Ще избягам от себе си...

(На Игн.)

             Няма я тази любов по улиците на стария град… И зомбирано вървя и сякаш сляпа съм за всичко и за всички… Отминават ме хората – близки и далечни, отминавам ги и аз… И клепачите не трепват от студения въздух, който се сблъсква с тях, кожата дори не настръхва… Каква сила в това младо и малко тяло, в тези устремени очи… Гледаш я и си мислиш, че нищо не може да я сломи, че непукизмът е най-голямото й оръжие, че не знае що е страх, любов и дъжд от болка… Но дали… Дали не знае??? Дали цялата тази сила не е само привидна… Забързаните крачки по пътищата, изнервените движения, едвам потрепващите устни за части от думата на любимата песен, която тупти по-силно от сърцето й… която заглушава болката и заглушава мислите й… Дали всичко това не значи само болка? Страх, че ако спреш да се преструваш, си мъртъв… Дереш ръцете си до кръв, за да я притъпиш, за да видиш, че другаде би могло да боли повече, ама не може… И същите тези твои ръце, надрани и кървави те прегръщат, защото няма кой друг. Мразя тази самота и тишината… А тъмното е приют за наранената душа… До кога ще дишам… Няма ли някой да се смили над мен и да ми покаже как да го мразя тоя живот… Няма ли някой, който да ми покаже, че не бива да се обича, когато са те наранили… Няма ли кой да ми покаже как за Бога да спра да вярвам и да я търся тая проклета надежда навсякъде… Само си развалям музиката с тази надежда… с вярата в нищото… От имане на обич опустях… Аз знаех за всичката самота и някак даже си я пожелах, за да обичам дори повече след това… И сега я имам  - да, и самотата, и любовта… Нося си ги в мен… Отдавна никой не ме пита за тях, но аз си ги нося и си ги пазя… Пазя се някой да не ми отнеме самотата… Така той отнема свободата ми да бъда себе си… Избрах себе си !!! Избрах да бъда сама ! Исках винаги да обичам… Пожелавах си го всеки път, щом имах възможност… О, да и сега обичам… Но и този път ще си го запазя за себе си… Ще пазя самотата и от тази любов… и тази любов ще скрия при другите… Счупиха се сълзите ми, падащите… Счупиха се и сега не мога да ги залепя… Не мога повече да плача… И та… Тя върви… и среща Него… а него го няма… Привидя ли й се ?! Не, ето го там… в мислите й, в музиката, по клавишите… разливат се очите му пред лицето й… размиват се думите му и тя го губи от погледа си… но той никога не е бил там, той винаги в бил само в съзнанието й… Дали тя си го представи такъв или той наистина беше? Той вероятно също пази самотата си и също като нея не иска да я дели с никого! Но той не съзнава едно нещо… Че когато нощем заспи, тя ще избожда самотата му, ще превзема сънищата му, ще бъде кръвта във вените му всеки миг, ще бъде там, където той не е очаквал някой  някога да бъде – дълбоко в сърцето му… Дали когато той разбере докъде е стигнала тя, ще бъде късно да си каже : „По дяволите всичко!” Дали той някога ще я държи в прегръдките си отново? Дали тя ще му позволи… No Answers For My Questions Asked… И да… ето я - сама на улицата на мечтите си… Човек рисува мечтите си… Не вижда никого… Вижда само себе си… Мъчи се да бъде друг човек… Мъчи се да избяга от всичко, което е… за да намери начин да не се мрази, за всичката болка, която сама си причинява… Музиката дъни… Не виждам нищо ! Не чувам нищо ! Само още миг и няма да съм тук… Мразя това място… Мразя тази самота и тишината без музиката ми… Мразя този затвор от чувства в сърцето ми и себе си мразя !!! Мразя се, задето напук на всичко обичам… Мразя се, защото връщане назад няма… Ето, само още миг… и няма да съм тук никога вече… Ще избягам от себе си !