Сетната дума
– Отреден ти е Стоил! – огледа я от глава до пети чорбаджи Стойковица, а Божура проплака насреща ѝ:
– Недей тъй, мале! Знаеш, че ме люби Дойчин…
Старицата сниши тон:
– Дъще, от друга черга е. Що ще чиниш при тия хора? Кога бяха живи майка ти и тейко ти (мир на праха им!) и тях учех: От едно тесто трябва да са двете половини…
Сведе поглед Божура, а старата жена с мъка се изправи на миндера. Макар и обезсилена от болестта, по лицето ѝ се четеше онази природна аристократичност, присъща на малцина. Сила, дето не дава думата ѝ на две да се кърши. Че всичко бяха видели уморените ѝ очи. Влезе млада снаха в най-богатия род в селото, но рано остана вдовица с дребно дете на ръце. И никой мъж не пожела в дните си. Отгледа Васил и сама свикна да взема важните решения, присъщи на мъжете. Споминаха се и свекър ѝ, и свекърва ѝ, а кокалестата на вид жена пое на плещите си цялата тежест на кърския труд. Щом синът ѝ се задоми за Гюргена и се появи Божура, дойде най-голямото нещастие.
Една пролет, четири лета след като видя бял свят внучка ѝ, валя тъй, като че да идваше потопа. После дъждът се кротна, та дни и нощи не спря. Сякаш небето мълчаливо готвеше чернозема да погълне душите на младите. Отиде Гюргена един следобед да бели платно с няколко жени. Изпроводи ги Васил до реката. Още щом обърнал каруцата, чул виковете.
– В дълбокото стъпи, чичо... – хлипало едно момиче на брега.
Завлякла реката младото тяло на Гюргена. Подмамила водата и Васил, та скочил подире ѝ. Причерняло му... Два дни после търсиха телата им.
От тогаз се скърши снагата на Стойковица. Като сянка стана. Сянка, дето само очите ѝ говорят строго. Тъй, че да не иска чужда воля. И ни един ратай, жътвар или добитък не загуби години наред. По нивите и на къра спеше и всичко на Божура нарече. Та да е орисано сирачето с ѝмане, да се не мъчи. Да е светла съдбата му.
И расна и на бой, и на хубост внучка ѝ. За всяко нещо Стойковица питаше. До скоро. Дорде не залюби Дойчин.
Взря се в нея чорбаджийката, а Божура очи не вдигна от нозете си. Стоеше до смъртния ѝ одър и мълчеше.
Старицата се размърда на миндера и отрони глухо:
– Стоил вземи, дъще! От лани подире ти ходи. Съдба е туй и тъй е редно. Богатият с имотен да се сбере, да го не наказва Бог.
– Мале, ... – вдигна умолителен поглед момичето и замлъкна.
– Студено ми е! – проплака Стойковица.
Завѝ раменете ѝ Божура, а старицата я погледна с чакащи очи.
– Обещай ми, дъще! Послушай ме, начертано е – да се не делим от чергата и от съдбата си. Виж мен – бедна дойдох, гробове да броя, сама с вятъра да заспивам нощем. Стоил ти е лика-прилика, чедо. Обещай ми него да вземеш!
Прималя ѝ на Божура. Видя големия дъб насред нивата, а под клоните му – Дойчин. Нея чака. И тича ли, тича към него снагата ѝ, без дъх остава. Сякаш птичка, де дири простора. Допират ръцете си и дума си дават – нищо да ги не дели. Ни хорски приказки, ни имоти, ни смърт. И бледнее светът, потънат ли в очите на другия. Секва дъхът им в летния зной, сякаш глас на чучулига, дето без сили остава, но пее ли пее и не пада в маранята. Снишава се, надига се и пак с песен литва. А Дойчин се надвесва над нея и шепне:
– Обичам те, Божуро! Като небето, дето всичко дава – и топлина, и гръм, и светло, и ярост. Щото такъв е животът – ярък и труден.
И кърши погледът му на две диханието ѝ, щом надникне под сведените ѝ ресници. Вдига очи Божура, поруменяват страните ѝ като цариградски ябълки и спират устните ѝ в парещата целувка на Дойчин. Сякаш вино омайно отпиват един- друг. Вино, дето не напива, а кара човек да запее и да литне в простора. Поема ръката ѝ Дойчин и я изпровожда до извора. Целува челото ѝ и прошепва:
– Каква хубост имаш, либе. Дадена от Бога, щото те обича!
Прибира се Божура прималяла, а той поема към къшлите. Сяда в одаята и не мигва. Че пламнал е дъхът му от моминските ѝ устни. А на заранта подкарва стадото към планината и с часове се взира в небесата. Знае, че и Божура натам гледа и брои времето до здрачаване. Плъзга се по урвите и склоновете младото му тяло, познало лишения и несгоди и носи небето в очите си. Чака да мръкне и да иде в хладината на големия дъб. Като млад планински бор да изправи снагата си под него и да прегърне Божура. С ръце, дето жилите им са като въжета. А тя да потъне в тях и да забравят времето.
Как да излезе из ума ѝ Дойчин? Как сърцето си на друг да подари?
– Отивам си, дъще ... – изхриптя старицата на миндера.
Спусна се връз нея, хвана ръката ѝ. Пронизаха я очите на Стойковица, дето се сбогуваше с душата си и сякаш насън продума Божура от другаде:
– Обещавам ти, мале!
* * *
Задумкаха тъпаните след жътва, писнаха гайдите. Сякаш сватба съдбата вдигаше. Да сбере туй, дето човек смята, че е редно. Имот при имота да иде, да се не губи сбраното, да се чуе волята му пред Бога. Щото тъй разбираше съдбата грешникът на земята, тъй бе вярно за него.
И се върна сянката. Сянката, дето уж със съдбата върви, а не я разбира и все насреща ѝ тръгва. И дето се противи на Бога, а уж го познава. Залиня Божура, едно със сянката си стана. Тясно бе в просторните дворове на Стоил. Уж цветя аленееха в лехите, ама пусто бе. Че я нямаше хладината на онзи дъб от нивата. „Съдбата, – шепнеше наум младата жена – …съдбата е в любовта. Тя е всичко! Имотите нищо не значат. Само Бог определя. Можем ли да го чуем, разберем ли го – една воля с него имаме. От него начертаната съдба носим.”
– Божуро, – гълчеше я Стоил - пак си стояла с часове в църквата! Що чиниш там? За що ти е молитвата?
Свеждаше поглед младата жена към корема си. Сили нямаше да се зарадва, да припне към Стоил и да го дари с благата вест. Хабер да му даде, че рожбата им за белия свят път ще дири на пролет.
– Вече ще паля кандилото в одаята – прошепваше едва-едва и се снишаваше.
После тихо отронваше:
– Само до извора за вода ще ходя по залез…
И тръгваше привечер посърнала, а сянката ѝ от пуста, по-пуста се прибираше от чучурите.
* * *
– Божуро, ти ли си? – сепнаха я в залеза думите зад нея.
Прималя ѝ. И уж се смрачаваше, а небето се върна по-синьо от всякога. Пое ръцете му и се разрида. Погледна безмълвно към слабините си. Угади се Дойчин и я притисна до силното си тяло. Помълча и отрони с пресъхнало гърло:
– И трудна те искам, Божуро!
Замъгли се погледът ѝ, изгуби се дъхът ѝ.
– Щом е твое, и мое ще стане! – изгря небето в очите насреща ѝ.
– Дума, дума съм дала! Съдба е ... – прошепна като от другаде тя.
Стисна я Дойчин:
– На нази се пада, Божуро, наша е сетната дума. На живите! В нас са съдбата и волята, щом Бог ни посочи да се обичаме.
Преля надеждата в очите ѝ. Завърна се виделината с птичката в нея. Заиграха гърдите ѝ и като насън проплака:
– На живите…На Бог…
– Ни хорски думи, ни имоти, ни смърт... – не довърши Дойчин.
Взе ръката ѝ и поеха към стръмното.
(P.S.) Разказът е участник в Националния конкурс за къс разказ "Мостове" 2022г, на тема „Шегите на Фортуна”; един от двата бонус- разказа на медийния партньор "Дарик радио", включен в сборника на петото издание на конкурса. Беше много приятна изненада . :)
Приятно четене, приятели!
© Ивита Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, Василена!☺
-
Прекрасен разказ...
Самороден талант!
Поздравления за наградата! -
Любов е! Както е написала DPP: „ ...на две се не кърши.” По- скоро е логичен краят, съзнателно не се впускам в дълги обяснения. Щеше да е претрупано, според мен.
Благодаря ти, robertatman(R).☺ -
И на мен разказът ми хареса, само дето накрая развръзката дойде много нъбързо някак си
-
Благодаря ти, скъпа Вики!💗
Весел празник!🌹 -
Майстор си, Ивита!
-
Скити, благодаря ти за топлите думи, мило момиче!💗🍀
Таничка, твоето отношение е много важно за мен. Чета те с удоволствие, никога няма да забравя „ Писмото на Снежана”. Голям! Благодаря ти от сърце.💗🍀
Смути, абсолютно си права. 😉 На различни езици, казващи едно и също. Много ме зарадва коментарът ти. 🍀💗Благодаря ти!
Добре дошла на страничката ми, Мария!
Това е нещото, което ни движи. Нашенското, българското! Онова, което винаги е било различно.
Другото е вятър и мъгла. Благодаря ти от сърце!🍀💗 -
Прочетох с удоволствие! Харесвам такива разкази. Миналото, традициите, вярванията - те съхраняват българското и корените ни.
-
Откакто свят светува, старо и младо все на различни езици говорят, ама любовта на две се не кърши
Браво, Иви и поздрав за избора! -
Иви! Винаги пишеш много интересно, вълнуващо и силно! Чета всеки твой ред с огромно удоволствие!
Поздравления за чудесния разказ и за заслужената награда!
Ще се радвам да прочета твоя книга!!! -
Поздрав, Иве, за прекрасния разказ и за наградата!
-
Жени💗, благодаря ти за милите думи!
Люси, добре дошла. Зарадва ме!
Лидка, благодаря ти от сърце!
Таничка! Винаги ми е приятна компанията ти!💗 Напоследък не ми остава много време да влизам в сайта, затова се извинявам, че понякога реагирам късно на коментарите.
Бъдете вдъхновени, много здрави и благословени, момичета!🍀 -
Поздравления за наградата, Иве! Чудесна разказвачка си!
-
Поздравления за наградата и благодаря за удоволствието да го прочета!
-
Развълнувах се.Много хубав разказ.
-
Имах нужда да прочета точно твой разказ... Ти толкова обичаш героите си и затова има и толкова топлина зад редовете и на най-тежките думи...
-
Благодаря ти, Тони!
-
Поздравявам те за разказа! И за наградата. Вълнуваш!
Честит празник! -
Ивита, тук, разбира се, си права. Авторът решава.
-
Честит 3- ти март, приятели!
Г- н Тенев, благодаря за оценката.
Вале, зарадва ме. Благодаря ти.
Мини, всеки път намираш топли думи за мен. Благодаря от сърце.
Маестро, твоите думи думи винаги имат значение за мен. Благодаря ти!
Дани, Наде, благодаря ви, приятели!
Стойчо, мисля, че човек трябва да се опитва да живее по тези закони. Особено днес. Много хубав коментар си ми оставил. Благодаря ти!
Силве, зарадва ме. Благодаря ти. Ти пишеш прекрасно и си еталон за мен.
Безжичен, добре дошъл отново на страничката ми. Благодаря ти за хубавите думи. Мисля, че ограничаването във времето, в темите не би било правилно. Авторът трябва да има свободата сам да избира. Има ценности, които битуват от как свят светува. А творбите на историческа тема? Как можем да си забраним да не извръщаме очи назад? Трябва да знаем, да помним всичко- и традициите, и човешкото, което ни движи, и миналото си. Всичко! Да се учим от класиците си.
Ние и бъдещето не можем да предвидим, но пишем фантастика.😉 -
Разказът е много хубав. Това, на което държа, граматика, стил, правопис, използване на исконни български думи - да, на ниво е! Но... Госпожи и Господа - средата, почти, на 21 век е, не 1910 години. Тези селски, битови разкази са за тогава. Само че има едно голямо "Но"... Ами майсторлъкът на Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Йордан Йовков няма как да бъде надминат. Особено от нас, хората на 20-30 години на 21 век. Хайде да пишем за нашите съвременни неща, нещата, които знаем и познаваме. Искам да чета такива разкази тук. И аз се стремя да пиша само съвременни неща. Дали е успешно е друг въпрос.
-
Тези дни определено има какво да чета в раздела и съм доволна. Поздравления, Иви! Както винаги с удоволствие прочетох.
Поздравления и за наградата!🌹🌹🌹 -
По законите на небето...
Поздравления, Ивита! -
Талантливке!
-
Силно и въздействащо. Талантлива Ивита!
-
Много ми хареса, Иви!
Пишеш великолепно. -
Хареса ми, Ивита, много ми хареса!
-
Хубав разказ
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
