Сетната дума

– Отреден ти е Стоил! – огледа я от глава до пети чорбаджи Стойковица, а Божура проплака насреща ѝ:

– Недей тъй, мале! Знаеш, че ме люби Дойчин…

Старицата сниши тон:

– Дъще, от друга черга е. Що ще чиниш при тия хора? Кога бяха живи майка ти и тейко ти (мир на праха им!) и тях учех: От едно тесто трябва да са двете половини…

Сведе поглед Божура, а старата жена с мъка се изправи на миндера. Макар и обезсилена от болестта, по лицето ѝ се четеше онази природна аристократичност, присъща на малцина. Сила, дето не дава думата ѝ на две да се кърши. Че всичко бяха видели уморените ѝ очи. Влезе млада снаха в най-богатия род в селото, но рано остана вдовица с дребно дете на ръце. И никой мъж не пожела в дните си. Отгледа Васил и сама свикна да взема важните решения, присъщи на мъжете. Споминаха се и свекър ѝ, и свекърва ѝ, а кокалестата на вид жена пое на плещите си цялата тежест на кърския труд. Щом синът ѝ се задоми за Гюргена и се появи Божура, дойде най-голямото нещастие.

Една пролет, четири лета след като видя бял свят внучка ѝ, валя тъй, като че да идваше потопа. После дъждът се кротна, та дни и нощи не спря. Сякаш небето мълчаливо готвеше чернозема да погълне душите на младите. Отиде Гюргена един следобед да бели платно с няколко жени. Изпроводи ги Васил до реката. Още щом обърнал каруцата, чул виковете.

– В дълбокото стъпи, чичо... – хлипало едно момиче на брега.

Завлякла реката младото тяло на Гюргена. Подмамила водата и Васил, та скочил подире ѝ. Причерняло му... Два дни после търсиха телата им.

От тогаз се скърши снагата на Стойковица. Като сянка стана. Сянка, дето само очите ѝ говорят строго. Тъй, че да не иска чужда воля. И ни един ратай, жътвар или добитък не загуби години наред. По нивите и на къра спеше и всичко на Божура нарече. Та да е орисано сирачето с ѝмане, да се не мъчи. Да е светла съдбата му.

И расна и на бой, и на хубост внучка ѝ. За всяко нещо Стойковица питаше. До скоро. Дорде не залюби Дойчин.

Взря се в нея чорбаджийката, а Божура очи не вдигна от нозете си. Стоеше до смъртния ѝ одър и мълчеше.

Старицата се размърда на миндера и отрони глухо:

– Стоил вземи, дъще! От лани подире ти ходи. Съдба е туй и тъй е редно. Богатият с имотен да се сбере, да го не наказва Бог.

– Мале, ... – вдигна умолителен поглед момичето и замлъкна.

– Студено ми е! – проплака Стойковица.

Завѝ раменете ѝ Божура, а старицата я погледна с чакащи очи.

– Обещай ми, дъще! Послушай ме, начертано е – да се не делим от чергата и от съдбата си. Виж мен – бедна дойдох, гробове да броя, сама с вятъра да заспивам нощем. Стоил ти е лика-прилика, чедо. Обещай ми него да вземеш!

Прималя ѝ на Божура. Видя големия дъб насред нивата, а под клоните му – Дойчин. Нея чака. И тича ли, тича към него снагата ѝ, без дъх остава. Сякаш птичка, де дири простора. Допират ръцете си и дума си дават – нищо да ги не дели. Ни хорски приказки, ни имоти, ни смърт. И бледнее светът, потънат ли в очите на другия. Секва дъхът им в летния зной, сякаш глас на чучулига, дето без сили остава, но пее ли пее и не пада в маранята. Снишава се, надига се и пак с песен литва. А Дойчин се надвесва над нея и шепне:

– Обичам те, Божуро! Като небето, дето всичко дава – и топлина, и гръм, и светло, и ярост. Щото такъв е животът – ярък и труден.

И кърши погледът му на две диханието ѝ, щом надникне под сведените ѝ ресници. Вдига очи Божура, поруменяват страните ѝ като цариградски ябълки и спират устните ѝ в парещата целувка на Дойчин. Сякаш вино омайно отпиват един- друг. Вино, дето не напива, а кара човек да запее и да литне в простора. Поема ръката ѝ Дойчин и я изпровожда до извора. Целува челото ѝ и прошепва:

– Каква хубост имаш, либе. Дадена от Бога, щото те обича!

Прибира се Божура прималяла, а той поема към къшлите. Сяда в одаята и не мигва. Че пламнал е дъхът му от моминските ѝ устни. А на заранта подкарва стадото към планината и с часове се взира в небесата. Знае, че и Божура натам гледа и брои времето до здрачаване. Плъзга се по урвите и склоновете младото му тяло, познало лишения и несгоди и носи небето в очите си. Чака да мръкне и да иде в хладината на големия дъб. Като млад планински бор да изправи снагата си под него и да прегърне Божура. С ръце, дето жилите им са като въжета. А тя да потъне в тях и да забравят времето.

Как да излезе из ума ѝ Дойчин? Как сърцето си на друг да подари?

– Отивам си, дъще ... – изхриптя старицата на миндера.

Спусна се връз нея, хвана ръката ѝ. Пронизаха я очите на Стойковица, дето се сбогуваше с душата си и сякаш насън продума Божура от другаде:

– Обещавам ти, мале!

* * *

Задумкаха тъпаните след жътва, писнаха гайдите. Сякаш сватба съдбата вдигаше. Да сбере туй, дето човек смята, че е редно. Имот при имота да иде, да се не губи сбраното, да се чуе волята му пред Бога. Щото тъй разбираше съдбата грешникът на земята, тъй бе вярно за него.

И се върна сянката. Сянката, дето уж със съдбата върви, а не я разбира и все насреща ѝ тръгва. И дето се противи на Бога, а уж го познава. Залиня Божура, едно със сянката си стана. Тясно бе в просторните дворове на Стоил. Уж цветя аленееха в лехите, ама пусто бе. Че я нямаше хладината на онзи дъб от нивата. „Съдбата, – шепнеше наум младата жена – …съдбата е в любовта. Тя е всичко! Имотите нищо не значат. Само Бог определя. Можем ли да го чуем, разберем ли го – една воля с него имаме. От него начертаната съдба носим.”

– Божуро, – гълчеше я Стоил - пак си стояла с часове в църквата! Що чиниш там? За що ти е молитвата?

Свеждаше поглед младата жена към корема си. Сили нямаше да се зарадва, да припне към Стоил и да го дари с благата вест. Хабер да му даде, че рожбата им за белия свят път ще дири на пролет.

– Вече ще паля кандилото в одаята – прошепваше едва-едва и се снишаваше.

После тихо отронваше:

– Само до извора за вода ще ходя по залез…

И тръгваше привечер посърнала, а сянката ѝ от пуста, по-пуста се прибираше от чучурите.

* * *

– Божуро, ти ли си? – сепнаха я в залеза думите зад нея.

Прималя ѝ. И уж се смрачаваше, а небето се върна по-синьо от всякога. Пое ръцете му и се разрида. Погледна безмълвно към слабините си. Угади се Дойчин и я притисна до силното си тяло. Помълча и отрони с пресъхнало гърло:

– И трудна те искам, Божуро!

Замъгли се погледът ѝ, изгуби се дъхът ѝ.

– Щом е твое, и мое ще стане! – изгря небето в очите насреща ѝ.

– Дума, дума съм дала! Съдба е ... – прошепна като от другаде тя.

Стисна я Дойчин:

– На нази се пада, Божуро, наша е сетната дума. На живите! В нас са съдбата и волята, щом Бог ни посочи да се обичаме.

Преля надеждата в очите ѝ. Завърна се виделината с птичката в нея. Заиграха гърдите ѝ и като насън проплака:

– На живите…На Бог…

– Ни хорски думи, ни имоти, ни смърт... – не довърши Дойчин.

Взе ръката ѝ и поеха към стръмното.

  (P.S.)   Разказът е участник в Националния конкурс за къс разказ "Мостове" 2022г, на тема „Шегите на Фортуна”; един от двата бонус- разказа на медийния партньор "Дарик радио", включен в сборника на петото издание на конкурса. Беше много приятна изненада . :)

Приятно четене, приятели!