Стоеше изправена и бачкаше на рецепцията от няколко часа. Единственият плюс днес беше, че температурата вътре бе нормална. Имаше чувството, че ако види още един клиент с неговите претенции особено чужденец щеше да запищи. И той се появи. Веднага правеше впечатление. Дизайнерска риза, дизайнерски панталони и още по-скъпи дизайнерски обувки. Повечето български сигурно щяха да присвият две ръчички отстрани и от ушите им да забълбукат сърчица както в анимациите. Не и тя. Прическата му бе перфектна изглежда идваше от скандинавските страни някъде. Огледа го точно за секунда и го прецени като нафукан богаташ. Стисна леко устни за да не се издаде и се усмихна казвайки на английски:

– Здравейте господине, мога ли да ви помогна? Той леко се стресна сякаш се бе замислил или пък не очакваше да го заговорят на този език.

– Мога ли да се регистрирам, ако имате свободни места, разбира се?

– От къде сте господине, може ли някакъв документ за самоличност?

– Защо ви е необходима тази информация?

– За да ви регистрирам господине има свободни места и се плаща на тръгване, когато освободите стаята.

– Естествено, колко съм глупав. Вероника си позволи лека неангажираща усмивка, беше ги отработила. Точно толкова голяма и толкова продължителна, колкото да не ядоса клиента. Той подаде документа си. Тя го пое внимателно и го постави на рецепцията пред нея. Беше права. Мъжът беше от Исландия.

– По-работа или за удоволствие?

– Това има ли нещо общо с регистрацията?

– Не разбира се аз не съм гише на летище. Просто поддържам разговора, докато попълна необходимата информация.

– И двете. Може би второто ще надделее. Вероника го погледна и му подаде документа:

– Готово господине, заповядайте документа си. Ето ви и ключа на 4-я етаж в ляво вторият апартамент.

– От къде разбрахте, че искам апартамент?

– Предположих г-не, защото сте по бизнес тук следователно фирмата ви плаща, не че господин като вас не може да си го позволи. Връщаше му го за преди малко. Той го усети и леко се усмихна.

– Вие сте умна и с чувство за хумор. Кога свършвате работа за да ви изведа на разхода с моят Астон Мартин 1-77? Винаги взимам със себе си любимата си кола, когато съм в Европа.

– Свършвам работа, когато вие ще спите сладко в своето легло господине и дори не съм чувала за Астон Мартин нещо си 77.

– Ето го отвън. Точно в момента паркираха една от най-хубавите и скъпи коли, която някога бе виждала с кожен салон и определено спортна. Това обаче изобщо не я впечатли.

– Хубава играчка за пораснали момчета господине дано и се радвате дълги години.

– В гласът и прозвуча презрение въпреки, че се бе опитала да го прикрие.

– А може ли да ви изведа когато и да е все някога ще сте свободна тези три дни докато съм тук? Може да отидем в мола и да ви купя обувки Кристиян Луботен или чанта Прада. За да ме запомните.

– Господине ако продължавате така наистина ще ви запомня, но като упорит сноб, който е много досаден и е трудно да се отърва от него. Той се усмихна примирено и се поклони.

– Вие наистина ме впечатлихте мадмоазел, приятна вечер! Обаче обещавам ви пак ще се видим.

– Не и ако аз те видя първа. -измърмори Вероника.

– Какво госпожице?

– Прав сте господине все пак работя тук нали? – отговори тя с една от универсалните си усмивки. Той и кимна замислено и добави:

– И за едно сте права, наистина съм изморен от пътуването. Извинете, че се опитах да ви сложа цена госпожице, защото сега виждам – вие сте безценна. Това я изненада и накара да го погледне отново, но той вече вървеше към асансьора. Вероника продължаваше да го гледа и малко след като той вече се бе качил в него.

– Готин е а? Бих го схрускала.

– Какво? О, Калина ти ли си? Ти би схрускала всеки.

– Вярно, но този е готин.

– И има скъпа кола и много пари.-добави Вероника и се изхили.

– Обиждаш ме Вер.-престорено се нацупи Калина и след това се захили заедно с нея. Вероника знаеше за мечтата на Кали да се омъжи за чужденец и да напусне България. Вероника, още мислеше върху последните му думи, когато смяната и изтече и тя се отправи към вкъщи с таксито. На сутринта се събуди отпочинала взе си сутришното кафе, макар и следобедно и излезе на балкона да си го изпие. Посрещна я лек хладен вятър, който се заигра с косите и.

– Г-жице познавате ли госпожица Вероника?

– Защо? Тя се наведе през балкона завивайки се с халата.

– Има пратка за нея.

– Аз съм. Изчакайте.

– Слава богу, за първи път имам пратка само до блок и вход със само едно име. Вероника натисна бутона след това извика асансьора.

– Моля подпишете се тук. Доставчика и подаде един лист. Пред нея стояха една купчина цветя и картичка: „Съжалявам за вчерашното си държание госпожице, но отдавна не бях виждал диамант с толкова ценни качества като вас“ Вероника се изчерви. Първо от комплимента, после от това, че я хвана яд, че някой я е издал на Исландеца. Вероятно Кали. Ще си плати тя. Картичката миришеше приятно сякаш беше парфюмирана. Постави букета във ваза и го разгледа. Почувства се затоплена отвътре сякаш е Коледа. По-дяволите, той и влизаше под кожата. Не може така. Трябва да подходи професионално. Отново беше нощ и време за вечерна смяна. Тя се облече и несъзнателно отдели повече време на гримирането и оформянето на прическата си. На работа бе спокойно и тя дори се забавляваше казвайки по някоя мила дума на клиентите. И тогава той се появи отново.

– Здравейте г-н Исландец. Благодаря за цветята бяга прекрасни, но нямаше нужда.

– Напротив г-жице. – А Калина ще я убия.

– Недейте, вярвайте ми не беше никак лесно да я подкупя. Обещах и …

– Какво? Чанта Прада? – Госпожице аз не правя една грешка два пъти. Обещах и да съм добър с вас.

– О така ли? Тя се изчерви леко и се опита да го прикрие зад една от специалните си усмивки.

– Да излезем на ресторант довечера? Обещавам да е много хубав и …

– Ето че пак се издънихте г-н Исландец опитайте утре пак. Тя му се усмихна и се врътна излизайки от работното си място, защото и беше време за почивка.

– Отивам да хапна набързо г-н Исландец. И не се обезкуражавайте и утре е ден. На другият ден Вероника седеше и чакаше на работното си място зад рецепцията, но и беше тягостно. Знаеше, че той си тръгва днес. Може би трябваше да му даде шанс. Той се появи след около час носейки една кутия.

– Това е последният ми опит Вероника. И той постави кутията на рецепцията. Бонбони Фереро Роше блещукаха пред нея напомнящи и отново за Коледна елха и играчки.

– Господи, от къде знаеше? За първи път тя бе истински впечатлена.

– Прости ми забавянето не не можах лесно да ги намеря тук а са ми любимите.

– На мен също. Господи.

– Спечелих ли ви мадмоазел Вероника?

– Да кажем, че заслужихте моето внимание.

– Значи мога да си тръгна щастлив. Ето моята визитка, госпожице.

– Моля те казвай ми Вероника.

– Добре Вероника. Ето я ако минете през Исландия. . . Той не довърши.

– Чакай дай си телефона. Той очудено го подаде. Тя го добави във фейсбук, вайбър и прочее и си записа номера.

– Сега имаме връзка ако е писано ще се видим.

– Да Вероника. Ти си уникална жена и никога няма да те забравя. Момичето с шоколадовите бонбони. Моето шоколадово момиче. – Той се усмихна – А сега да побързам, че самолета излита след половин час.

Ако го изпусна ще си заслужава, защото ще прекарам още един ден с теб или поне близо до теб. Астон Мартина запраши към летището а Вероника замислено го проследи. Какво се бе случило току що? Тя се замисли и взе решение. Извади телефона си и …