23.10.2015 г., 9:00 ч.

Щастливец 

  Проза » Разкази
415 1 0
3 мин за четене

ЩАСТЛИВЕЦ

 

Седим, ще се сраснем със столовете. Те са твърди, кафяви, като нарове, като съдебни скамейки, подсъдими сме, а съдът го няма още.

Небето изпраща въздушни целувки на кестена до нас – пожълтял, и той кафяв, на петна, ококорените му очи са ненужен плод, удрял и прогледнал преди да умре. Това са такива целувки, студени, от които ти идва да се затвориш в себе си, да зъзнеш, да се страхуваш от нещо.

- Да влезем вътре, а? – предложих.

- Не, не искам. Не мога да не пуша. Налага се.

„Ти пушиш и без цигара”, казвам си. Дъхът му излиза замъглен, насечен, прилича на параход, който пуфти, от комините му свисти пара, бучи, шуми, а не помръдва от мястото си.

Заведението е празно. Отвън няма хора, вътре няма въздух.

- Сънувах я отново. – Отпива бавно от кафето. Поръча си дълго кафе, пръстите му са дълги, като на пианист, мълчанието му, и то дълго, само паметта му е къса. Забравя, че няма да я върне чрез съня си.

- Какъв е смисълът да я сънуваш?

Пак мълчи. По някое време отговаря:

- Така е още по-красива. Имам нужда от това.

- Имаш нужда чрез съня да страдаш още повече, така ли?

- Щом така казваш – вероятно да. Но аз не страдам, когато я сънувам.

- А какво?

- Щастлив съм. Тази нощ се прегръщахме, тя ме милваше... Представяш ли си! Аз – милван! Не ме е милвала жена повече от петнайсет години. Почувствах се толкова слаб, уязвим, беден, виновен, глупав, хвана ме срам и... се събудих.

Не обичам горчиво кафе. Сложих още захар, а то си е все така горчиво. С метален вкус. Олово ли му слагат вече, кой знае, това кафе на нищо не прилича. Вкиснах се. С тези въздушни целувки небето може да убие всичко живо, не само кестените. Изтръпнах, студено е.

- Хайде да ставаме, старче – рекох. – Ще замръзнем тук.

Той не ме чу. Пушеше и мълчеше. Вдигнах ръка на сервитьора, който се появи зад витрината по някаква случайност. Той кимна, разбра ме, скри се зад някакъв фикус.

Загаси цигарата си бавно, търкаше края й в пепелника, натискаше филтъра, скърцаше, мъчеше я, късаше остатъците от тютюна, после я поглеждаше и пак започваше да я мачка.

- Какво правиш? – попитах го. – Цигарата вече е угасена, не виждаш ли?

Погледна ме учудено:

- Цигара ли?

Имаше вид на напълно изперкал. Платих на келнера. Исках да стана, да се махна, исках да мълча сам, без някой да ме принуждава да го правя.

Приятелят ми май усети това, кимна, главата му провисна, кой повдигна тялото си и стана – кльощав, тънките му пръсти се отделиха от масата, той остави най-сетне угарката, беше я стиснал толкова силно, че едва я отдели.

Стояхме прави, станали от подсъдимата скамейка. Съдът бе влязъл, четеше присъда. Той май чуваше нещо, затвори очи, засънува отново. Леко се усмихна. После бавно, като лавина, се свлече, падна шубата му първо, главата срещна плочките, ръцете се извърнаха нагоре, към небето, целунати за сбогом. Всичко беше сиво, бяло, тъжно и внезапно.

Да паднеш в съня си, да пропаднеш в него... Щастливец.

Стоях над него и слушах. Съдът прочете оправдателна присъда.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??