ЩОМ ЗАВЕСАТА СЕ ВДИГНА

Болката в главата й се усилваше бавно и вече ставаше нетърпима. Подути от тридневния плач, очите й се зачервиха и почти не изпълняваха предназначението си, а и нямаше изглед двете малки успоредни поточета от сълзи да спрат.

Мислите в главата й бушуваха с такава сила, че за да бъдат обхванати и поставени в ред, трябваше да се случи чудо. С две думи - пълен хаос. Допреди няколко дни животът на Гери си течеше спокойно и тихо в речното корито на скучната й седмична програма, а ето сега стоеше обърнат с главата надолу, без да се вижда някакъв изход на хоризонта.

*          *          *

Всичко започна, когато научи, че е бременна. Седнала на стол в кабинета на лекаря, заглаждаше бритона си с една ръка в очакване да чуе "присъдата". Доктор Милушев втренчено гледаше през прозореца за известно време кипежа на града. После пое дълбоко въздух, обърна се към притесненото момиче и изстреля директно:

     - Да, госпожице Петрова, бременна сте във втория месец. Не знам дали да кажа "честито", или да ви дам съвет как да постъпите, ако детето е нежелано. Но така или иначе...

   Гинекологът продължи с някакви напътствия, но пулсът в ушите на Гери вече й пречеше да чува ясно. Мебелите в кабинета и самият доктор Милушев се завъртяха пред очите й в нереален, зловещ танц в чест на безнадеждието. Младото момиче се задушаваше и единственото нещо, което й оставаше да направи, е да избяга от тази тясна стая възможно най-надалеч.

   Опомни се, едва когато клаксонът на черна скъпа кола запищя близо до ухото й. Огледа се и видя, че по някакви странни стечения на обстоятелствата се намираше точно в средата на оживен булевард. Как беше стигнала дотук нямаше и най-малка представа. Шофьорите на минаващите коли я гледаха намръщено и шепнеха неразбираеми думи по неин адрес. В полусвяст се добра до сигурността на тротоара и седна на единственото в близост бетонно кошче, което не преливаше.

   "Трябва да стигна до Наско и да му кажа". Мислите й тичаха в различни посоки в търсене на пристан, но идеята да се свърже с другия пряк участник в тази неочаквана ситуация изглеждаше най-приемлива. "Сигурно е, че ще ме разбере, в крайна сметка, това дете е и негово". Накара краката си да я послушат и тежко запристъпва към дома на приятеля си.

     - Какво... бременна? О, само това не! - уплашен, Наско премигваше смешно, издавайки тъжния факт, че мъжествеността му не трае през всичките двадесет и четири часа в денонощието. Леко открехнал вратата на квартирата си, негласно намекваше, че днес Гери не е добре дошла.

     - Да, идвам от кабинета на доктора.

     - Сигурно ли е? Може ли да е станала някаква грешка? Или пък... ох, не знам!

     - Само това ли ще кажеш?- Гери стоеше като полята с вряла вода. Искаше й се да се хвърли на врата му и да моли за прошка за глупавото си държание през последните седмици, за детските прищявки да я изпраща до дома й всяка вечер, за ревността... Искаше й се в същото време да му зашлеви най-силната плесница, на която бе способна. Как можа да реагира точно сега по този глупав начин!

     - А... дали... е от мен? - едва доловим за ухото въпрос се изтръгна от устата на Наско.

     - ШЛЯП!

   Младият мъж стоеше като вцепенен. Ръката на Гери се бе стоварила светкавично върху лицето му. Наско почувства огнения отпечатък от десницата на бившата си вече приятелка върху бузата си и залитна назад. Тряс! Външната врата се затвори с огромна сила на сантиметри от носа му.

   Гери остана от другата страна.

*          *          *

Болката в главата й се усилваше бавно и вече ставаше нетърпима. За три дни сякаш всичкото страдание на земята се беше настанило удобно върху плещите й. Гери гледаше изображението си в огледалото и  видя карикатура, наподобяваща нея самата. Поредните две големи сълзи се спуснаха по бледите й бузи и капнаха почти едновременно. Никога досега не се бе чувствала така празна. Сякаш нещо изсмукваше чувствата, оставяйки да вирее в душата й само пустинна празнота.

Оставаше й единствено да пусне мислите си да си странстват на воля и да ловуват различни настроения.

   Първо, започна да се самосъжалява. Виждаше себе си като малката неудачница, от която никой няма нужда. Непотребна вещ. Второстепенна участница в евтина  сапунка, която буди или присмех, или съжаление. Неусетно установи, че се почувства малко по-добре. "Това си е мазохизъм", помисли си Гери и захвана да канализира гнева си. "Откъде-накъде ще се самоизтезавам заради този женчо! Не мога да повярвам, че се влюбих в това жалко подобие на мъж. Слабохарактерен лигльо! Каква долна реакция от този самовлюбен нарцис". Гери усети, че започваше да се разпалва повече от допустимото. Не пропускаше ли нещо. Започна да разтрива слепоочията си в желанието да си спомни какво точно й се изплъзва. Отпусна се уморено на фотьойла, но само след миг скочи като опарена. Детето!

Беше забравила, че вече в живота й има подробност, която съвсем не е маловажна.

Не знаеше как да определи това, което се намираше в корема й -  като "проблем", "бебе" или просто като "нещото". Бавно една мисъл растеше и заемаше все по-голяма част от ума й. Започна да разбира, че имаше живо създание вътре в нея. Тя вече не бе сама. Гери се довлече до телефона и набра номера на единствения човек, който би я разбрал в такъв момент.

*          *          *

     - Бременна?! - Вили изглеждаше искрено изненадана.

   Тя беше най-добрата приятелка на Гери още от детската градина. Седяха заедно на един чин в началните класове, а по-късно - и в гимназията. Вили се омъжи малко след като завърши училище и оттогава не се бяха виждали. Изглеждаше променена до неузнаваемост. Когато чу гласа на Гери, се зарадва много и веднага прие да се срещнат. Двете приятелки седяха на една поожулена пейка в градската градина, по която много рядко минаваше някой.

     - Да, бременна съм. Във втория месец - гласът на Гери излъчваше умора. - Освен това, скъсах с Наско и сега изобщо не знам какво да правя.

     - Скъсала си с Наско?! Ами детето? Какво ще го правиш? - думите на Вили кънтяха във въздуха дълго след като ги бе изрекла. - Мислила ли си за това?

     - Не! Не го искам! - по-скоро паметник, отколкото млада жена, Гери изглеждаше едновременно решителна и каменно студена. - Мама ми е казвала, че след мен не е искала деца и е правила няколко аборта. Баба ми - също.

   Решението за аборт дойде като единственият възможен изход от този лабиринт, в който се намираше. В крайна сметка, тя самата познаваше не едно и две момичета, които се "освобождаваха" от този "товар", и си бяха напълно нормални. Освен това, ако е толкова нередно, щеше да е забранено, или най-малкото, щеше да има обществен дебат, или както там се казваше. Ясно е, след като никой не казва, че е лошо, значи е добро.

     - Не разбираш ли, че ти всъщност ще убиеш детето си?! - Вили удари с въпроса си. - Скъпа моя Гери, това е много лошо! Грях е пред Бога!

     - За какво ми говориш?! - бременното момиче започваше да излиза от контрол. Трябваше да излее някъде гнева си.

     - Успокой се миличка! - Вили държеше ръката на своята приятелка и ту я стискаше, ту я галеше нежно. - Ела да те гушна. Аз не искам да те товаря допълнително, но зная, че само истината може да те изведе към изхода от тази ситуация. Искам да си добре, скъпа моя.

   Гери се поотпусна. Почувства огромна топлина и нежност  да я обливат, а тя имаше нужда точно от това - някой истински да се интересува от нея. Започна да трепери, но този път не от страх и несигурност, а от нещо друго, съвсем непознато за нея. Осъзна, че тази Вили беше различна от онази, която познаваше отпреди.

Погледът, излъчването, прямотата, чувството за хумор дори - всичко изглеждаше ново. Постепенно мислите на Гери се прехвърлиха от собствените й проблеми към промяната у това мило, дребно момиче - нейната най-добра приятелка. Сложи глава върху рамото на Вили. Почувства, че вече не е сама, вече е защитена и за първи път от толкова време изгуби представа за времето.

   Говориха дълго, като естествено точно сега се опитваха да избегнат взривоопасната тема за детето в корема на Гери. Попяха си малко, а после даже се посмяха, разказвайки си весели случки от ученическите години. 

     - Кажи ми нещо за себе си - след кратка пауза, предизвикана от наплива на спомени, Гери се обади, - изглеждаш ми много, ама много различна. Не сме се виждали само от година и нещо, а ти си вече... вече може би по-зряла.

     - Да, скъпа моя - Вили прехвърляше в ума си спомените от случилото се през последната година и излъчваща свръхестествен мир, се усмихна нежно. - Аз наистина съм различна. Чудя се откъде да започна. О, да, сетих се...

   И следващите двадесет минути се оцветиха във вълнуващия разказ на Вили за случилото се с нея през последните две години. Започна с това, че бракът й бил нормален само първия месец. После започнали проблемите. На пръв поглед дребните семейни конфликтчета се превръщали в жестоки бойни действия с нанесени безброй поражения. И така всеки ден. Накрая се разделила с мъжа си и съвсем логично след тежкия развод попаднала в дупката на безпътицата.

     - Тогава, скъпа моя Гери, когато бях най-зле, се случи чудото. Бях пияна до козирката и за пореден път изпълнявах функцията на клиент, затварящ кварталното барче, когато чух една песен по радиото. Запомних текста от първото чуване. Чуй го и ти:

Дълго живях като роб,

дълго се скитах като просяк.

И хипар аз бях, и сноб,

но без да искам,

зададох си въпроса:

Как ще живея така?

Стигнах път без изход,

но чух гласа на моя Баща.

И да извикам поисках...

     - А припевът направо беше страхотен. Простичък, но страхотен: Твоят път, всичко друго е компромис. И знаеш ли, в моята безпътица, когато чух за Път, който извежда към изход, усетих, че не съм загубена безвъзвратно, а има надежда дори за такава като мен. Сърцето ми извика с всичката сила, която ми бе останала, а тя не беше много. Усетих, че изтрезнях за части от секундата. Помислих си: "Вили, ти не си обречена, моето момиче, има изход". Представяш ли си - самичка, в кварталната кръчма, преживях чудото на възкръсналата надежда!

     - Какво се случи после? - на Гери й се отразяваше много добре да се фокусира върху житейската ситуация на някой друг. Така не мислеше за паяжината, в която сама се беше вплела.

     - След това търсих.

     - Какво точно си търсила?

     - Отначало не знаех. Само бях сигурна, че има нещо, ох, не знам как да го  нарека... Нещо различно, нещо истинско. Около месец по-късно, мисля, че беше петък вечер, на гости в квартирата дойде брат ми. Родният ми брат, на когото познавах и кътните зъбки, изглеждаше много, много променен. Излъчваше толкова неподправена свежест, имах чувството, че от погледа му струи светлина, и аз, разбира се, съвсем спонтанно го попитах какво се е случило с него. Чуй сега най-странното: тогава той започна да ми говори за Пътя. Когато го чух, зяпнах от учудване. Този разговор фактически промени живота ми, защото почувствах, че получавам шанса да разбера какво всъщност представлява Пътят. В този разговор разбрах, почувствах го ей така, отвътре, че Исус е Пътят, който може да ме изведе от безпътицата. Нали знаеш Исус, чувала си за Него. Той е Божият Син, Който, тогава научих, че ме обича мен - окаяната, грешна и отчаяна жена. Той е Този, Който ме промени.

   Докато слушаше тази удивителна история, неземна чистота като брачен воал обгърна бременното момиче. Усещаше се пленена от този разказ, пръскащ надежда. Изведнъж, някакво странно безпокойство започна да трови атмосферата без видима причина.

     - Спри, ако обичаш! - по-объркана от всякога, Гери се изправи. - Говориш ми, че Бог те е променил. Я ми кажи, твоят Бог има ли изход за мен или пак ще ме оставя да се оправям самичка, както го е правил досега?

     - Мила, успокой се - изненадана от тази реакция на приятелката си, Вили понечи да я утеши, - седни тук до мен...

     - Да бъда спокойна значи - бременната жена приличаше на подивяло животно, - защо ти не си на моето място? Бих искала да те питам тогава! Но ти едва ли ще разбереш.

   Гери махна с ръка, обърна се и се затича нанякъде. Вече бе станало тъмно.

*          *          *

Притеснена, уплашена и решена, Гери чакаше пред кабинета на доктор Милушев. Всичко бе уговорено в последната им среща. Момичето обясни, че иска да се отърве от "нещото" в нея. Така и не се научи как точно да назове деянието, което се канеше да извърши, но отчаяно избягваше две определения - аборт и убийство.

Разговорът с Вили я бе объркал много. Сега обаче всичко щеше да си дойде на мястото. След два-три дни, сигурно всичко - угризенията, съмненията и все по-често обаждащия се майчин инстинкт - щяха да се затрият в миналото и животът щеше да си продължи постарому. Важното е веднъж да излезе от тази каша. Само че... това ли беше единственият изход?

   Силата й я напусна и седна на един от трите стола в чакалнята. Преди нея имаше две момичета, също толкова изплашени. Как ли бяха стигнали дотук? Гери затвори очи. Беше й трудно да даде отговор на въпроса как така тя самата се превърна в главна героиня в една толкова изтъркана пиеса. Побутна две-три списания на масичката в чакалнята и взе една книга с поезия. Нямаше кой знае какво желание да чете, но така поне умът й щеше да е ангажиран с нещо. Разлисти книгата:

Щом завесата се вдигна...

Усети леко гъделичкане в областта на корема. "Изключено е да е бебето", помисли си. Все пак е едва в третия месец. Нежното докосване от вътрешната страна на стомаха й продължи.

Щом завесата се вдигна ...

Гери прокара пръсти през мястото, където усети докосването. Очите й се напълниха със сълзи.

Щом завесата се вдигна ...

Нещо се пробуждаше в младата жена. Продължи да чете.

Щом завесата се вдигна

видях  това, което винаги

стояло си е там.

Щом завесата се вдигна,

разбрах, че във изтъркания плат

вглеждал съм се досега

и съм мислил, че познавам всичко.

Щом завесата се вдигна,

блесна с нова сила красотата на деня.

Хората изглеждаха различни,

Щом завесата се вдигна.

Затвори книгата. Една дума, пълна със съдържание изникна пред очите на Гери. Тя дори не я беше прочела в стихотворението на този неизвестен автор. ЖИВОТ. Странно, но тази дума тайнствено и изцяло беше свързана с разказа на Вили за Исус, който тя така и не успя да чуе докрай. Гери се изправи  и изтича бързо на улицата. Въздухът отново започна да пълни дробовете й с живота си. Кабинетът на доктор Милушев остана зад гърба й. Стигна до първия уличен телефон и този път без никакво колебание набра номера на най-добрата си приятелка.