Enena (Елена Нинова)
59 2855
18.11.2010 г., 22:50 ч.

Ще доживеем ли, дневниче?(2) 

  Проза » Други
1103 0 20
6 мин за четене

Ще доживеем ли, дневниче?

                  2

 

Днес настроението ми се подобри..Отново съм при плоските закачалки у Tомас. Кученцето му Манолете ме посреща на вратата и докато не клекна , да ме близне по бузата, не ме оставя на мира. Правя го за удоволствие на Томас, не за мое, защото Манолете е от онези характери, за които казват:„Пусни го под леглото, то ще се качи отгоре!“ Той ми разказва историйките си по време на лов и лае като луд, да се хвали.Щастлива съм, че  Томас излиза от нерви, притичва за намордника , за да му затвори зурлата и диалогът ни приключва!

 Манолете смята, че ако се тръкне в краката ми, ще разкисне сърцето ми и ще му помогне да махнем преградата, да може да си лае непрекъснато, докато съм там. Настанява се в краката ми, за да ми спъва работата и Томас скача от мястото си, хваща го за врата и го влачи по пода  към спалнята. Той се запъва в паркета, Томас отваря вратата и го хвърля вътре. Като не може да лае(от намордника), Манолете дращи с лапи по вратата, но Томас си сяда спокойно пред компютъра, като нарежда:

 –Ще му прекърша ината аз на него!Да не си го пуснала, докато чистиш, чу ли!

 Той просто не знае каква услуга ми е направил, защото Манолете, щом мина с пода с вода, той като ОТК проверява навсякъде дали е почистено добре и освен, че оставя следи, понякога се хвърля изведнъж на мокрото и започва да се въргаля, точно както правят магаретата в прахта. Аз го местя, подритвайки го, когато Томас не е в къщи, разбира се и подът се налепва отново с косми, а това ми изяжда още от времето за чистене.

 Приключвам спокойно и, минавайки край вратата на спалнята, на ум му говоря:

 –Така ти се пада, чешит такъв! Даже да излезе Томас, няма да ти отворя вратата!

 А той ми отвръща заканително отвътре:

 –Ти изчисти, пък ще видим като изляза, какво ще стане!

 Него нищо не го плаши. Нито бой, нито намордници!

 Шефът на две седмици му купува дюшече за коритото, в което спи, а той най-много обича да демонстрира на него как разкъсва фазани, диви прасета и зайчета, като ходят на лов.

 –После пусни чикитин(малкият)!– нарежда Томас и излиза.

 Манолете се е укротил. Нито драска, нито може да лае. Отварям вратата, а той изскача като стрела, накичен като коледна елха с бяла вата и памук от последното дюшече, гордо застава в средата на хола и доволно изтръсква тялото си. Заканата му е изпълнена!

 На едната му вежда  остава една голяма снежинка памук, която ме пречи да ме погледне добре и да прочете в очите ми, че ако в този момент ми разрешат да убия някого в Испания, по мой избор, то това ще е Манолете! Във въздуха хвърчат бели пухчета и се налепват по черните мебели в грамадния хол на Томас. Отново парцал и незаплатено работно време и...много нерви!

 Гледам чикитина(малкия) Манолете на кръв, но той се отърква в краката ми и аз преглъщам яда си и го погалвам по веждата, за да му махна памука. Очите му блестят от удоволствие. Облизва ръката ми, може би да ми поиска прошка за последния си номер и я получава. И как не! Той е едно животинче, което устоява правата си у дома си, а аз коя съм, че да му ги оспорвам?

 Весел понеделник, няма що! У „нас“ пък сеньора Ника ме пробва до колко ще ми издържат нервите. Половин час стърча до нея на един крак, като щъркелите, за да ми почива другият, а тя е седнала на тоалетната чиния. В момента, в който отстранявам погледа си, тя става права и се облекчава като кравите, правостояща, в разкрачена стойка. Смяна основно на всички дрехи от кръста надолу до петите.

 Слава Богу, денят свършва!

 Не знам защо някой беше казал, че на всеки от нас душата трябва да пее. Питам аз от моята каква песен ще излезе и си отговарям сама...

 Единственото нещо, което ме прави щастлива, е мисълта за бебето, което трябва да се появи от четвъртия опит ин витро. То расте и си има всичко, даже и онова нещо, което определя какъв пол е.

 Мислите ми са у дома. Там вече са станали, защото денят е започнал един час по-рано, отколкото тук, в Испания. Ще си пият кафето и ще седнат в градината , до басейна и изкуственото поточе, да се радват на тишината, а аз в дома на Ника ще слушам денонощно зловещия вой на сирени, пожарни и полиция.

 Работата със сеньората се усложнява. Дните минават трудно и вече предпочитам следобедите с кучетата и котките в другите домове.

 Този следобед съм в къщата на Ирене, Хосе, Лусия, която ме нарича Енена и умното им куче Лукас.Лусия още на вратата на градината, от която я вземам, категорично ми заявява, че не ме обича и сяда на земята, защото не искам да я нося на ръце.

 Грабвам я, да не би някой от чакащите за другите деца да кажат на майка ѝ и да си ритна трудовата книжка, а и Лусия не е за доверие.Предаде ме, че захранвам кучето, което умира от глад, но е на диета и носи неверни неща от градината, като например, че не ѝ дават да яде и гладува.Майка ѝ много вярва на лъжливото овчарче и плюе госпожите, че са оставили детето ѝ гладно!

 Ирене си е в къщи. Стопля млякото на Лусия и ѝ позволява да си добави в чашата Кола Као.

 –Две лъжички.-казва тя и излиза.

 Напомням на Лусия, че шест лъжички са тройна доза, това я ядосва и тя прехвърля всичкото колакао от бурканчето в грамадната чаша. Близва от получената смес и ...с медно гласче ме пита?

 –Елена, ти обичаш ли КолаКао?

 Аз отговарям отрицателно, това я ядосва, тя скача от столчето, идва до мен, удря ме и отсича:

 –Тогава Лукас обича!

 Кучето скача като ужилено и се притиска в мен и не ще дори да вдигне глава и да погледне кашата, която Лусия му бута . Тя злобно го рита, а той се свива на топка от болка, а същото прави и моето жалостиво сърце. Лусия използува това, че кучето е клекнало и сяда на гърба му.

 –Ставам за резил! Да ме язди едно дете! На моята възраст!!!-пъхти той под тежестта ѝ.

 Положението спасяват Ирене и Хосе, които се връщат. Набързо грабват двата готови куфара, детето и излизат. Заминават в Леон за седмица.

 Изпращам ги и се връщам да довърша гладенето. Грабвам чантата и преди да затворя вратата, се обръщам. Лукас е втренчил големите си, ококорени очи в мен. Изтръпвам. Аз няма да идвам тази седмица у тях, а те заминаха...Ами кучето?

 Връщам се да проведа разговор по телефона с Ирене. Забравила е да ме предупреди, че Томас от третия етаж и неговото куче Манолете ще вземат Лукас и ще го отведат в ,хотел“ за кучета, където ще се грижат за тях, докато екскурзиантите се размотават насам-натам.

 –Не ме гледай така, че ще заплача! Виждаш ли? Забравиха ме...Чух ги  да говорят, че този път ще ме вземат с тях, а сега...отново на онова място, при изоставените. Последният път бях задрямал и купичката ми беше празна.Протестирах и...виж!- вдига той лапата си нагоре-този белег е от пръчка... биха ме, че лая от глад. Сега ще си мълча, докато ме вземат.

Лукас ме гледа с влажните си очи. Аз го погалвам по главата и той се обръща, за да прикрие мъката си, че ще отиде в чужд дом, а си има свой. И той тук си е у дома, на своето място...

 Разбирам го, защото и аз страдам за моя.

 Отварям на Томас. Лукас смирено навежда глава, за да му сложим каишката.кучето на Томаc никога не е било на онова място, където често оставят приятеля му.

 Лукас се обръща на вратата, за да види как от очите ми текат сълзи.

 

 

© Елена Нинова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??