Сестри

Дъждовните облаци се  плезеха на засъхналата земя. Усещаха нейното нетърпение и си играеха с жаждата ú. Лозата размърда листа нетърпеливо в лятната задуха. Земята облиза попукани устни и тревите стиснаха уморени очи. Трябва да завали, трябва най-после да завали! Гроздовете потрепнаха, листата като ветрило  разпериха зелени сърца и погледнаха облаците.

Лозата притихна в очакване на дъжда. Корените болезнено се опитаха да намерят капчица влага, но нямаше. Облаците надуха бузи. Започнаха да се блъскат като в детска игра и най-после заваля. Първите капки погалиха стъблото на лозата, погъделичкаха прахта по листата и събудиха задрямалите зърна. Хубав, топъл, живителен дъжд! Хората се прибраха в къщите и останаха само тревите, лозите, дърветата и дъжда.

Валеше почти час, небето се проясни и слънцето надникна любопитно зад влажната пелена. Лозата тъжна се вслушваше  в корените и си спомни  онзи дъжд преди  много години, когато я разделиха от нейната  крехка сестра.

Тогава бяха млади и двете, с нежни зелени листа, с тънки ластари като момини пръсти, кипри и сочни като невести. И тогава валеше и небето светлееше  от едната страна. Скоро щеше да се появи дъга, двете много обичаха да я гледат и да пожелават нещо хубаво за стопаните на малката къща. От другата страна на небето надничаше бяло облаче, като захарен памук в дланите на непослушно дете.

-          Какво ли е да видиш морето? – питаше по-малката сестра. – Дали и там вали като тук и излиза дъга, когато от единия край на небето слънцето грее, а от другия бели облачета  предвещават края на дъжда?

По-голямата сестра слушаше и поглеждаше тревожно към горния край на двора, където бе спряла чуждоземна кола и няколко души говореха разпалено със стопанина. Те приближиха лозите и сърцето на по-голямата сестра замря.

- Искаме да вземем едната лозичка и да я насадим в градинката ни в Италия. Не че там няма хубави лози, но искаме да си занесем една от дома, да ни напомня България. Коя е по-хубава от двете? – попита чуждият човек.

Стопанинът избърса ръце в панталоните. Огледа двете лози и нерешително спря.

- Вземете мен, вземете мен - провикна се по-малката  и разпери умолително листа.

- Нима искаш да ме оставиш сама тук? - тъжно я укори по-голямата.

- А нима е лошо да видя морето? – учудено възрази малката.

Сякаш стопанинът чу техния разговор. Взе  лопатка и внимателно започна да изважда с пръстта по-младата.

- Сбогом, сестриче – прошушна малката. – Ще си мисля за теб постоянно. Всеки път, щом ме прегърне вятърът, ще изпращам своята обич за теб.

- Сбогом, сестричке - прошепна голямата. – Всеки път, когато вали  и изгрее дъга, а в единия край на небето изплува мъничко пухкаво облаче, това ще е моята нежна прегръдка за теб.

Старата лоза погледна небето. Бе изгряла дъга, а в единия край на небето просветваше бяло облаче.

- Ако минеш покрай морето и видиш моята малка сестра, кажи ú, че я обичам и мисля за нея -  помоли го тя.

Облачето кимна и се понесе бързо по небесните пътища, там, където очакваше неговата прегръдка по-малката сестра на лозата.

Небето над къщичката на емигрантите потъмня. По-малката сестра трепна и погледна облаците. Бяха тъмни и страшни, но тя не се уплаши, а само запърха с листа. Имаше защитна ситна мрежа над себе си и знаеше,  че нито градушка, нито каквото и да е не може да я нарани. Тук беше сигурно, богато и спокойно. Но толкова беше самотна понякога! Другите лози се отнасяха високомерно с нея.

- Ти си проста лоза от някакво българско село,  на което дори името му не може да се запомни, а ние сме сортови и даваме грозде за световно прочути вина – често я обиждаха те.

Малката сестра свиваше листа и  мислеше за по-голямата сестра, останала  в южното българско село, където няма море, но има любов и пръстта е сладка, а дъждът гали листата винаги, щом завали.

Бурята отмина и малката сестра погледна жадно небето. От едната страна светна дъга, а от другата изплува бяло пухкаво облаче.

- Обичам те! – дочу гласа на сестра си и бялото облаче сякаш изтри с вълшебна струна мъката от дългата самота.

Малката сестра се усмихна и сладостта на сестринската обич напълни гроздовите ú зърна със слънчева медовина.

Нощта пристъпваше като котешки лапки по сипеите на южното българско село. Дъждът бе освежил всичко и сега листата на старата лоза светеха като полирани. Внезапно подухна лек ветрец, който я прегърна  и тя дочу в корена и листата си думите на малката сестра:

- Обичам те и мисля за теб!

Двете сестри прегърнаха сладкия миг и го затвориха в  гроздовите  зърна. По-късно всеки,  отпил от вълшебното вино, щеше да пее за  сестринската любов и мъката по родната земя.