Той беше щастлив. Все още виждаше красивото и лице и не спираше да мисли за нея. Дали наистина ще излезе нещо истинско от тяхната връзка - той още не искаше да мисли за това. Достатъчно му бе това щастие, тази свобода на духа, която чувстваше и която караше света около него да изглежда прекрасен, а не мрачен и нещастен както преди. Дори и да не бе обхванат от тези мисли едва ли щеше да забележи сивия мерцедес, който, изхвърчайки от пътя, го връхлетя с бясна скорост. Пронизваща болка и чупене на кости бе последното, което чу и усети. После тишина. Тялото му не беше приятна гледка - захвърлено като кървав парцал в канавката.

Нима това бе краят, нима всичко, което беше преживял до тук... свърши с това? Нима той няма да я види никога повече? Не, той не може да умре, не и сега, не и когато най накрая бе намерил това, което търсеше... Но ето, той си отиваше, започна да го обзема едно дълбоко, вечно спокойстие... но не, не е честно, не е справедливо - точно сега ли, след всичките мъки, които бе преживял с идеята и едничката надежда за нещо по-добро - нещо красиво в този свят. Не, той трябваше да я види поне за последно, да и каже колко много я обича, колко прекрасен би бил живота му с нея... Тогава го видя - красиво, малко синеоко коте със сива козина - беше излязло плахо на близкия балкон да види откъде дойде този шум. И ето, с едно единствено желание и със сетни сили на духа си той се сграбчи в идеята да не изчезне от този свят...

Хората на спирката на автобуса разглеждаха с горчива тъга разпилените части по пътя и локвата кръв, останала от горкото момче, което вече бе качено на линейката. Дали ще оживее или вече  е късно за това младо тяло... жалко. И всеки се потапя в собствените си мисли с чувството, че това може да се случи и с тях също толкова мигновено. Котка ли? Така реагираха всички, когато на спирката спокойно приседна малко сиво котенце. Колко крехко изглеждаше то на фона на тротоара, асфалта и профучаващите коли наоколо. И каква странна гледка бе то по средата на спирката - явно в очакване на нещо или някой. Загледани в него, хората не усетиха кога рейса спря и за тяхно най-голямо учудване котето стана и се шмугна през отворените врати. Изумени, всички от тях се качиха, само за да намерят котето отново, спокойно приседнало по средата на пода на рейса. След като насядаха около него, всички, включително и пътниците от другите спирки, зачакаха да видят какво ще направи котето. А то сякаш следеше през всяко отваряне на вратите къде се намира и къде трябва да слезе. След двайсетина минути, при поредното отваряне, всички ахнаха - котето слезе. Тълпата също набързо слезе от рейса и отново видяха познатата гледка - то седеше и чакаше следващия рейс. А какъв поглед имаше то - сякаш сериозен и едновременно замечтан - устремен нанякъде, но щастлив поглед. Някои предположиха, че то отива при стопаните си, други, че така е дресирано, а трети, колкото и невероятно да звучеше, предположиха, че котето просто отива на определено място. Докато течеха тези предположения, то стана и се запъти към отворените врати на следващия рейс. Вече голямата тълпа, включително и минувачите, присъствали на това зрелище - всички последваха котката, а тя отново застана така, че да следи кога трябва да слезе. Този път пътуването бе доста по дълго, а хората гледаха да отстранят случайни качващи се пътници, така че да не настъпят или пречат на малкото животинче. Сигурно на хората, чакащи на спирката, им се е сторила странна гледката, когато от спрелият рейс се изсипаха към двайсет души, следващи едно коте. Този път то не спря на спирката, а продължи към близкото кръстовище и след като изчака да светне зелено, за почуда на следващата го група - продължи напред към жилищните блокове. След близо 15 мин. то най накрая спря пред един от входовете на блока и се обърна към все още следващата го тълпа. Учудени, хората нямаше как да не забележат умолителният поглед, който търсеше помощ от тях. Явно бе, че котето търси някой, но как да разберат кой? Един досетлив господин отиде до таблото със звънците и започна да ги посочва един по един, докато най-накрая едно "мяу" не посочи верният звънец. Всички зачакаха с трепет и чувство, че участват в нещо наистина загадъчно, но значимо. Младото момиче, което отвори вратата, първоначално се изненада от събралата се тълпа, но като видя малкото сладко котенце, застанало на стълбите пред нея, тя се усмихна и го повдигна в ръцете си. Тогава едри сълзи потекоха по бузите й, и тя се разтрепери, и припадна. Пред изумените погледи на хората малкото сиво котенце се сгуши до нея, а в кафявите му очи те видяха радост и същевременно дълбока тъга...