Бориен

Какво прави хората войници? Някои влизат в армията, защото не им е останало нищо, което да придава смисъл на живота им. Търсят отмъщение, опитват се да заглушат гласовете на самообвиненията, да притъпят болката. Те са толкова силни, колкото силни са ръководещите ги деструктивни емоции. Нилара е от този тип хора. Може би защото изгуби единственото, което я топлеше и осветяваше студените ѝ нощи, сега се е превърнала в стихия с лице на жена. Ето, в момента се върти в гибелно торнадо и сече наред без дори да се замисля дали тези, които лишава от живот заслужават съдбата си или са просто жертва на обстоятелствата като самата нея. Но е права- на война важи единствено принципът "Убий, за да не бъдеш убит."

Рев явно също е зажаднял за кръв. Не е възможно да се различи къде се намира, тъй като скоростта на оборотите му е невероятно висока. Вече не е ограничен от тривръта си, затова и се завърта скорострелно във всички посоки. Двамата с братовчедка му са най-добрите бойци на полето в момента.

Не ми остава нищо друго, освен да наблюдавам как посичат врага, въпреки че ни превъзхожда числено повече от пет пъти.

При подобно протичане на боя някак естествено идват мисли за бъдеща почивка и приятно прекарване. Надежди за заслужен отдих и може би евентуален щастлив край. Но аз никога не съм бил негов привърженик. Не са ме възпитавали да вярвам в чудеса, а само и единствено в собствените ми сили. Дядо ми беше войник, баща ми-също. Брат ми в момента се намира на северния фронт и отстоява най-трудно защитимата граница. Не би трябвало и през ум да ми минава да се отпускам. От мен зависят животите на близо две хиляди души. Затова и ще сменя посоката на мислите си.

Защо се бием? Не, опасно е да си задавам точно този въпрос. Той е по-коварен и от идеята за почивка. Довчера избивахме химери, а днес сме срещу съюзниците си. Колко лошо може да е утре?

Форел има свои планове за бъдещето, които на мен не са ми по вкуса. След като удържим победа над бившия алианс, той смята да въведе режим на контролиран мир, при който населението да бъде лесно манипулирано. Периодичните конфликти, които изкуствено ще се разпалват, ще държат масите в напрежение и армията ще се превърне в най-големия авторитет, тъй като ще е единствената способна да окаже противодействие на ужасите на войната.

Ако знаех със сигурност, че подобен тип управление би довел до всеобщо благоденствие, бих го подкрепил. Бих следвал дословно всяка негова заповед в името на човечеството. Но той не го желае. За него е важно на всяка цена да застане на върха и никога да не слезе от там. Затова и толкова отчаяно се стреми към безсмъртието, до което му остава едничка мъничка крачка.

Но аз не споделям мечтата му, защото имам своя. Макар да съм роден и израсъл в свят на война и тя да е единственото, което познавам и то по-добре от себе си съм любопитен да опозная живота без битки. Прадядо ми беше дипломат. Доживя до дълбоки старини и ми предаде важни уроци за живота като цяло. Една от неоспоримите истини, които държеше да осъзная бе, че и най-лошият мир е по-добър от войната. И че армията съществува, за да служи на народа на страната си, а не обратното. Откакто постъпих в корпуса това се превърна в мое кредо. Рев Стоик беше първият ми съмишленик. Тогава смятах, че Форел също като нас държи на дълга, честта и жертвоготовността в името на висша кауза, но след години разбрах че съм грешал. Съвсем естествено, след като постъпихме в академията, тримата останахме неразделни, а заради хъса с който постигахме отлични резултати Михай Харлан- вечният върховен главнокомандващ в сянка ни взе под крилото си. Към обещаващото ни трио се присъедини и рядкото екзотично цвете Вилемира Краева. Мога с увереност да кажа, че още тогава тя притежаваше най-добрите лидерски качества от четирима ни, защото по някакъв неведом за нас начин успяваше едновременно да ни сплоти и подчини, като при това даже ѝ бяхме благодарни каквото и да се случеше накрая. След като завършихме, пътищата ни се разделиха. Форел и Вилемира започнаха да изкачват бързо ръководната стълбица, докато ние с Рев предпочетохме да останем на полето на активните действия. Не бяхме се виждали и чували в продължение на може би десетилетие, но ето че благодарение на Михай отново се събрахме.

Приключихме набързо с войната, която смятахме за безкрайна и веднага се хвърлихме в друга-тежка, опасна, непредвидима. Напразни са усилията на Харлан и Ендел да ме убедят, че бъдещето е под техен контрол. Омегите, с които планират да се разправят след като им свършат работа са способни на много повече, отколкото двамата тоталитарни идеолози предполагат. Всеки живот е свещен и на нас-обикновените хора не ни е дадена властта да определяме кой да живее и кой да умре. Ако си играем на богове ще свършим като роби на собственото си его.

Много отдавна реших за себе си, че каквото и да ме сполети ще отстоявам на всяка цена основните човешки права на зависещите от мен, при положение че те самите не са в състояние да го сторят. Нищо не се е променило от тогава, освен лицето на врага. На пръв поглед вече е по-познато и приемливо, но ако се погледне под повърхността гледката е далеч от приятна. А някой, който не притежава нищо човешко и е враг на хората не заслужава милост. В това вярвам и за това ще се боря.

–Как е възможно? Половината ви артилерия е унищожена? Бориен, искам обяснение!

–Вилемира, не вярвай на всичко което чуваш. Нужно беше да поставим капан, който да не успеят да разгадаят на време. Знаейки за траншеите лесно можеха де се досетят, че ролята им е да ги заблудят. Очакваха, че преди линията на установките ще сме заложили противотанкови мини или пък ще ги обстрелваме от втора линия на защита. Но целта ни бе да останат на подходяща дистанция, за да може да им нанесем своята атака. Понеже те вече бяха преодолели първата ни линия на защита без самите да го знаят. Докато очакваха фронтален удар, получиха такъв в тила. Зад гърба им останаха добре прикритите прокопани тунели, от които излязоха любимите на нашия скъп приятел Форел свръхзвукови "оси" с дистанционен контрол. Както знаеш, миниатюрните машинки са способни да произведат толкова силен звук, че да блокират оръдията на танковете и пусковите механизми на зенитните им комплекси. Така се оказаха приклещени между два огъня. Вярно, успяха да унищожат част от нашите оръдия, но пък ние унищожихме всички техни участвали в настъплението. Взривихме ги с чиста съвест, тъй като бяхме уверени в успеха на стратегията. Можеш да бъдеш спокойна-за бомби използвахме старите си и излезли от употреба системи. Онези, с които бяхте така любезни да ни снабдите са на няколко километра от тук.

–Не мога да повярвам, че си проявил подобно безразсъдство! Непростима проява на разточителство е да унищожаваш собственост на армията самоволно.

–Така е, но ефектът е налице. Техните загуби са тройно по-големи от нашите. Но стига за това. Моите бойци са изморени. Движенията им са забавени. Нека подкреплението се включи.

Вилемира се загледа във водещата се далеч пред нас битка, свали за малко бинокъла си като че се опитваше да фокусира и докато обмисляше казаното от мен инстинктивно прехвърли плитката си през дясното рамо.

–Така да бъде! Младежи-вие сте на ход!

Три момчета и две момичета. Те бяха най-силното ни оръжие в момента. Да заложиш бъдещето на света си на няколко деца. Абсурдна идея. Отчаяна. Но всъщност най-подходящата при така стеклите се обстоятелства. Никой от бившите ни съюзници нямаше представа, че Либертия е постигнала зашеметяващи резултати в областта на генетичната селекция на свръхчовеците. На тях щеше да принадлежи новия свят след като го окъпеха в кръвта на безвъзвратно овехтелите и никому непотребни ветерани. Чистокръвните човеци отстъпваха място на усъвършенстваните хора. Еволюцията продължаваше хода си на Земята.

Петимата гении застанаха в редица и безизразно погледнаха към мястото на водещата се битка. Минута по-късно Нилара и Рев вече бяха предприели отстъпление. Никак не е приятно да усетиш подобно бучене в главата си, а доколкото ми е известно не е и безопасно за здравето освен ако не си омега. Но противниците ни също чуха командата с главите си. Не им оставаше нищо друго, освен да ѝ се подчинят. Започнаха да се избиват едни други. Допреди миг се биеха рамо до рамо, а сега вече се стреляха и прерязваха гърлата си. Който не бе насочил усилията си към убиване на ближния пък се бе заел да унищожава собствени оръжия. Гледката беше потресаваща. Безумни, окървавени, раздиращи плътта на другарите си и с последни сили отнемащи животите им, а след това и своите, те падаха и се предаваха на земята с искрената вяра, че са изпълнили дълга си към родината. Ако някой опиташе да причини нещо подобно на моите хора бих го убил по най-мъчителен начин. Стига преди това моето съзнание да не падне в ръцете му.

Тази картина на ужасите се проточи достатъчно дълго за да се замислим всички за цената на живота ни и за крехкостта му. За това, че именно уязвимостта ни прави толкова ценни за този свят. И че трябва да оцелеем, но не поединично а заедно, за да продължи да съществува висшият вид на земята.

Жената до мен също изглеждаше крехка, но отвътре бе същинска закалена стомана. Няма да излъжа ако кажа, че сърцето ѝ представлява истински диамант. Твърд, остър, студен скъпоценен камък, порязващ всеки проявил неблагоразумието да не се отнесе с подобаващото уважение към него. Някога и аз пострадах от досега си с него, но сега ми се струва че и тя не се е измъкнала съвсем невредима от собствения си капан.

–Изглежда че вече няма какво да видим тук. Изпрати няколко отряда да проверят в какво състояние са отбранителните линии и да приберат ранените. Искам оставащите на пост да докладват на всеки час каква е обстановката. Ако има оцелели вражески войници непременно да ги пленят. Ще ги разпитаме.

–Вече е изпълнено. Да вървим, тогава към лагера. Беше важен ден, но ни чакат още много такива. Нуждаем се от почивка.

Вилемира кимна. Заедно с омегите и двамата си мълчаливи спътници от главния щаб се качиха на бронетранспортьора си и отпътуваха към стана ни. Аз изчаках Рев и Нилара. Нашият транспорт нямаше да е толкова "изискан" но пък щеше да ни предостави възможност да огледаме пътя на връщане. След като натовариха камионите, колоната бавно пое на изток, оставяйки след себе си смърт и разруха- обичайният спомен от преминалата битка. Но земята не е като нас-хората. Тя умее да прощава от сърце, обновява се непрекъснато, раните ѝ зарастват без белези и е благословена с вечност. Но най-хубавото е, че каквото и да се случи, планетата ни винаги ще намери начин да излезе от затруднението в което са я поставили жителите ѝ. Без значение дали се касае за заличаване на един вид или за раждането и въздигането на друг.

–Мисля, че днес си заслужихме да ударим по едно голямо. Как мислиш, Рев?

–Става. Обаче ако може да държиш Вилемира по-далеч от мен. Кой знае какво ще ѝ щукне.

–Обещавам. Но според мен ние двамата с теб въобще не сме в състояние да предизвикаме интереса ѝ в момента. Има доста по-любопитен обект за изслеване пред себе си.

Рев се намръщи, но не отговори. Разбра какво имам предвид. Нилара изобщо не обърна внимание на думите ми. Изглеждаше изтощена. Мръсотията и кръвта, засъхнали по лицето и тялото ѝ не успяваха да замаскират излъчването ѝ. От нея направо струеше на снопове невидимо, но сладко и ароматно сияние, примамващо с невероятната си притегателна сила. Каквото и да беше това, Вилемира също го бе усетила и щеше да направи всичко възможно да го разгадае и да се добере до сърцевината му. А ако ѝ харесаше твърде много, щеше да поиска да си го вземе като трофей.

Разбира се, че няма да ѝ го позволя. Нилара е част от екипа ми и разчита на мен, както аз на нея. Защитата ѝ е приоритет за мен така, както е и приятелството ми с Рев. А Вилемира... Е, може би ще се наложи този път да проявя грубост като загърбя любезностите, но съм сигурен че ще ме разбере. Понеже и тя прекрасно знае значението на думи като дълг, чест и достойнство. Понеже ѝ е известно, че моментните слабости не бива да пречат на трезвата и ясна преценка на ситуацията ако от нея зависи бъдещето. Може и да има воини, които сами тръгват срещу империи, но походът им никога не би се увенчал с успех ако няма на кого да се опрат. Ключовата дума е "заедно". Единаците нямат шанс срещу множеството. Колкото по-скоро го осъзнае генерал Краева, толкова по-лесно ще достигне до изводите, които на нас отдавна са ни известни. Възможно е да застане на наша страна. Обратното също не бива да се изключва. Играта е в ход. Накрая ще има победители и победени, но по-важното е, че ние ще сме успели да участваме. И все ще се намери някой, който след години да разкаже историята ни, да благодари или да ни прокълне. Тогава, макар и костите ни да са се превърнали в прах ще знаем, че нищо не е било напразно. Вечността не е състояние на тялото, а на духа. Докато те помнят, теб ще те има. Това е единственото, което е от значение.