Сестри
Дъждовните облаци се плезеха на засъхналата земя. Усещаха нейното нетърпение и си играеха с жаждата ú. Лозата размърда листа нетърпеливо в лятната задуха. Земята облиза попукани устни и тревите стиснаха уморени очи. Трябва да завали, трябва най-после да завали! Гроздовете потрепнаха, листата като ветрило разпериха зелени сърца и погледнаха облаците.
Лозата притихна в очакване на дъжда. Корените болезнено се опитаха да намерят капчица влага, но нямаше. Облаците надуха бузи. Започнаха да се блъскат като в детска игра и най-после заваля. Първите капки погалиха стъблото на лозата, погъделичкаха прахта по листата и събудиха задрямалите зърна. Хубав, топъл, живителен дъжд! Хората се прибраха в къщите и останаха само тревите, лозите, дърветата и дъжда.
Валеше почти час, небето се проясни и слънцето надникна любопитно зад влажната пелена. Лозата тъжна се вслушваше в корените и си спомни онзи дъжд преди много години, когато я разделиха от нейната крехка сестра.
Тогава бяха млади и двете, с нежни зелени листа, с тънки ластари като момини пръсти, кипри и сочни като невести. И тогава валеше и небето светлееше от едната страна. Скоро щеше да се появи дъга, двете много обичаха да я гледат и да пожелават нещо хубаво за стопаните на малката къща. От другата страна на небето надничаше бяло облаче, като захарен памук в дланите на непослушно дете.
- Какво ли е да видиш морето? – питаше по-малката сестра. – Дали и там вали като тук и излиза дъга, когато от единия край на небето слънцето грее, а от другия бели облачета предвещават края на дъжда?
По-голямата сестра слушаше и поглеждаше тревожно към горния край на двора, където бе спряла чуждоземна кола и няколко души говореха разпалено със стопанина. Те приближиха лозите и сърцето на по-голямата сестра замря.
- Искаме да вземем едната лозичка и да я насадим в градинката ни в Италия. Не че там няма хубави лози, но искаме да си занесем една от дома, да ни напомня България. Коя е по-хубава от двете? – попита чуждият човек.
Стопанинът избърса ръце в панталоните. Огледа двете лози и нерешително спря.
- Вземете мен, вземете мен - провикна се по-малката и разпери умолително листа.
- Нима искаш да ме оставиш сама тук? - тъжно я укори по-голямата.
- А нима е лошо да видя морето? – учудено възрази малката.
Сякаш стопанинът чу техния разговор. Взе лопатка и внимателно започна да изважда с пръстта по-младата.
- Сбогом, сестриче – прошушна малката. – Ще си мисля за теб постоянно. Всеки път, щом ме прегърне вятърът, ще изпращам своята обич за теб.
- Сбогом, сестричке - прошепна голямата. – Всеки път, когато вали и изгрее дъга, а в единия край на небето изплува мъничко пухкаво облаче, това ще е моята нежна прегръдка за теб.
Старата лоза погледна небето. Бе изгряла дъга, а в единия край на небето просветваше бяло облаче.
- Ако минеш покрай морето и видиш моята малка сестра, кажи ú, че я обичам и мисля за нея - помоли го тя.
Облачето кимна и се понесе бързо по небесните пътища, там, където очакваше неговата прегръдка по-малката сестра на лозата.
Небето над къщичката на емигрантите потъмня. По-малката сестра трепна и погледна облаците. Бяха тъмни и страшни, но тя не се уплаши, а само запърха с листа. Имаше защитна ситна мрежа над себе си и знаеше, че нито градушка, нито каквото и да е не може да я нарани. Тук беше сигурно, богато и спокойно. Но толкова беше самотна понякога! Другите лози се отнасяха високомерно с нея.
- Ти си проста лоза от някакво българско село, на което дори името му не може да се запомни, а ние сме сортови и даваме грозде за световно прочути вина – често я обиждаха те.
Малката сестра свиваше листа и мислеше за по-голямата сестра, останала в южното българско село, където няма море, но има любов и пръстта е сладка, а дъждът гали листата винаги, щом завали.
Бурята отмина и малката сестра погледна жадно небето. От едната страна светна дъга, а от другата изплува бяло пухкаво облаче.
- Обичам те! – дочу гласа на сестра си и бялото облаче сякаш изтри с вълшебна струна мъката от дългата самота.
Малката сестра се усмихна и сладостта на сестринската обич напълни гроздовите ú зърна със слънчева медовина.
Нощта пристъпваше като котешки лапки по сипеите на южното българско село. Дъждът бе освежил всичко и сега листата на старата лоза светеха като полирани. Внезапно подухна лек ветрец, който я прегърна и тя дочу в корена и листата си думите на малката сестра:
- Обичам те и мисля за теб!
Двете сестри прегърнаха сладкия миг и го затвориха в гроздовите зърна. По-късно всеки, отпил от вълшебното вино, щеше да пее за сестринската любов и мъката по родната земя.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прегръдка от една лоза в България! Поздрави!
-
Прегръдка от една лоза в Мадрид
-
Светла, Ирина, благодаря! Радвам се, че моето малко разказче ви е докоснало!
Поздрави! -
Красота и живот си дала на виното!
Чудесно четиво! -
Благодаря ти! АЗ съм една от тези българи и плача за истинската красива сестринска българска любов!
-
Антонио, Христо, благодаря, момчета! Българското може да го опази единствено обичта към родното! Поздрави!
-
За да се напеше такъв разказ трябва душа и то каква... като твоята!
-
И аз благодаря, Цонка! Хубаво е да знам, че моите малки истории докосват и вълнуват! Поздрави!
-
Чудесно е!Чета те винаги с голямо удоволствие !
-
И аз благодаря, Васил! За прочита и за разбирането на посланието! Поздрави!
-
Благодаря ви за хубавия разказ!
Колко ли такива "лозички"има пръснати по света....
Останете със здраве ! -
Благодаря, Евелина, че си усетила посланието, че си позволила то да те докосне! ПОздрави!
-
Прекрасен разказ...страхотно послание...!!!
"Малката сестра свиваше листа и мислеше за по-голямата сестра, останала в южното българско село, където няма море, но има любов и пръстта е сладка, а дъждът гали листата винаги, щом завали."
-
Ангел, Селвер, Дани, благодаря! Обичта и носталгията са част от живота ни. Хубаво е, че понякога светлината преодолява болката. ПОздрави!
-
Знаеш ли, Ина, малко си объркала тази история - голямата весела лоза замина да види гръцкото море, а малката остана да я мисли и всеки ден да иска да я прегърне! Останалото, Ина, е същото.
Приемам разказа ти много, много лично... и благодаря. -
Изливаш душата си, Илияна!
Затова и разказите ти са толкова завладяващи!
Останалото е талант!!!
Моите поздравления! -
Благодаря, Ив! Радвам се, че се усеща! Поздрав!
-
Пишеш с душа, а това винаги докосва, Или. Ив
-
Благодаря ти много! Макар че всеки път, когато мисля за историята, се натъжавам. За съжаление има неща, които не се поправят. Поздрави!
-
Началото- притихнах... Вълшебница!
-
Благодаря Лиляна, Росица, Ивон, Плами! Радвам се, че моят малък разказ ви е харесал отново. Поздрави!
-
Много хубав разказ, Илияна! Сърдечни поздрави!!!
-
Прочетох с удоволствие!
-
"Земята облиза попукани устни и тревите стиснаха уморени очи. Трябва да завали, трябва най-после да завали!"
Намирам подтекст зад всичко в разказа.
Хареса ми! Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
