Единствено гневът беше завладял съзнанието ми, докато вървях през притихналия малък парк. Въздухът беше топъл, нажежен от яростно греещото слънце и когато го вдишах, в опит да се успокоя, това изобщо не помогна. Беше някак гъст и врял като клокочещ захарен сироп. Всичко се завъртя за миг пред очите ми, но продължих решително да крача.

  Всъщност, причината за яростта ми беше доста незначителна. Но склонността ми да преувеличавам дреболиите и да ги анализирам, превръщайки ги в перипетии, си казваше думата. Реално, просто ми беше омръзнало от високомерните хлапета, за които трябваше да се грижа. Но в главата ми, това беше проблем от изключителна важност.

  Бяха малки, пищящи и отвратителни. И, за капак на всичко, определено смятаха, че светът се върти около малките им руси главици и, че всеки е длъжен да се посвети изцяло на незначителните им детски желания. "Нормално"-казах си. Все пак бяха деца на богати и заможни родители, които предпочитаха да наемат невръстна детегледачка като мен, пред това сами да се справят с влошаващите се навици на собственото си потомство. Но имах нужда от парите и някакви горделиви деца нямаше да ме спрат да ги спечеля.

  Чантата ми натежа, но сметнах, че ще е някак нелепо да спра по средата на градинката и да си почина. Имаше доста свободни пейки, незаети от препичащи се пенсионери, но хората, седящи сами по парковете, винаги са ми изглеждали странни. Затова реших да не се превръщам в една от тях и предпочетох да се насоча към едно дърво с дебела сянка, за да отдъхна под него за няколко секунди.

  Спрях до бордюра и отново се замислих за маловажните си ученическо-тийнейджърски грижи. Но един тъничък гласец, идващ от короната на дървото, прекъсна размислите ми :

  -Здрасти.

Почудих се дали да отговоря, все пак това беше само едно дете. Но от друга страна, определено се бях наситила на малки демончета.

  -Здравей- отвърнах въпреки всичко. И все пак досадата в гласа ми определено си пролича. Ала детето не обърна внимание.

  -Казвам се Лили - приветливо съобщи то.

  -Добре.

  -Знаеш ли, татко ми каза, че възпитанието изисква да кажеш и своето име- простичко обясни момиченцето.

  Погледнах учудено нагоре, но гъстите клони ми попречиха да видя лицето на детето.

 -А не те ли е учил, че не трябва да разговаряш с непознати? - попитах малко рязко.

 -Но ти не си непозната. Аз те виждам всеки ден, когато минаваш през градинката. Всеки следобед се спотайвам между клоните на това дърво и наблюдавам хората. Много е интересно. Знаеш ли, има една жена, която идва всеки ден, облечена в едно лилаво палто, сяда на пейката до онзи бор и започва да плете някакъв предълъг шал. Интересно, как ли не й е горещо... Или пък има едно момченце...

  -Знаеш ли, трябва да тръгвам - прекъснах грубо разказа на момиченцето. Бях започнала да усещам капчиците пот, избиващи по лицето ми. Беше потресаващо горещо и нямах търпение да се прибера и да се отпусна на дивана с хубава книга и студено питие.

  -О, не, недей, моля те. Нямам с кого да си говоря.

  -Нямаш ли приятелчета тук в квартала? Баба ти и дядо ти не идват ли с теб, когато излизаш? - въздъхнах.

  -Ами, ако не си забелязала, в този квартал няма много деца. А малкото, които живеят тук, се интересуват единствено от това да се целят един друг с камъни и да се бият с пръчки. Това не е забавно. - констатира момичето.

  Усмихнах се. Беше ми странно да стоя и да разговарям с короната на някакво дърво, но все пак Лили беше привлякла вниманието ми и, въпреки жегата, реших да приседна на бордюра. Само за малко.

  -А баба ти и дядо ти? - попитах отново.

  - Баба по цял ден готви и гледа някакви сериали. А дядо е починал преди много години.

  -Извинявай - казах сконфузено.

  -Няма нищо. Татко казва, че когато хората умрат, отиват в една голяма градина, където има всичко, което си пожелаеш. И остават там до края на вечността. Не вярвам да има нещо кой знае колко страшно. А и, какво пък, дядо е починал от рак, ти нямаш никаква вина за това, защо се извиняваш?

  - Хм, така е прието, предполагам. Човек се извинява за това, че е отворил неприятна и мъчителна за събеседника тема - обясних.

  - Звучи ми грешно. Няма значение, де. Ти на колко си години?

  - На осемнайсет.

  - Ех, аз съм само на седем. Нямам търпение да стана на осемнайсет, да се разхождам напред-назад  и да се занимавам със собствените си важни задачи.

 Засмях се чистосърдечно.

  -Повярвай ми, в собствените ми "задачи" няма нищо интересно и приятно. Пък и на осемнайсет човек не е особено голям, аз още живея с родителите си и така нататък...

  -И все пак, много повече неща са ти позволени, нали? Аз, например, не мога да ям сладолед повече от веднъж на ден - посърнало съобщи Лили. - Татко казва, че е вредно.

  -Ами, така си е, вредно е. В сладоледа има много захар и други не дотам полезни неща - казах, с типичното черногледство на възрастните.

  -Но е вкусен. Особено шоколадовия. А когато има ядки, е божествен.

Покашлях се, защото не знаех какво да кажа. Темата за сладоледа някак се бе изчерпала, а не знаех какво повече да добавя. Тъкмо смятах отново да обявя, че е време да тръгвам, когато Лили извика бодро.

  - Виж, виж, това е жената с лилавото палто !

И наистина, една висока жена с права, позанемарена тъмна коса, прекоси парка и седна на пейка, разположена доста близо до нашето дърво. Извади от черната си кожена чанта една дълга-дълга плетка в различни цветове и започна да плете.

  -Не виждам нищо чак толкова странно в това - оповестих. - Може просто да иска да изплете подарък на някой внук. Но виж, палтото си е малко озадачаващо. Сигурно е 40 градуса.

  -О, не мисля, че е странно - рече Лили. - Напротив, всеки следобед, когато жената идва, си измислям различна версия за това коя е, откъде идва, и за какво й е тази плетка. Много е интересна. По-интересна от разните баби, които се скупчват по пейките, разстилат вестници, за да не се изцапат и започват да говорят за телевизия. Толкова е скучно, все едно има за къде да пазят праисторическите си поли и жилетки.

 Отново се засмях, този път доста по-гръмко, заради физиономиите на бабите на близката пейка, които явно бяха чули разсъжденията на Лили.

  -Не е хубаво да говориш така. Когато човек остарее, става по-голям педант и...

  -Педант? - прекъсна ме Лили. - Какво е педант? Нещо като "педал" ли? Татко веднъж много се ядоса и каза на един чичко на светофара, че е "педал".

Напуши ме смях, който успях със сетни сили да сдържа.

  -Не, педант е човек, който обръща внимание на дребните неща. Перфекционист. А думата "педал" не е хубава, не я използвай.

  -А тя какво означава? Аз знам, че едни неща на колелото на мама се казват "педали". Но онзи чичко въобще не приличаше на велосипед.

  -Не мога да ти обясня. И по-добре не питай майка си и баща си, за твое добро е.

Беше започнало да се свечерява. Морави нишки се появиха в далечината, разкъсвайки лазурния небесен цвят.

  -Знаеш ли, наистина трябва да тръгвам - рекох. - Ти не трябва ли да се прибираш, вече започна да се стъмва?

  -Ами да, май наистина трябва. Ще ми подадеш ли ръка, че ми е малко трудно да сляза?

Протегнах ръката си възможно най-близко до клоните на дървото и една малка бяла ръчичка я хвана. След няколко мига Лили бодро скочи на земята и ме озари с широка усмивка. И аз се усмихнах на кръглото й малко личице, на което като сапфири искряха зелените й очи. Черната й лъскава коса падаше като завеса отстрани на лицето й и отразяваше всеки  пурпурен лъч светлина.

Забелязах нещо. От лакътя надолу, лявата ръка на Лили липсваше. Погледнах озадачено, но успях да се окопитя и се направих, че не съм видяла нищо. Усмихнах се отново и попитах:

  -Искаш ли да те изпратя до вас? Ако не живееш много далеч, разбира се.

  -А, не живея далеч. В оранжевия блок ей там - посочи момиченцето.

Видях малката кооперацийка и й подадох ръка. Тя я улови с дясната си и закрачихме заедно към улицата, която трябваше да пресечем.

  -Дали ще се видим пак, как мислиш? - попитах аз.

  -Ами, разбира се, ако искаш. Аз вече ти казах, че всеки следобед си стоя сред клоните на моето дръвче и гледам градинката. Ела да си поговорим, когато поискаш.

  -Утре може и да не мога. Но вдругиден определено ще дойда - казах.

  -Ще е много забавно - въодушеви се момиченцето. - Ще ти приготвя малък подарък, сигурна съм, че ще ти хареса.

Усмихнах се ведро.

  -И аз ще ти донеса нещичко. Всъщност, един шоколадов сладолед устройва ли те?

Лили се засмя звънливо.

  -Повече от всичко друго. Е, тук трябва да се разделим.

Бяхме спрели пред металната врата на малкия и, може би, единствен вход на оранжевата кооперация.

  -Е, добре, Лили. Между другото, се казвам Елена. Можеш да ми казваш Ели.

  -Добре, Ели - весело каза Лили. - Ели и Лили, звучи чудесно.

  -Така си е. Е, аз ще тръгвам. До скоро, Лили.

 Направих няколко крачки към улицата, когато гласът на момиченцето отново прозвуча.

  -Знаеш ли, видях, че гледаш ръката ми. Не беше нужно да се срамуваш, можеше да попиташ какво се е случило, аз не се притеснявам от това.

  -Хм... не знам, беше неудобно...

  -Няма нищо неудобно - рече Лили. - Разболях се преди година и се наложи да я отрежат. Но татко казва, че на такова добро момиченце като мен една ръка въобще не е толкова нужна. И каза, че с една ръка аз се справям много по-добре от повечето хора с две - детето се усмихна.

  -Така си е - промълвих тихо и се усмихнах в отговор. - Е, чао, Лили, и да не забравиш за уговорката ни за вдругиден - смигнах игриво.

  -Няма, не се притеснявай. Чао, Ели - помаха момиченцето.

Обърнах се и зачаках светофара да светне в зелено. Небето беше станало още по-мораво и бледата луна се вече се открояваше точно над малкия, недобре поддържан парк.