с първия. Сега ми боядисват и яхтата…
И с к‘во, да речеш, ме съблазни, ако напрегна и последните неразградени клетки – с нищо… Разсъждавал съм очевидно с другото полукълбо. А емоционалната ми интелигентност здраво куца, сгафих, признавам си.
Не бе, поне една стойностна равносметка може да си направи човек, ако полежи в болницата. Пак е нещо. Щото, като се замислих със сивото пихтиесто вещество, досега грешки не си бях признавал. Има с какво да се похваля.
Аааа, поне дотолкова акъл ми е останал, та със свалката, разбираш ли, не се похвалих на другите в отделението. (И без друго, те всички са с объркани диагнози.)
Ще разчитам на вашата конфиденциалност по въпроса.
Умната с анестезиолозите, щото не се знае какви ще ви събудят, ако рекат да ви събудят, де!
На моменти, докато Танчето се гмурка, се припичам на яхтата и си викам – сънувам ли, че съм буден или верно съм буден.
- К‘во ме гледаш – вика ми тя, като изплува – сякаш, че не си излязъл от упойка…
- Не злоупотребявай с професионалния жаргон, ма, казвам ти го като търговец на парцали! Да не те нарека…
А тя пак се хили…
Коренно различна става, като се засмее така звънко и искрено!
А и е убава, да я вземат мътните, 1 на 250 са такива! Познавам не повече от 3-4 като нея!
© Ивелин Любенов Всички права запазени
Забавлявах се, Иво, отново!