ШЕГИТЕ НА"ВРЕМЕТО" 4

                                                         (животоописание)

                                                                                              Продължение 3

               ПЪТЯТ, построен по времето на Цар Борис ІІІ, Цар на Българите, като тясно шосе, настлано с трошенокаменна настилка. сега е модерен асфалтиран път със сравнително слабо натоварване. Животът на Средните Родопи е изпаднал в летаргия. Преди по него да тръгнат товарните камиони, свалящи дървесина (трупи)от Родопските гори и да тръгнат автобусите с пътници, по него родопчани са тръгвали към Тракия с каруци на конски или волски впряг. Да свалят вълна, картофи, сирене, балкански кашкавал, пастърма или борина... А на връщане да си докарат брашно за хляб, царевица за качамак и промишлени стоки от магазините на Пловдив.

               В ранно утро са тръгвали от Девин и селата около него. Пътят е дълъг, пътуването трае дни и трябва да отсядат в хановете край него. Първото място за отсядане, почивка или нощувка е Хан "Америката". Той сега е под водата, а наследниците на Бай Иван Америката не се знае къде са.

               Вторият Хан надолу към Пловдив е Хан "Орехова поляна". Едно красиво, закътано между родопските ридове местенце, под сянката на вековни орехи. Това местенце вече е под водите на язовир "Кричим", а наследниците му се преселиха в двуетажна къща срещу гробището на Кричим.

               Третият Хан по пътя за Пловдив беше в пресечката на пътя, преди да излезе пред символичния за кричимлии железен мост. Тогава тя нямаше име. Сега е улица "Въча". От лявата страна на късата уличка имаше голяма дървена врата, до която висеше метално табло с надпис: "Хан Девин на Петър Василев Арнауткин и синове. Със всички удобства за хора и добитък". Зад дървената врата, която нощем се заключваше, се откриваше просторен двор, застлан с каменна настилка. Той създаваше "удобствата" за каруците. От двете му страни имаше пристроени сайванти, в които се помещаваха: Отдясно до улицата магазин, наречен "Брашнарницата" с "кантора" и телефон. № 21! В него се продаваха брашна. От лявата страна бяха двете стаи на кръчмата и "дежурната стая" за денонощно дежурство. В Кръчмата можеше да се опита домашното вино и ракия, произведени от собственика на хана. По време на "народната власт" те ставаха изборна секция, а по-късно и стол на ТКЗС. Около калдъръмения двор имаше и три-четири стаи за нощувки. Най-голямото от всички "удобства" беше просторният обор, в който преживяха две крави и зобяха два коня - Кирчо и Арап. На собственика. В него имаше място за още поне десет добичета. Над обора имаше обширна плевня, заредена със първокачествено сухо сено. В него една есен бяха складирали ябълки собствено производство. Съгледвачите бяха информирали властите. Те направиха оглед, снимки и в пресата излезе сензационното съобщение, че е открит нелегален склад на укрити държавни доставки. Ябълките бяха конфискувани, а баща ми беше "поканен" на разговор в мазето на "Гурко"1 в Пловдив, където беше ДС. Сега е Община Пловдив.

               В горната част на двора беше обособен така нарченият "Горен двор", пред двуетажната къща. На южната му страна имаше навес,  под който стояха два големи бадема. Големи  дървени съдове, в които ферментираше виното. Срещу него беше навесът,  под  който беше кухнята. В нея се хранеше цялата многобройна фамилия.

С пръстен под, който се  измазваше с разтвор от глина и кравешки фекалии. Пред кухнята имаше "оджак". Огнище за приготвяне на храната. И здраво забито в земята колче, за което с въже се завързваше поредното подрастващо дете, за да не приближи огъня и се изгори. Бабата готвеше за работниците на полето и гледаше децата. Къщата беше двуетажна, със 6 стаи и изба. Всяко семейство имаше стая, в която живееше с децата си. Две от стаите  бяха хотелски. Така "кулакът" Дядо Петър се трудеше и обгрижваше многочислената си фамилия от четири семейства. Петото семейство, на дъщеря му, живееше в Пещера, където беше снаха на известната комунистическа фамилия Мулетарови.

               От Хан Девин в Кричим, родопчани се отправяха към "Кацигра Хан" в Пловдив. На мястото на сегашния магазин "Снежанка", до халите.

               Времето, прекарано на каскада "Въча", е оставило  у мен много приятни и  тъжни спомени. Като работник на Каскадата при избухване на взрив, като фугин,  загина брат  на майка ми, мой вуйчо. Като работник на каскадата от мозъчен кръвоизлив на 57 годишна възраст почина баща ми. Няма да забравя  нелепата смърт на техническия ръководител Петър Кацаров.

              Един ден, както често се е случвало, по трасето на  пътя се свлякоха скални маси и затвориха пътя. А Петьо Кацаров ме търсеше, за да му приема изкопите на дясната оградна стена на енергогасителя и да му разреша да налива бетон. На следващия ден той ме чакаше да сляза от автобуса, за да идем на обекта. По пътя го питам:

       - Петьо, валя проливен дъжд, проверихте ли откоса за разхлабени скални късове?

       - Проверихме с охрана на труда. Всичко е обрушено.

Пътем срещнахме бригадира на изкопчиите Рашид и го извикахме да дойде с нас. Влизаме с бригадира в траншеята под двадесет метровия откос, навеждаме се,  опъваме лентата и започваме да мерим. Кацаров е на 4-5 м. зад мен, върху по-високата с 1.5 м. рампа. Неочаквано чухме трополенето на падащи камъни. Наведохме се и аз само извиках: Кацаров, пази се! В следващия момент се обръщам и го виждам паднал по гръб,  а  върху таза му лежи грамаден каменен блок. При изскачането от траншеята, за да търся помощ, навехвам левия си крак. Притеклите се на помощ ме питат ударен ли съм. Казвам само: Не! Кацаров!

Отместват камъка, идва носилка и го откарват в лечебницата. Обектовият лекар, млад специалист, бъдещ известен пловдивски кардиолог Доктор Тодор Тодоров, полага неимоверни усилия, но без успех. Ние с бригадира се отървахме. Камъкът,  който прелетя над главите ни, не ги откъсна. Кацаров след час издъхна. Остави млада вдовица и две сирачета. На погребението в Брацигово всички плакахме.

               Краят на месеца е. В канцеларията при мен влиза техническият ръководител Грибачев, за да му подпиша акт обр. 21 (тогава!). За изплащане на извършени строителни работи. Преглеждам бегло акта и вместо подпис след "Инвеститор", слагам червена черта.

          - Ама защо, другарю Петров? Аз съм чистил строителната площадка от сняг.

          - Добре си направил! А след това е трябвало да измиеш бетоновата повърхност с топла вода, за да няма върху нея ледена люспа.  Само че ти се опитваш да ме мамиш.

         - Другарю Петров, ти ме обиждаш!

         - Не знаеш ли, че при приключване на акта  и зиме, и лете отдолу се прибавя процент за "Зимно строителство". Тези  разходи са включени в него.

         - Извинявай, аз като оная к...ва питам "Ти за каква ме мислиш"...

Прибира си акта неподписан и си тръгва. Не мина! Неподписаният от мен акт е представен на Директора на ДИК инж. Тотю Куртев. Да види какви пречещи на строителите инвеститори има. Инж. Куртев поглежда акта, вижда за какво става въпрос и слага червен  кръст върху целия текст. Отгоре пише: "Важи за Африка" и се подписва. Провокацията не минава! Курта ага, който  обикаля обектите с бастуна, не е вчерашен...

               Годината е 1964. Марин Василев е освободен. Чака се нов Началник на строителите. Аз съм на горния отбивен яз, заедно с неговия проектант. Обсъждаме проектни въпроси по "малката стена", която е малко копие на язовирната. При нас приближава непознат човек с ботуши и самоуверена походка и пита:

          - Какво става на "Филипов мост"?

          - Нищо! - отговаря му безразлично проектантът. Ама "Филипов мост" е по-надолу. Идете и вижте.

Засегнат от безразличното отношение, непознатият заявява:

         - Аз съм новият Началник на строежа инж. Костадин Ферадов

         - Добре де! Добре дошел,  отговаря проектантът. И продължава разговора с мен.

Инж. Ферадов, наричан от  работниците на язовир Кърджали "Ферад бей", постъпва на работа. На 24.01.1965 година, когато сключихме брак със съпругата ми Цветана Ангелова Тодорова, инж. Ферадов водеше колоната от леки коли с тежкарската си Волга към Пловдив.  В колата си возеше и съпругата си, която непрекъснато го ревнуваше от увлеченията му по хубави жени, като телефонистката Мария.  Наричана от всички "Бяла Мара".

               Не си спомням вече по време на кои "черешови води" през месец юни, Въча заля обекта, отнесе пътя и бараките край него, обърна багер в коритото на реката...

Съгласно Правилника за капитално строителство, съставихме акт за щети от непреодолима сила и го подписахме двустранно със строителя. Той трябваше да бъде одобрен от Министерството на енергетиката. Кацвам  в Министерството  и  внасям акта. Отказват да го приемат. Изпадам в ужас и безизходица. Излизам от Министерството (сегашното Президентство) и се отправям към кафе "Кристал" до ЦУМ. Иде ми да скоча пред трамвая. Влизам в кафето и чувам глас:

          - Петров! Къде си се запътил? Ела и седни при мен!

Беше инж. Иван Илиев от Бяга. Печен стар хидростроител, на който всички викаха "Бай  Иван Лудият"... Седнах при него.

         - Какво си се оклюмал? Обясних му за отказа да одобрят акта.

         - Е... мааму Петров! Не се притеснявай! Иди утре и ще го приемат! Какво ще пиеш?

На другия ден отидох отново в Министерството. Посрещнаха ме "ни лук яли, ни лук мирисали". Приеха акта за одобрение и се прибрах на обекта. Случва се с новаци да изпаднат в паника...

               Имахме отказ за изплащане на суми на строителя на хидровъзел "Кричим". Строителят заведе арбитражно дело. Вече бях Началник на технически отдел и трябваше да се заема аз. Стоим на  коридора на арбитражния съд в "Дом Левски", Пловдив.  Аз, опонентът ищец инж. Евтим Пеловски и  Главният счетоводител на инвеститорите Иван Иванов. Евтим започва конфликта:

          - Ние (партийците) те знаем кой си и какви са дядо ти и баща ти! Крушата не пада по-далече от дървото...

          - Колега, приказките не решават делото. И моля те, не ме обиждай!

Настъпи ме по мазола "Кулак", станал "хронически" от тоталитарните обувки на "времето", в което живея. "Кулак"! Безсмислена дума, внесена от Съветския режим, която на български означава "Юмрук". За да бъде разбираема за "народа", драскачите по вратите и стените след нея слагаха тире и добавяха думите "народен враг". Попитах Иван Иванов ще ми стане ли свидетел, ако заведа дело за обида по повод  и във връзка с изпълнението на служебни задължения. Той прие.

           Прокурорката Клара Маринова разпита и тримата и на съдебното заседание поиска най-тежкото,  предвидено в Закона, наказание. В защитната си пледоария колегата Пеловски стъпи на позицията "бедно селско момче, расло в недоимък, изпуснало нервите си" и се разплака. Не бях направил граждански иск за причинени нематериални щети. Съдът постанови  най-леката присъда. Глоба в размер на една месечна заплата и извинение. Приех извинението му. След това, като идваше в моята канцелария, питаше може ли да влезе и излизаше от нея на заден ход. Арбитражният съд потвърди нашия отказ на плащането.

                                                            Веселите разкази за моя Началник инж. Ради Наумов      

                                                            в следващото продължение 4