1.10.2017 г., 0:43 ч.

Щастие за сън 

  Проза » Разкази
1167 1 2
6 мин за четене

   На вратата се позвъни. С мудна походка се затътрям да отворя, като се чудя кой е нещастникът, сглупил да ме търси посред бял ден и то точно когато съм си у дома. За щастие върху допотопната талашитена преграда, освен шпионка, има и малка дупка близко до бравата. Мога спокойно да видя кой ме безспокои, без да рискувам да бъда разкрит и да си спестя неудобството от явното скатаване. Ако някой наистина държи да ме намери, трябва да прояви настоятелност и търпение. Така отсявам ненужните посетили, без да си правя труда да наемам секретарка. Мои дългогодишни сътрудници са единствено кафявите чехли, които с вещина попиват звуците и дискретно пазят фирмените тайни на собственика. Опитните служители не споделят информация с външни лица за присъствието или местоположението на своя работодател. Професионалният подбор на папуци и домакински одежди от китайските магазини с времето се изплаща многократно. Доволен от находчивостта и вехтошарския си нюх, продължавам с планираното развитие. Успявам да достигна необходимите нива на дистанционна визуализация, чрез свиване на колената и намаляване на цялостния ръст посредством навеждане. Сенчестият бизнес е реализиран ефикасно, а печалбата надвишава предварителните прогнози. През тънката цепка не съзирам абсолютно никого. Кеф. Досадникът си е дуфнал с активите в неизвестна посока. Жив и здрав, ако е било нещо важно, могъл е да почака. Във входа има и парно отопление и светлина, въобще твърде добре уредена чакалня за нежелани просители. Слава богу, кафе няма кой да им сервира. Обръщам гръб на несъществуващите неприятности и отивам да си полегна на оправеното легло.

  На вратата се позвъни. Пак ли, бе? Извръщам глава и застивам в очакване. Умението да се чака е едно от най-първите качества в списъка на желаещите бързо да станат милионери. Или поне така пишеше в една книга със сходно заглавие. Няма да мърдам, кризата ще премине. Това са циклични аномалии, но моето системно упорство винаги е устоявало на натиска. „Приземяване, приземяване, приземяване… Другари, ние решииме, да изчакаме, да видиме… и най-накрая, ако требва ще се преустройваме. Нека така да погледаме, да видиме, така ша са поснижиме да мине едва, да мине тая буря – после ше видим кво ше правиме.“ Тези мъдри слова са от моя настолен бизнес наръчник и вършат работа в неочаквано широк спектър от житейски задачи. Айде звънни пак де, гадинке, до де ти се счупят малките пръстета. Ще имаш да вземаш. Кой ще изкара повече – здравите ми нерви или крехките ти палци? Ако нахалникът наистина има излишна енергия – нека да се труди, уж облагородявало. Може да стане човек след известно висене пред глухата врата. Минават дълги 20 секунди…

   На вратата не се позвъни. Оркестърът е хванал влака. Все пак чистият разум изисква да продължа с мръсните си номера поне още известно време. „Бързай бавно“ не знам как е на латински, а и настолният ми наръчник сигурно не е знаел, но с практическата употреба в живия живот, ние никога не сме се затруднявали. Ориенталската леност и балканският мързел са ни направили хора, а не кисненето пред чужди двери. Да се учат всички амбулантни търговци и начинаещи сектанти. След още едни здравословни 15 секунди си позволявам да надзърна през скришната си наблюдателница и да ослепея. Някой ми бръкна в окото. С бъркалка за кафе ! От къде ги намират тия удобства из панелните фоайета? Уроди!

   Вратата рязко се разтвори. Тежък удар изсвистя във въздуха. Обувалката се стовари в празното пространство. Пак няма никой. Язък, че извадих тежката артилерия, за да гоня вятъра. Идат като тигри, бягат като офци, кога успя да офейка мръсната гад.

   Вратата рязко се затвори. Като ме перна по римския нос, успя да ме събори в тъмното антре. Зелени кръгове и звездна плесен от чернеещия таван се завъртяха пред очите ми. Хванах се за лютата рана, а кръвта още по силно шурна из вече африканския ми нос. Да му се не види и лумпени.

  -  Ейййй стойй, майка ти…

   Вратата се открехна предпазливо. Надзъртам полека, оглеждам се на всички страни и вървя настъпателно, далеч зад  металния връх на дългата обувалка. Изненада – отново няма никой. Освен някакъв кафеникав обект, напомящ на пътна чанта.

   Вратата бързичко се затвори. Насочвам се към най-отдалеченото и защитено място на дома – тоалетната. Ще викам сапьорите ! Спокойствие, мъжество, търпнеие, хладнокръвие – готово, отметнах липсите и вече съм добре. Положението е овладяно. Това е просто някаква провокация от кварталната гаменария. Малки хулиганчета, досещам се кои са, ще отговарят, ама не на оня свят. Отивам, хващам чантата с боклуци и в кофата! Само, че още никъде не съм отишъл, а само си го мисля. Ами ако все пак това е мръсен капан? Долна шега или пък не дай си боже истинска бомба? Събирам сетни сили и надничам през шпионката. Нека ако има някой – то да вземе да забележи достолепното ми присъствие зад крепките порти.

   Вратата се притваря. Една обувалка, закачена на дръжката на Моп, успява да се вмъкне между ръкохватките и да придърпа оръфана кожена чанта. На безопасно разстояние от метър и половина и плътно прикрит от социалистическата ПДЧ плоскост, аз съм пълен господар на ситуацията. След интензивно ръчкане, дисагите не издават своите тайни. Не са и гръмнали. Има нещо тежко, твъро, но не метал, не отделя топлина и не чувам да цъка… емпирическите експерименти попринцип са отегчителна работа, а човешкото любопитство и най-вече въображение, бързо биват раздразнени. Винаги съм мечтал да ми падне чанта с… това което ми се иска да има вътре… ех, мечти… Чудя се наистина, каква ли муха им е брънала на идиотите и какъв сюрприз са ми сварили. Стига глупости, ще я отворя. Какво пък толкоз може да има?

                                                                                         ***

    Швейцария, есен, някъде по магистралата между Берн и Лозана, аз, моя милост и черният ми Астън Мартин се носим неусетно, с малко над позволената скорост, към поредния пет звезден хотел, в който смятам да отседна. Няколко дни в Базел, небрежна отбивка в Цюрих, разходка до Берн – все подредени градчета с клонове на различни банки, съхраняващи с немско внимание, скромните ми авоари. Това е друг, луксозен свят, не срещаш българин познат, да ти завижда всеки ден, ревнив, озлобен – случайно звучи познатата стара песен. До колкото случайно, разбира се, съм бучнал флашката с подбрана музика от клуб НЛО… Но прави са хората – нито някой се интересува кой съм, нито аз очаквам да видя позната физиономия. Безцелно скитане, без задължения, без туристически групи мъкнещи ме по музеите, без да се налага да поглеждам към най-точните часовници на света – ах, Швейцария ! Или може би трябва да извикам с цяло гърло – Ах, Свобода ! Само дето гърлото ми е малко пресипнало от студа, иначе всичко е ок и вали дъжд. Нещо отвикнах от силните емоции. Забравих ги май че някъде там по пътя, където и света забрави за мен. Напълно непознат човек в нов, напълно непознат град – блага отмора сред тлъсто обезпечена амнезия. Щастлив човек под анестезия. Е хайде, не че се оплаквам като някой пенсионер, не, не ми се къса сърцето, ама не го и усещам на място. Много е тихо. А не си чувам и мислите, сякаш съм в дискотека… Сам с диджея… И какво толкова като поръчвам музиката?

       

   Ама и аз съм намерил един куриоз, с който да смая света...

 

  И все пак, да се забиеш с една чанта пари насред Алпите, не е лишена от логика идея, ама трябва да измисля какво да правя нататък. Всичко ще избистря, когато заядливият цип благоволи да се размърда. Дали това е ципът на панталона и до мен в лъскавото возило се е примъкнало момиче на Бонд или пък още се мъча над смрадливата торба нейде из панелното гето? Това ще решите вие. Няма за къде да бързате - времето е ваше, но всичко друго е… знаете си, а аз спирам с настолния наръчник. Колкото до миризмите и торбите – а бе, нали уж не миришеха тия пари, мамицата им мръсна?

© Александър Митков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря. Още не са платени мечтите, макар да се случва да пускам тото.
  • Разкошна фантазия!
    И все пак,кой може да забрани на другите да мечтаят наяве и насън?!
    Поздрави за талантливо написаното от теб, Александър!
Предложения
: ??:??