„Когато бях момче...
високо колкото три ябълки,
говорех доста силно,
за да бъда мъж.”
„Сега зная” Жан Габен
Денят, в който срещнах Сам, беше наполовина претъркулен. Усещах по лицето си последните лъчи на зимното слънце. Това любимо мое топче жар невинно пробяга през синевата и сякаш знаейки, че го гледам, срамежливо се прикри зад облаците. Стана ми приятно смешна неговата срамежливост. Изчерви се насред хоризонта така силно, че чак на мен ми стана неудобно. Но мога ли да го виня... Правилно бе изтълкувало помислите ми. Обичах го! Погледът ми беше на влюбено момиче, на слънчево момиче. Не откъснах очи от него докато съвсем не се прикри и не остави след себе си единствено огнена диря. На скриване, бях почти убедена, че ми хвърли бегла закачлива усмивка.
В този ден небето бе обагрено с цвета на слънчогледите. Тук-таме някой облак напомняше за себе си само за да доукраси величието му. До мен прехвръкна гълъб. Бях излязла, за да снимам първите кокичета. Тогава срещнах Сам. Четеше. Заприлича ...