Животът ми е лабиринт! Ха! Усмихвам се на тази мисъл! Кога станах толкова банална, кога спрях да се смея на клишетата... Кога се превърнах в клише? Поне съм реалист, наистина съм клише и животът ми наистина е лабиринт! Тръгнала съм нанякъде и тъкмо когато си помисля, че най-сетне съм намерила правилния път, се оглеждам и намирам себе си на поредния кръстопът! Упорито продължавам да вървя... Прилича на игра на шах – мисля си. Все едно съм от онези малки пешки и някой непрестанно ме среща с царе, царици, офицери и други форми на аристокрацията. Разминавам се с тях и знам само, че са по-силни от мен. Питам се какво правя там... Защо играя тяхната игра? Какво се опитвам да спечеля? Осъзнавам, че за тях съм просто фигура, която да пожертват, ако се наложи. Оглеждам се и виждам високомерните погледи, пренебрежението в очите им. Изкривените иронични гримаси на каменните им лица не помръдват. Застинали са, сякаш омразата ги сковава. Усещам как страхът се промъква около мен... Аз не съм като тях! Не искам да бъда! Осъзнах, че играта не ми харесва, едва когато вече бях станала част от нея. Студено е! Треперя – от студ, от страх. Искам да изкрещя и да избягам. Знам, че моето място не е тук... „ШАХ!” – гласът прорязва тишината. Идва от там... от някъде – суров, студен, като всичко наоколо. Секунда време... лек полъх... едва доловимо движение... сърцето ми спира за миг. Тъмно е! Всичко около мен изчезва, а може би изчезвам аз... „Шах!” – отново отсъжда гласът, „... И мат!” – отсича за последен път. Повече не го чух, но сякаш усещах задоволството му. Гордостта да спечелиш играта само с цената на нищо и никаква пешка...