Sensuality (Стефани)
2 1
6.04.2014 г., 19:10 ч.

Щастливите хора четат и разказват истории... 

  Проза » Разкази
645 0 7
4 мин за четене
„Когато бях момче...
високо колкото три ябълки,
говорех доста силно,
за да бъда мъж.”
„Сега зная” Жан Габен
 
Денят, в който срещнах Сам, беше наполовина претъркулен. Усещах по лицето си последните лъчи на зимното слънце. Това любимо мое топче жар невинно пробяга през синевата и сякаш знаейки, че го гледам, срамежливо се прикри зад облаците. Стана ми приятно смешна неговата срамежливост. Изчерви се насред хоризонта така силно, че чак на мен ми стана неудобно. Но мога ли да го виня... Правилно бе изтълкувало помислите ми. Обичах го! Погледът ми беше на влюбено момиче, на слънчево момиче. Не откъснах очи от него докато съвсем не се прикри и не остави след себе си единствено огнена диря. На скриване, бях почти убедена, че ми хвърли бегла закачлива усмивка.  
 
В този ден небето бе обагрено с цвета на слънчогледите. Тук-таме някой облак напомняше за себе си само за да доукраси величието му. До мен прехвръкна гълъб. Бях излязла, за да снимам първите кокичета. Тогава срещнах Сам. Четеше. Заприлича ми на статуята на момиченцето с книгата. Двамата стояха в почти идеална права линия и се допълваха прекрасно. Все още нестопилата се светлина се отразяваше в лицата им, докосвайки ги с цялата си нежност. Свежият ветрец поклащаше кокичетата и с присъщата му елегантност обръщаше страниците на отворената книга. Сетне приклекна като малко свито коте в нозете ми.  Насочих фотоапарата, очаквайки някаква магия да се случи, и направих снимка. Почувствах се така, сякаш крада от природата. Тази сцена беше твърде неестествена, твърде неземна, за да я принизя до някакво щракване.
 
Беше толкова тихо. Това беше един от онези моменти, в които тишината е универсална. Знаех, че само след миг тя ще изгуби своето очарование. Така става с нетленните неща. Мяркат се замалко, само за да констатират съществуването си и след това се губят нейде, оставяйки ни изпълнени с въпроси за битието, чиито отговори не ни е дадено да разберем.  Доближих се до статуята на четящото момиче и само с поглед се опитах да я поема цялата, но имах само две зеници за целта. Ако имах фуния и можех да излея образа ù през нея, чак до подсъзнанието си, щях да го направя и щях да я сънувам нощем в най-прекрасните си сънища.  Но уви, не ни е дадено да съхраняваме естеството на подобна красота. Връщайки се към него, всеки път го виждаме различно. Поизкривено, понагодено към моментните ни представи. Запитах се коя е книгата, която чете така омагьосано. Очевидно и това беше нещо, което никога нямаше да разбера.
 
-          Прекрасно време за снимки - гласът ме извади от унеса, в който така блажено бях потънала.
-          Прекрасно време за четене на открито - отговорих и с нескрито любопитство погледнах към книгата в ръцете му.
-          Питате се коя е книгата, която чета - Сам се засмя. Беше възрастен човек, прехвърлил шейсетте, но с детски очи; очи, способни все още да се удивляват и да изпитват учудване от света. Очи, някак плачещи навътре по нещо отдавна изгубено. Очи, които отразяват спомени и ги пресътворяват във вековни истини.
-          Не - отговорих аз - питам се колко хора лежат заровени между страниците и вие ги преоткривате и им вдъхвате живот чрез прочита си. Питам се как оживяват през вашия поглед и заживяват чрез съзнанието ви собствен живот.
-          А аз се питам какво би било чувството да се оттегля между кориците на тази книга и да заспя приказен сън с тях, докато някой друг, например вие, отворите и зачетете този текст - с  тъга в очите гледаше ту мен, ту книгата, сякаш искаше да пренапиша историята на живота му и да я поместя между страниците.
 
Френският актьор Жан Габен пее в една своя песен, че денят, в който някой ви обича... времето е прекрасно. Днес аз се почуствах обичана. Първо от моето слънце и после от този благ човек, бавно пристъпил в есента на своя живот, все още не оставил достатъчно на този свят. Все още неопознал го и неизживял го. Представих си го като любознателно дете, тичащо след вятъра, опитващо се да го надбяга с хартиен самолет. И след това, когато изпълненият с грижи ден се претъркули по подножието на годините, падне по лице и се одраска в старостта, това дете се връща към онези първи свои крачки и си спомня как шумът от тях отеква с вечността.  Това дете вероятно ме е срещнало в онези стари дни. Когато бях голяма колкото букет с цветя. И може би ми е прочело приказка за слънцето, за да се влюбя така лудо в него още от тогава. Може би е искало да преброим стъпките си в пясъка и да разберем как се върти земята, по която крачим, но не сме успели- и децата са били оскъдно, полуголи хвърлени в порива на възрастта. Така порастването ми прилича на борба за възстановяване от много тежка болест. Болест, започнала с ампутирането на детето от човека. Болестта на съзряването.
 

 

Но Сам някак беше успял да се опълчи. Усмивката му бе усмивка на победа. Усмивка на дете, надвило възрастен; на дете, преборило се с вятърната мелница на нормите на обществото.  Доволно, че остава в своя замък на мечти и приказки, разказващи за две деца, измислящи истории за слънцето.  

© Стефани Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??