Рев

–Защо не спиш, редник? Късно е, а утре ще бъде тежък ден.

–Точно затова, майоре. Преди важни битки винаги ме мъчи безсъние. Не се безпокойте, по никакъв начин няма да повлияе на бойните ми умения. Аз съм Арлена, между другото. Арлена Оукхарт.

Арлена Оукхарт. Жената-воин, регистрирала най-голям брой убийства на химери, откакто е зачислена на официална служба. Бях чувал за нея, понеже в армията съществуваше практика ежемесечно да се обявяват публично най-отличилите се войници. Целта на подобно оповестяване бе да се даде стимул на останалите да се трудят по-усърдно в битките срещу почти непобедимия ни враг. Признавам, малко се засрамих след като минах на второ място в класацията, още повече че след няколко десетилетия начело сега ме беше детронирала някаква си хлапачка.

Беше нещо като звучна плесница за мен преместването ѝ в нашия полк, но пък по този начин успехите ѝ се превърнаха в успехи за цялото подразделение. Нямаше как да остане незабелязана, където и да отидеше и каквото да направеше. Високият ѝ ръст, дългата и вечно развяваща се свободно руса коса, огромните яркосини очи привличаха вниманието като магнит. В комбинация с отличните ѝ умения в боя можеше чистосърдечно да бъде отъждествена с някоя свирепа богиня на войната, на която човечеството се бе кланяло и принасяло жертви в плен на дълбоко умопомрачение преди няколко хилядолетия. И сега тази млада богиня седеше край лагерния огън и изглеждаше, че скучае. Или пък действително целеше да изглежда така?

–Редник Оукхарт, нареждам ти да се прибереш в палатката си и да поспиш.

–Какво пиете?

–Черен чай. Разбра ли какво ти казах?

–Защо не кафе?

–Черното кафе е за ранните утрини. Неподчинение ли проявяваш? Нужно ли е да повтарям?

–Съвсем не, майор Стоик! Ще изпълня заповедта ви, само че... Интересен сте ми. Ще ми се да узная малко повече за вас.

–И на мен ми се искат много неща, обаче не досаждам на никого с тях.

–Знаете ли, харесва ми да воювам. На война всичко е ясно. Ние сме добрите, противниците ни са лошите и задачата ни е да ги победим. Просто е. Обичам простите неща. Но понякога се случва да срещна затворени мълчаливи типове, които контролират перфектно емоциите си, не казват нищо излишно, защото действията им говорят сами за себе си и любопитството ми надделява. Признавам си, когато ви видях сам край огъня реших, че това е шансът ми. Не вярвам постъпката ми да противоречи на правилата.

–Значи обичаш да се биеш?

–Да, нищо друго няма смисъл за мен сега. Нямам дом, нямам род, нямам бъдеще.

–Млада си и доколкото виждам си обещаващ войник. Бъдеще има докато си жива. Постарай се да е за по-дълго и ще се убедиш в думите ми.

–Не ме интересува.

–Защо?

–Важното е какво става тук и сега. А тук и сега сме двамата с вас. Кой знае как ще се развие утрешната ни атака? Ами ако всички загинем или ни отвлекат химери? Дали въобще ще е имало смисъл да си говорим празни приказки тази нощ?

–Всичко в живота има смисъл. Може би няма да го разтълкуваш в настоящия момент, но ако поживееш достатъчно на този свят започва да ти се изяснява. Страданията, загубите, болката...

–Значи на вас всичко ви е ясно, така ли?

–Не всичко. Например не ми е ясно какво точно целиш като упорито се опитваш да ме накараш да продължавам да водя разговор с теб.

–Не е ли очевидно? Скучно ми е и си търся забавление.

–Сбъркала си адреса. Стар воин като мен не може да предложи нищо на някого като теб.

–Грешите. Първо, можете да приемете да премерим сили в бой. А да се бия с Рев Стоик би било направо легендарно преживяване. Второ... е, може би е рано за второто.

–Да се бием? Това ли ти е представата за забавление?

–Защо не? Да не би да имате друго, с което да се заемете в момента?

–Не мисля, че е добра идея.

–Ха-ха! Страх ли ви е? Че ще ви победя? Е, логично е, предвид факта че вече отдавна ми дишате прахта в класацията. Може би е време да се пенсионирате и да се отдадете примерно на градинарство. Или на целодневно пиене на чай.

–Твърде незряло би било да се поддам на провокацията ти. Но щом искаш да разбереш къде ти е мястото, моля заповядай!

Защо си спомням за това сега? Първата ми среща с Арлена и как двамата се бихме едва ли не до зори, въртейки се и нанасяйки си удар след удар и същевременно блокирайки противниковите атаки. Беше добра, но ѝ липсваше опит. В края на краищата я притиснах с хитрост и се наложи да се признае за победена. Въпреки, че загуби съвсем не изглеждаше разочарована. Даже ми беше благодарна. Преди да успея да реагирам изрази благодарността си с бърза и безразсъдна целувка, след която побегна да навлича екипировката си, дочула сигнала за мобилизация.

Разбира се, че победихме през онзи ден. С много жертви, тежко ранени, отнесени от химерите... Това, че в онзи ужас спасих Арлена от сигурна смърт, беше най-смисленото нещо което съм правил през живота си. Сега за пореден път се убеждавам в това. До тогава бях изгубил толкова много приятели, съратници, подчинени, че си бях обещал никога повече да не допускам някого до себе си, никога да не се поддавам на импулси и емоции, за да не откъсне жестоката съдба още една, може би последна част от сърцето ми. Обаче тя ми с изсмя в лицето и с типичното си чувство за хумор ми предложи на златен поднос нея-моята най-голяма слабост и сладост.

Сега, докато се въртя и посичам ордата от формоменячи, решила да смути вечерната почивка на полка ни ми минават наистина тревожни мисли през главата. Добре, че реших да боря дългогодишното си безсъние с разходка около лагера. Лошото е, че се оказах твърде далеч, за да подам сигнал за тревога и сега се налага да се справям сам. Откъде са се появили? Съгледвачите се върнаха преди час и не докладваха за вражески сили в района. Вярно, лагерът ни бе обграден от склонове от всички страни, а в тила си имахме гъста и обширна гора, но хората на Бориен винаги са безупречни. Изродите не са много, но като че идват от наша територия. Х-м, възможно ли е двеста химери да останат незабелязани от опитни разузнавачи? Не изглеждат последно поколение, може би с тях има някой омега който да ги контролира. А дали пък нямат нещо общо с двамата бабаити, които съпровождаха Вилемира? Носеха униформи с емблемата на Централния щаб, званията им също бяха високи но не ги чух да продумат и дума откакто пристигнаха. Въртяха се край отряда на Нилара, докато началничката им беше изчезнала в неизвестна посока и търсеха нещо. Всъщност и Нилара липсваше. Бориен ме предупреди, че старата ни познайница проявява нездрав интерес към малката, но какво ли крои в действителност? Явно не ще успея да разбера, докато подгизвам в броненосна слуз. Не, няма омега с тях. Жалко, можех да проведа ползотворен разпит. Но поне ще туширам яростта и напрежението, които не спират да се нагнетяват у мен след като ми отнеха Арлена.

Не, не бива да мисля за нея сега. Въпреки, че не са много силни пак са много. Не съм уморен, техниката ми за завъртане с мечовете благоприятства бързото унищожение на врага, но не бива да губя от концентрация. Винаги държа двойнонаточените си оръжия с ефесите нагоре, което ми гарантира по-голяма сила на ударите и свобода на оборотите. Но дори това не е достатъчно ако се разсея. Ако позволя и една гадина да се измъкне съществува реалната опасност след време да се бием с десетократно повече от тях при положение че успее да се добере до леговището им. Затова стискам здраво. Дясно завъртане, ляво завъртане и салто. И така двеста пъти. Странно, но вече съвсем малко оцет е необходим да ги разтвори. Като че устойчивостта им е намаляла. Или пък отдавна не са се хранили. Може пък страхът от унищожение да го способства.

Все едно, след като си свърших работата е редно да докладвам. Изглежда ще пропусна скоковете и ще се добера на спокоен ход до лагера. Х-м? Какво е това? Хеликоптер на Централата? Посред нощ? Като че се насочва към стана ни. Кого ли превозва толкова спешно насам?

Не се наложи да се чудя дълго. Когато пристигнах видях, че Вилемира се разправя на висок глас с придружителите си, дребен непознат тип неуспешно, но ентусиазирано се опитва да ѝ каже нещо, Ив Холендер чете някакъв документ и не спира да цъка с език. Войниците се олюляват в среднощно опиянение, празнувайки вчерашната победа, а Бориен и Нилара са се уединили край един от огньовете и разговарят. Не мислих дълго и се насочих към тях.

Не ме усетиха веднага, понеже се приближавах към тях в гръб, затова и успях да дочуя част от разговора им:

–Благодаря че се намесихте, полковник Ферум.

–Няма защо, Нилара. Наложи се да разясня на Вилемира как стоят нещата в настоящето, да се надяваме че ме разбра.

–Миришете на нея.

–Да кажем, че това е носталгичният дъх на по-добри, но безвъзвратно отминали дни.

–Когато сте я обичал.

–Когато вярвах в приказки.

–Но сте бил щастлив.

–Бях наивен. Сега, когато зная цената на важните неща в живота съм наистина щастлив.

–Защо ми го казвате? Имам предвид, защо точно на мен?

–Защото твърде рано ти се е наложило да се сблъскаш с дилемата кое да послушаш-разума или сърцето си. Виждам го, Нилара. Разбирам те. Веднага мога да ти дам своя отговор, но той няма да ти бъде от полза. Затова помисли кое не би те накарало да съжаляваш един ден когато погледнеш назад.

–Вие за какво съжалявате?

–За изтичащото време.

–И за нищо повече? Успяхте ли да сбъднете мечтите си?

–Все още не съм загинал геройски.

–Невероятна мечта, няма що!

–Мечта като мечта. Глупава, като всички останали. Поначало хората сме глупаци. Дано вие-омегите сполучите да развалите това проклятие.

–Да не би да казвате, че не сме хора?

–Вие сте повече хора от нас, защото сте създадени да бъдете напълно пригодени към променените условия за живот в бъдещето. Там, където ние-остарелите варианти няма да успеем да се впишем.

–Не е вярно! Хора като вас и Рев са най-заслужили да посрещнат новото начало. На вас дължат свободата си от химерите, на вас ще дължат и независимостта си от останалия свят.

–И ти си идеалистка като мен някога. Гледай навреме да се осъзнаеш, за да не плачеш.

–Няма. Ще се боря за мечтите си. Ако се наложи и за вашите.

Бориен се разсмя искрено. Мен също ме стоплиха думите на Нилара. Но беше време да се покажа.

–Привет, гълъбчета!

–Рев? Защо изглеждаш така? Какво се е случило?

–Бях на среща с малка компания от любимите ми обекти за близък бой. Двеста химери попиват в земята на няколко километра от лагера. Налага се спешна мобилизация. Кой знае колко се крият още в горите и по склоновете наоколо?

–Разбира се! Веднага ще организирам няколко отряда. Нилара, ти имаш ли готовност?

–На вашите заповеди, полковник Ферум!

–Добре, тогава! Екипирай се и когато си готова те чакам при мен.

–Слушам, сър!

–Рев, ти къде отиваш?

–Да си поприказвам с бившата ти. Дължи ми едно-две обяснения.

–Ако е заради Нилара, не е нужно да говориш с нея. Погрижил съм се.

–Не ме интересува какви си ги вършил с Нейно Ледено Величество. Не ѝ вярвам. Самото ѝ идване тук е твърде съмнително. Въобще не се залъгвай, че големия ти чар е променил първоначалните ѝ намерения.

–Рев, каквото и да си мислиш да правиш те съветвам да се въздържиш от него. Нека ѝ дадем предимство, за да си въобрази че владее положението. Когато се поддаде на самозаблудата си, ще действаме.

–Чакай, какво искаш да кажеш? Да не би да знаеш какво си е наумила? Какво за Бога?

Докато Бориен ми хвърляше прах в очите, хеликоптерът от преди малко отново завъртя витлото си и видях как на него припряно се качват Вилемира, последвана от ненормалника Ив Холендер, а след тях и двамата слуги на старата ни приятелка, които стовариха вътре вързоп, подозрително наподобяващ по размер и очертания тялото на дребна жена. Тревогата ме овладя напълно. Завтекох се към палатката на Нилара и заварих вътре невъобразим хаос. Имаше следи от борба, на пода се търкаляше употребена спринцовка от нещо с неизвестен произход. Направих плашеща логическа връзка и първата ми мисъл бе да спукам от бой другаря си и командир. Но когато няколко минути по-късно той се присъедини към мен, незнайно защо но вече се чувствах безсилен дори да му се развикам.

–Кучи син! Защо не ми каза по-рано?

–Щеше да се опиташ да го предотвратиш. Но не бива да се тревожиш. Нилара ще е в пълна безопасност докато Вилемира изпитва отчаяна нужда от нея. Вярвай ми, това ще продължи дълго. А след това, както ти казах, ще се включим и ние. Между другото, получих сведения че здравословното състояние на Михай се е влошило рязко, а пък Форел е в кома след като е станал жертва на нападение на северния фронт. Предполагам можеш да събереш две и две.

–Нима? Как само се подреждат нещата, а? И си сигурен, че няма да нарани Нилара?

–Напълно. Нужна ѝ е в добро физическо и ментално състояние.

–А после?

–После, приятелю мой, ще започне да се развиделява. Наближава краят на най-дългата нощ и ние с теб ще присъстваме на това събитие с колосално значение. Ще бъде запомнящ се момент. Но засега е добре да се придържаме към рутината си. Виждам, че остриетата ти са отишли по дяволите. Презареди и се запаси с пет комплекта. Не се знае какво ще срещнем в гората.

Бориен беше прав, както винаги. Притежаваше дарбата да предвижда, но като че тук имаше и нещо друго, което аз все още нямах възможност да видя. Важното е, че му се доверявах напълно. А когато се опитват да те бият с поредица от мръсни номера е хубаво да има поне един човек, освен теб самият, на когото да вярваш като на себе си и който да ти подшушне някоя хитрост. Клин клин избива.

Бориен Ферум. Истински приятел. Може би дори по-добър, отколкото заслужавам. Доста леко прие факта, че си имам взимане-даване с племенницата му. Аз на негово място не знам как щях да се въздържа да не му откъсна главата и оная му работа. Нищо, че Нилара е същата вироглавка като Арлена. В края на краищата още е хлапе.

Или пък не? Дали не съм пропуснал да забележа порастването и съзряването ѝ? Мога да се закълна, че като ги слушах как си говорят с Бориен едва ли не преживях дежа-вю. Не, въобразявам си. Обаче ако все пак съм прав...

–Рев, не стой като истукан! Потегляме. Ти ще водиш, понеже имаш най-скорошни данни за местоположението им.

Бориен беше правилният избор откъдето и да го погледнеш. Достоен мъж, умел командир, визионер. Никога не съм смятал, ще се усъмня в него, но ето че се случи. Не, подобни мисли също са вредни когато си изправен пред неизвестността. Опасно е да им се поддаваш особено ако веднъж си прекрачил прага на емоциите и си им придал по-голямо значение, отколкото заслужават. А аз направих тази грешка. Не съжалявам за избора си, не. Бях забравил какво е усещането да си наистина жив. Приятно е, независимо колко скъпо ми струва.

Затова ще се съсредоточа в онова, което мога най-добре и ще оставя частта с планирането и предвиждането на него. Малките часове на нощта са идеалното време да развъртим мечове. Кой знае, може пък най-после ще успеем да надникнем отвъд тъмната страна на луната...