Шамарът
ШАМАРЪТ
Седим си с Митьо Семето на малка мастика пред кафенето и ей я насреща Дешка Дашната: кърши снага, друса любеници.
- Ей-й-й, тъй само аз не можах да се внедря при Дешка – въздъхвам си аз, както винаги издълбоко, а Семето ме тупна по коляното и дума, примижайки като себе си с едното око:
- Чакай, чакай, не си само ти, щото чуй какво съм чул и видял: Туй ще е било кога сме били в седми или осми клас. Залепил съм се аз на замътения джам на женската съблекалня до физкултурния салон и се облизвам като бай Ставревия пес, щото Дешка започна да си сваля трикото и хоп, отваря се вратата и надзърна директора.
Ти Златев го помниш: все нацупен и строг ходеше, ноктите и вратовете ни проверяваше, а на момичетата полите, четири пръста над колената дали са мереше.
Та, като видя, че Дешка е самичка и полугола, затвори вратата зад гърба си и налетя да я обарва. Наш'та мома обаче му се опъва и я чувам през стъклото:
„- Ама недейте така, другарю Директор, вий баща може да сте ми! Аз толкова много ви уважавам...и по литература, как хубаво ни говорите за честа на момците и девойките, пък сега...”
При тез нейни думи, Златев нещо се възгещиса, отстъпи крачка от нея, придоби обичайното си изражение и:
„- Права си мойто момиче. Как можах аз така? Удари ми един шамар – и си нагласи бузата.”
И тогаз наш'та мома, без много да му мисли – шляп. Ти помниш, че ячка беше, а и хандбалистка. Пък и Златев може и да не очаквал, че ще изпълни заповедта му, щото даде назад и седна на трибуквието си.
Тъй че мой човек, не си единствен и бъди рахат, че от дешкинте шамари не си опитвал – завърши Семето и ми намигна пак по неговия си начин.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лордли Милордов Всички права запазени
