Вилемира

–Не отива на една дама да стои сама край огъня, не мислиш ли?

Големите тъмносиви очи се вдигнаха към мен и в тях като че се разгоряха още по-ярки пламъци от тези, край които седеше тя. Толкова много изящество, събрано в едно човешко същество. Не вярвах, че е възможно онези ужасни експерименти да създадат подобна прелест. Не беше само тя, имаше стотици други и дори ги бях виждала, но точно в нея имаше нещо по-особено. Вероятно дори не го осъзнаваше, но беше малка вълшебница с огромна сила. Силата да омайва и подчинява. Странно е, че точно аз го казвам. Обаянието ѝ вероятно действаше доста по-силно на мъжете, но нямаше как да не повлияе и на мен. Все пак съм жена на върха в един почти изцяло мъжки свят. През повечето време ми се налага да пренебрегна факта, че принадлежа към слабия пол. Не се оплаквам, има си и своите предимства. Гледам на света с двойно по-ясен поглед от повечето хора. И точно сега виждам един извор с жива вода пред себе си. Няма да пропусна шанса си да пия от него.

–Права сте. Никакво възпитание нямат моите командири да ви зарежат така. Не е зле да ги смъмрите по случая.

–Не говорех за себе си.

Не реагира нито на думите ми, нито когато се наместих плътно до нея. Не показа и следа от смущение или неудобство.

–Защо не пиеш? Тази вечер можеш да си го позволиш.

–Предпочитам да остана с ясен разсъдък. Не е безопасно да го размътвам с алкохол, при положение че наоколо се навъртат майстори на манипулацията.

–Това е интересно! Би ли ми посочила един такъв? Ще ми се да си пообщуваме.

–Съжалявам, но не нося в себе си огледало за да ви го заема.

–Х-м. Дръзка си. Харесваш ми. Може би защото си приличаме. В този жесток свят е нужно да притежаваш прилично количество дързост и смелост, за да постигнеш каквото желаеш.

–Понякога и те не са достатъчни ако те предадат най-близките ти.

–Това ли се случи с теб? Затова ли всичко ти е безразлично и нямаш сили дори да заплачеш? Или пък се срамуваш от безсилието си да го загърбиш и пратиш по дяволите?

Рязка обърна главата си към мен и си пое дълбоко дъх като че се готвеше да каже нещо, но явно промени решението си и си замълча.

–Хайде де, на мен можеш да споделиш. Веднъж вече го стори в писмото си. Жени сме, ще те разбера. А и най-малкото ми го дължиш.

–И съм ви благодарна, наистина. Ако не бяхте вие с вашия пропуск, нямаше да успея да проникна в щаба и да го видя. Но по-добре да не го бях правила.

–А, не! Не съм заложила толкова много на теб за да ми се отчайваш! Нилара, скъпа моя, животът е пред теб. Няма смисъл да се огорчаваш заради едно разочарование. Никой мъж не заслужава да погубваш бъдещето си заради него. Пък и какво толкова се е случило? Не е умрял, нали? И ти си в разцвета на силите си доколкото виждам. Целият свят ще лежи в краката ти ако го пожелаеш. Просто трябва...

–Какво? Какво трябва да направя? Защо толкова силно се интересувате от мен? Какво искате?

Бях предпазлива. Нужно беше да действам внимателно като сапьор, за да не предизвикам унищожителна експлозия. Протегнах бавно ръка към красивото ѝ лице и тя не се отдръпна. Погалих я по бузата. Беше толкова нежна и невинна, че ми се прииска да я прегърна и никога да не я пусна. Но се задоволих само с допира до кадифената ѝ кожа.

–Искам теб. Силата, обаянието, уязвимостта ти. Искам кръвта ти да потече във вените ми и двете с теб да станем едно цяло.

–Съжалявам, не разбирам.

–Няма нищо за разбиране. Ела с мен и ще получиш всичко, за което някога си мечтала. Ще ти поднеса главата на онзи подлец на тепсия ако пожелаеш! Ще бъдеш кралицата, която заслужаваш да си.

–Не! Аз не съм... Не, вие грешите...

–Ха-ха! Какво не си? Не си силна жена, която жадува да покори света? Или предизвикателствата не разпалват страст в сърцето ти? Не пулсираш от възбуда, когато нечий живот зависи от едно твое движение? Миличка, ясна си ми като бял ден. Ние с теб сме еднакви, затова и трябва да сме заедно. Помисли си колко много можеш да постигнеш ако разполагаш с моите ресурси и влияние. А в замяна аз желая просто част от теб. Какво ще ти струва? Няма да боли ако от това се боиш. Не бих наранила нещо толкова прекрасно като теб.

–Вилемира, къде се губиш! Търся те от цяла вечност, а ти си се скрила тук!

Точно в най-неподходящия момент! Съвсем малко ми оставаше и щях да пробия защитата ѝ, но не! Трябваше да се появиш ти и да развалиш всичко! Х-м, какво пък, може да е за добро че дойде. Само че ще се наложи да се постарая...

– Бориен, приятелю мой! Как не те е срам да ме обвиняваш в подобно нещо! Просто реших да се запозная с тази обещаваща млада дама, която така ме порази с уменията си на бойното поле.

Старият ми познат се усмихна, но небесните му очи останаха сериозни. Не вярваше и на една моя дума.

–Рев няма да ми прости ако не успее да си поприказва с теб. Хайде, ела при нас! Остави редник Стоик да си почива. Със сигурност е изморена от изминалия ден.

–Рев може да почака. Първо ще си поговорим с теб.

Никога нямаше да може да ми откаже. Усещах, как полага неимоверни усилия да устои, но аз винаги успявам да го подчиня. Хванах го за ревера и го дръпнах леко към себе си. Посочих му с поглед накъде да върви. След малко вече се намирахме в личната му палатка. Отново бяхме на четири очи като в доброто старо време. Със скръстени зад гърба си ръце огледах набързо обстановката, след което спрях погледа си върху него.

–Предполагам си мислиш, че си се устроил добре тук и не се нуждаеш от нищо?

–Така е. Притежавам всичко необходимо за щастлива и героична смърт.

–Не ти отива да се шегуваш с нея.

–А на теб-да се подиграваш на свой добър познат.

–Само това ли смяташ, че си за мен?

–Никога не съм бил нещо повече.

–Напротив. Винаги си бил.

Крачка напред. Поисках безмълвно разрешение да продължа и не видях отказ. Още една. Ръцете ми сякаш сами се насочиха към него, готови да обвият врата му. Последна крачка и вече се намирах на дъх разстояние от него. Вдигнах дланите си към лицето му и преди да успея да се докосна до този тъй обожавана образ той ме хвана за китката, дръпна ме към себе си и ме обгърна със свободната си ръка. Притворих очи от насладата, когато започна да ме овладява. Усмихнах се и го целунах. Нямаше да отделя устните си от неговите докато не усетех, че се предава на желанието. Винаги ще си останеш само мой, Бориен!

Той отговаряше на целувките ми с не по-малка жар, устните му вече се впиваха в шията ми, разкопчаваха множеството колани по униформата ми докато аз задъхано му помагах да се освободи от своите. Когато най-после бяхме напълно голи, той ме вдигна на ръце и ме хвърли в леглото си. Виждах как изгаря отвътре готов да навлезе в съкровеното ми царство на насладите, но не беше познал. Този път аз щях да командвам. Приложих му мълниеносна техника за поваляне на по-силен противник и вече бях отгоре му. Сладки мой Бориен, тази нощ ще те яздя както никога досега!

Главата ми се изпразни от съдържание. Цялата се превърнах в един пулсиращ инструмент за задоволяване на страстта. Господи, не ми пука дали съществуваш! Моят рай е много по-хубав от твоя!

Нямам представа колко време беше минало, но когато най-после си набавих убийствената доза удоволствие бях плувнала в пот, останала без дъх, треперех и не можех да промълвя и дума. Отпуснах се до него и положих глава на гърдите му.

Помълчахме известно време, преди плътният му глас да разсече полунощната тишина.

–Надявам се, че получи каквото искаше.

Надигнах се и се вгледах в него. Нищо. В погледа му имаше само студено безразличие.

–Това пък какво трябва да значи?

Той се обърна на една страна, протегна се към земята на която наред с другите дрехи бе небрежно захвърлена куртката му, бръкна в джоба си и извади от там пакет цигари и запалка.

–Искаш ли?

–Не. Отказвам ги. Не ми отговори на въпроса.

–Не смятам, че има нужда.

Докато пушеше ми беше обърнал гръб и успях да забележа, че се е сдобил с множество нови белези откакто се бяхме разделили. Този могъщ гръб криеше толкова много тайни, които ми се искаше да разкрия, но като че собственикът му не бе в настроение да ги сподели с мен.

–Щом те питам, значи има.

–Вилемира, каквото е имало между нас отдавна е приключило. Ти поиска да бъде така.

–А това какво беше? Спомен от доброто старо време?

–Не е нужно да беснееш. Щом ти харесва можеш и така да го наречеш. Ти си силна и красива жена, която винаги постига каквото си е наумила. Не съм аз човекът, който ще те спре. И двамата имахме нужда да разпуснем, но това е всичко.

Не знаех какво да отговоря. Наистина бях бясна. Какво си мислеше той? Че може да ме употреби и изхвърли? Никога не са ми нанасяли такава обида! Ще си плати за това!

–Не изкарвай мен виновен. И не се заканвай да ми отмъстиш, задето уж съм те използвал. Ти започна първа. Ще отречеш ли, че го направи за да ми поискаш нещо в замяна? Услуга, която уж няма да мога да ти откажа?

Изправих се и започнах да се обличам бързо. Не ми харесваше накъде върви ходът на мислите му. Трябваше да се махна час по-скоро от тук.

–Значи съм прав. Отговорът ми, обаче е "Не!". Няма да ти дам Нилара. Не ме интересува за какво ти е, няма да участвам в мръсните ви игрички с Форел.

–Нищо не знаеш. Нищо не разбираш и не искаш да разбереш. Как можах да се излъжа отново! Глупачка съм! Глупачка, че те обичах!

–Сега лъжеш и себе си и мен. Но не ти се сърдя. Искам само това да приключи веднъж завинаги.

Бързо беше изпушил цигарата си и вече се обличаше. Аз пък вече бях напълно готова.

–Ха! Разбира се! Все едно никога нищо не се е случвало! Но сега ти лъжеш себе си. Било е и ти го чувстваш. Видях го в мига, в който слязох от бронетранспортьора. Не разбираш ли, че заедно можем да постигнем толкова много!

–Ясно. Днес красноречието ти куца. Обещаваш ми илюзии, строиш въздушни кули и не се замисляш, че истината всъщност ти убягва. Сама не можеш да постигнеш нищо. Нито пък само с мен. Ако решиш да вдигаш революция ще ти е нужно много повече. Дано разбереш по-скоро какво е то и да преосмислиш отчаяните си и обречени на провал планове. Да, зная какво готвиш но повярвай- по-добре не го прави.

Нямаше да си губя повече времето тук. Унижението ми беше достатъчно, за да се оставя да понасям още от него. Може да се каже че изхвърчах от палатката му. На излизане видях, че Нилара се е запътила насам и ме хвана още повече яд. Не само, че не успях да постигна целта си но и позволих да ме победят. Срам и позор!

Нищо, все още имам шанс. Бориен няма да ме издаде, каквото и да знае. Не е чак такъв подлец. А за другата ми мечта... Е, чакала съм толкова дълго, защо да не почакам още малко? Цял живот съм удържала победа над сбърканите си и несъвършени гени, даже успях да ги превърна в предимство и все пак...

Все пак ми се ще да съм малко по-нормална. Да усещам ласките на слънцето върху кожата си и тя да им отвръща с красив загар, а не с ужасяващи язви. Да виждам света със собствените си очи, а не през дебели защитни лещи.

Х-м. Глупави мечти, но са си мои. Единствено те ми принадлежат изцяло. Само защото още не са погубени продължавам да търпя и да се боря. Може би това най-после ще доведе до гибелта ми, но ако сполуча ще имам най-красивата кожа, коса и очи на света. И най-сетне ще се почувствам пълнокръвен човек.

А Бориен... Е, Нилара е истинска щастливка, че го има за свой защитник. По-късно вечерта успях да ги мярна заедно, но се сдържах и не се намесих в разговора им. Той държеше на нея, а тя му се доверяваше безрезервно. Мечтаната връзка.

Не, не бива да съжалявам. Каквото е било не ще се върне. Има един път и той е напред. Дори да води до края на света...