Амир

"Спри да се съпротивляваш! Ела при мен! Нуждая се от силата ти!"

"Не! Никога! Мразя те! По-скоро бих умрял!"

"Не бива. Все още не е дошло времето ти. Ако не побързаш, обаче, моето ще изтече."

"Така ти се пада! Ти си чудовище! Не познаваш човечността! Не знаеш, какво е! Да нямаш, а да искаш повече от всичко на света да имаш! Цял живот да се отнасят с теб като с нищожество и когато най-после получиш шанс да бъдеш човек, да ти се изплюят в лицето и да те смачкат отново, но този път така че никога повече да не ти хрумва да надигаш глава. Не, няма да се върна. А ти по-добре започни да умираш по-тихо. Тревожиш съня ми."

"Амир, никой по-добре от мен не разбира за какво жадуваш. Но и никой освен мен няма властта да ти го даде. Аз съм твоята свобода. Аз, когото ненавиждаш повече от всичко на света. Аз, който в момента лежи безпомощен с половин тяло и се чуди дали ще доживее до края на деня. Зная, че изглежда невъзможно и абсурдно, но се замисли: Кой би могъл да те разбере по-добре от мен? На кого би могъл ти да се довериш предвид същността си? Ще отречеш ли, че ние-поколение "Омега" сме сами срещу целия свят? Хората гледат на нас като на изроди, искат да се възползват от силите ни и после да ни елиминират от живота си. Защото се страхуват, ужасени са от възможностите, които гените ни могат да ни предоставят. Ние, Амир, действително имаме потенциала да завладеем света и да го подчиним на волята си, но не това е призванието ни, а свободата. Ако ме чуеш, ще се убедиш в правотата ми. Просто не ме гони от ума си следващия път, когато те посетя. И моля те, склони да дойдеш! Обещавам ти да се реванширам за болката и унижението, което ти причиних тогава."

Той не се предаваше. Не спираше да ме тормози. Намери ме и под земята свърза съзнанието си с моето. Въобще не го интересуваше какво искам аз, дали пък волята ми няма да е достатъчно твърда да му устоя или дали това, което се опитва да ме принуди да извърша е правилно или не.

Но аз вече прекрачих границата с това, което извърших. Посегнах на човек. Всъщност трябваше да стигна до край и да го убия, но по някаква невероятна случайност той оживя и сега действително всички пътища пред мен се затвориха. Ако бях успял можех да продължа да таяя надежда, че поне семейството ми ще бъде пощадено, но вече нямам право да се надявам дори на това.

Аз съм предател. Изменник. Измет. Вероятно гневът на цяла Либертия сега е насочен само и единствено към мен. Аз съм изкупителната жертва, по която дребните души ще сипят хули, защото това ще бъде едно от малкото им позволени от командването удоволствия, с които да разпускат в напрегнатите времена на пълен контрол над личността и нейната мисъл.

Моето име е Амир Нахати. Произлизам от семейство на емигранти от Независимите острови на изток от континента, преместили се в Либертия заради тежкия глад, който настанал в родината ми през последните десетилетия от войната с химерите. Поминъкът на малките островни държавици основно бил земеделие, но поради завзетите от броненосците територии населението не могло да обработва земите си, както и да изнася продукция към континента заради нефункциониращите пристанища, преживяващи постоянни нападения от съществата с изменена генетика.

Както е известно животът в изгнание не е лесен, още повече когато става въпрос за многодетно семейство като моето. Аз съм четвърто дете от общо седем. Имам три по-големи сестри и трима братя. Предполагам, че този факт поражда доста въпроси. Например защо в трудните години на войната родителите ми са създали толкова гърла за изхранване. За моя народ е едва ли не въпрос на живот и смърт във всяко семейство да има родено поне едно момче. Смята се за лош късмет всички деца да са момичета. Вярва се, че това би навлякло проклятие върху целия род. Това може би е била втората причина за бягство от Островите. Аз съм роден в Либертия и то благодарение на безкористната, както тогава са си мислели нашите, помощ от учените на страната, която ни приюти под крилото си. Когато съм се родил са им казали, че са били благословени с дете-чудо и от тук-нататък ги очакват блажени дни. Нямам представа как са се хванали на въдицата, но явно успехът ги е амбицирал да създадат още момчета-чудо като благодарност или пък с надеждата, че и те ще им донесат щастие в новия свят.

За голямо тяхно разочарование не се получило както мечтали. Ние, семейство Нахати станахме част от милионите пришълци, които кореняците възприемаха като врагове, като виновници за техния глад и несполуки, като причината за всичките им страдания. Презираха ни, гавреха се с нас, биеха ни и ни гонеха непрекъснато. Не помня да е имало и един ден, в който някой от братята и сестрите ми да не се е връщал пребит, с раздрани дрехи или с празни ръце след като е бил изпратен да набави оскъдната храна, с която кое как успявахме да преживеем.

Често съм се чудел какъв би бил животът ми ако се бях родил на Гаимон-така се наричаше малкият ни остров. Дали съществуваше шанс, поне мъничък, да не понасяме този ежедневен ад, в който сънищата се бяха превърнали в кошмари наяве?

Всъщност чуденето ми отне единадесет години от живота. На дванадесетата, на прага на окаяната ни колиба в гетото застанаха няколко представители на армията. Те обясниха на родителите ми, че за мен, а и за братята ми когато пораснат още, ще бъде най-добре ако се присъединим към войската на Либертия. Обещаха им в знак на благодарност да им предоставят военно жилище, както и официално гражданство, с което най-после да започнат свястна работа като пълноправни граждани. Мама и татко се колебаеха, не вярваха че толкова лесно бързо ще се наредят най-после нещата за тях, но аз съумях да ги убедя и те се съгласиха.

Така започна втората част от живота ми. Влязох в тренировъчния корпус, прекарах там три години през които бях под постоянното наблюдение на военните лекари и когато най-после завърших обучението си ми разкриха какво означават думите, изречени пред родителите ми в деня на раждането ми. Аз бях представител на поколение "Омега". Успешен експеримент по съвместяване на човешки и животински гени в един организъм, водещо до взаимното им подпомагане, усилване на ефекта им и придобиването на способности, невъзможни за усвояване от обикновен човек. Трябваше да бъда един от малкото суперхора на бъдещето, на които се падаше честта да го контролират. Бях категоризиран като усъвършенстван формоменяч с пълни регенерационни способности, умерено ниво на мисловен контрол и незадоволителни бойни заложби. Но най-голямото ми достойнство бе уникалният ми генетичен код, който приличаше поразително много на този, който притежаваше най-силният и най-уважаван представител на омегите-граф Елмир фон Егберт. Точно затова аз, както и още няколко момчета с установени прилики с други-също високо цененени от висшето ръководство омеги бяхме привикани в Главния щаб, за да разполагат с нас целодневно.

Познавахме се задочно, въпреки че на всички ни бяха известни имената на останалите даровити хибриди. С някои волно или неволно бяхме успели да осъществим не само вербален, но и мисловен контакт. Например докато се възстановявах от травмата, нанесена ми от гордия нещастник Елмир успях да се свържа със съзнанието на друг формоменяч и да разбера, че е постигнал върховата точка на регенерация-безсмъртието.

Името му бе Ирник Хънтър и с него се отнасяха като с опитна мишка. Съчувствах му, но и да исках да му помогна нямаше как. Лабораториите и стаите на експерименталните обекти се охраняваха строго. При нарушение на правилата наказанията бяха тежки не само за самите омеги, но и за семействата им, а аз за нищо на света нямаше да позволя нещо да се случи с моето заради проявена от мен глупост. Затова следвах установения ред, подчинявах се и вършех каквото се изисква от мен.

Но не беше справедливо. Наблюдавах ежедневно как онзи малък пикльо се движи с високо вдигната глава, сякаш светът му принадлежи. Сякаш е абсолютен господар, сякаш ние сме слуги чието предназначение е да му се подчиняват безропотно. На всичкото отгоре винаги бе съпровождан от едно прекрасно творение на природата. Сияен ангел в женско тяло, слязъл от небесата за да ни благослови с красотата си.

Един единствен път реших да въстана, да се докажа като личност с достойнство и да заявя правото си на съществуване, но бях жестоко сразен. Срамът от загубата болеше повече отколкото коя да е телесна рана, затова и се заклех да си отмъстя жестоко на малкото всесилно лекенце.

За втори път съдбата ми подаде ръка, когато ден преди да заминем за северната граница , генерал Вилемира Краева ме изведе на въздушна обиколка на столицата. Не беше за пръв път-нито летенето, нито срещата ми с нея. Многократно бе посещавала лабораторията в която ме изследваха преди да ме категоризират, винаги задаваше купища въпроси на учените и се опитваше всячески да бъде мила с мен. Грижеше се да получавам регулярни почивки от опитите, да излизам на чист въздух и слънчева светлина всеки ден, дори ми осигуряваше видеовръзка с нашите веднъж седмично. Като че се опитваше да се сближи с мен. Знаех, че не съществува такова нещо като безплатен обяд, затова и очаквах с тревога какво ще поиска в замяна на снизходителността си.

Когато с нея се издигнахме във въздуха и се отдалечихме на прилично разстояние от Щаба, най-после разбрах каква е цената на мнимото ми досегашно благополучие.

–Амир, скъпи мой! Как са родителите ти? Нали не им липсва нищо?

–Благодаря, добре. Не се оплакват. Пращат ви поздрави и пожелания за здраве и дълголетие.

–И аз благодаря. Ти си един обещаващ млад човек. Сигурна съм, че и сам отлично го знаеш. Но досега нямаше възможност да се изявиш напълно. Вечно стоеше в чужда сянка, смиряваше се и се съобразяваше с чужди решения и всичко това от страх да не пострада семейството ти.

Имам предложение за теб. Ако го приемеш, никога повече не ще ти се налага да коленичиш пред някого, бил той и най-големият ти враг.

–Слушам ви.

–Явно си го очаквал, щом като тъй бързо се съгласи да ме чуеш.

–Едва ли направихте всички онези хубави неща от чисто милосърдие.

–Наблюдавах те, Амир. Теб и още някого. От известно време вниманието ми е насочено към двама ви с Елмир фон Егберт. За мен вие сте напълно противоположни, макар гените да твърдят друго. Все пак не само те определят характера на човек. Факторите, оказващи влияние върху формирането на една личност са много и различни. Но пък винаги съществува, макар и в различна степен, променливата наречена "свободна воля". Колкото и да те тъпчат и принизяват, ако дълбоко в себе си си свободен никой не ще ти отнеме тази свобода. Ти си такъв, нали? Не съм сбъркала в преценката си.

Елмир фон Егберт е едно самодоволно, привилегировано манипулативно същество с опасни амбиции, които все още не са ми се изяснили напълно, но повярвай ми-ще го разнищя до край. Вече е събрал доста приличен кръг от хора около себе си. Умее да омайва с приказки, но не само. Способностите му са второто му голямо оръжие. Прилаганата от него тактика е да упражни надмощие над противника, след което чрез милостта и добре отработената си аргументация да го убеди, че неговата истина е единствената, в която си заслужава да се вярва и да бъде следвана. Познато ли ти е? Вероятно да.

Всъщност той е единак. Не го е грижа за никой друг, освен за самия него и уж приятелските му жестове са само храна за собственото му его. Той обича да вижда отражението на величието си в очите на благодарните, спасени от него жертви на несправедливостта.

Такива хора е необходимо да бъдат елиминирани своевременно, преди да са отровили съзнанието на последователите и подчинените си. Това е което искам от теб. Да отървеш света от най-даровития омега-родоначалник на всички останали.

–Х-м. Защо си мисля, че отвъд думите ви е скрито още нещо? Говорите сякаш го познавате от години, а не е така. Простете за въпроса, но кого описахте току-що? Елмир или някой друг?

–Манипулаторите имат еднакъв тип поведение.

–И все пак? Опитвате се да ме направите съпричастен като ми говорите за него, като пробуждате омразата ми за да се съглася, че мишената ви действително заслужава това, което аз жадувам да му причиня. Да визуализирам отмъщението си върху избрания от вас обект.

–Знаеш ли, изкуството на преговорите почива на няколко основни правила: Да се възползваш от нуждата на някого от нещо и да му го предложиш в изгоден за теб вариант. Да се избавиш от нещо ненужно за теб като го представиш като нещо безценно за друг. Най-трудно е да убедиш някого да приеме нещо, което по никакъв начин не му е нужно, в замяна на нещо от изключителна важност за теб, което той да ти предостави доброволно с ясното съзнание, че постъпва правилно. Твоят въпрос не се вмества в нито една от изброените от мен ситуации. Защо, по дяволите смяташ, че ще ти отговоря?

–Увъртате и избягвате да ми отговорите директно. Добре. Тогава аз ще го кажа. Изпитвате неудобство от човека, когото обрисувахте тъй детайлно. То се дължи на преживяно от вас разочарование по негова вина. Грешка, която до ден днешен не можете да си простите че сте извършила. Вие сте му вярвала и сте му се доверила напълно, а той ви е предал. Но това, което продължава да ви държи в подчинение и страх от него е...че той заема по-висока позиция от вас.

–Х-м. Направо невероятно. В спомените ми ли се разрови или какво?

–Защо да го правя? Ясно е като бял ден. Ние-пленниците на собственото си безволие си приличаме. Колкото и рядко да ми се случва, когато се погледна в огледало от там ме гледа същият израз на очите като вашия. Разликата помежду ни е, че вие все пак имате властта да се разправите с тиранина си, докато аз завися от вашата и неговата милост.

–Когато го убиеш и двамата ще бъдем свободни. Форел Ендел. Това ще бъде твоята цел.

–Разбирам.

–Не. Спести си го. Позицията ти е ясна. Не намираш сходство между двама ни. Ще уважа мнението ти. От теб искам да слушаш и да не ми противоречиш. Ако имаш въпроси, ще ги зададеш след като ти обясня. Умееш да летиш, нали? Естествено, в противен случай щеше да реагираш поне с удивление на редовните ни въздушни разходки насам-натам. А ти се чувстваш като у дома си. Това е добре. Когато пристигнете на границата с Воргенас, ще бъдете отведени в подземни проходи, където ще изчакате да в бъде дадена команда да се включите в сражението. По информация, която Асиер Ферум е проверил лично ще има комбинирана атака-по въздух и под земята. Омегите, намиращи се под земята ще неутрализират свределите, а въздушната отбрана ще бъде в ръцете на Ферум и ескадрата му. Там ще се включиш и ти. "Соколите" се намират на летище, близо до лагера на армията, но то е заобиколено от всички страни с иглолистна гора. Отвъд нея има писта за селскостопански аероплани, където ще откриеш своя самолет. Няма как да го объркаш- веднага ще разпознаеш в него гордостта на воргенаската авиация. Неведнъж сме сваляли "Лешояди" с чисто изследователска цел. По нареждане на Пер Ансен няколко от тях бяха закарани на север, за да се упражняват на тях летците ни и да ги сравняват по възможности с нашите, за да ни посочват предимствата им, които бихме могли да вложим в бъдещо поколение свои самолети.

Когато настане същинската битка, ти ще имаш възможност да се измъкнеш незабелязан от тунелите и да стигнеш до своя "Лешояд". Ще се издигнеш в небето и ще се присъединиш към вражеските части. Тогава ще се наложи да упражниш известен мисловен контрол върху воргенасците, за да ги убедиш че действително си част от тях. Докато те се бият с нашите, ти ще локализираш местонахождението на Форел Ендел. Самолетът ти ще го проследи, понеже съм се погрижила у него да има мъничко технологично чудо, с което да разбирам къде се намира в реално време. Щом това стане, ще пуснеш върху него единствената си бомба и ще се оттеглиш. Задължително е да се върнеш в лагера преди битката да е приключила. В противен случай не нося отговорност за бъдещето ти. Това е. Сега можеш да питаш.

–Сигурна ли сте, че сте изчислили всичко?

–Напълно. Ако нещо се обърка, нашите ще реагират достатъчно бързо, за да бъде потулен кървавият ни заговор. Уверявам те, че не те грози абсолютно нищо.

Да, тя бе напълно уверена в успеха си, а аз в това че планът е доста зле скроен. Усещах, че нестабилните основи на които се крепи ще се срутят, но какво можех да направя? Животът и бъдещето на най-скъпите ми бяха поставени на карта и аз не виждах друг изход, освен да направя и невъзможното за да ги опазя. Опитах се, наистина се опитах. Поразих Форел Ендел, а заедно с него и най-омразното ми същество на цялата земя, но и двамата оцеляха. Елмир усети съзнанието ми. От земята успя да достигне до мен в самолета и ме покори на волята си. А сега ще ме издаде. Не се и съмнявам в това. Затова трябва да бягам от тук, да стигна при семейството си и да се опитам да ги евакуирам от потъващия кораб, на който се намираме всички заради проявената от мен небрежна некадърност.

Но какъв е този звук? Не са свредели, те бяха унищожени напълно. Май Елмир имаше пръст и в това. Но какво ли създава тези шумове?

Страх ме е. Не разбирам защо, но приближаващата ме от всички страни неизвестна опасност ме кара да се вцепеня. Тук няма път за бягство. Ще умра безславно, а нашите ще бъдат публично екзекутирани или още по-лошо-ще ги предоставят на обществения гняв.

Вече ги виждам. Роботи-проучватели. Изкуствен интелект, патрулиращ под земята. Явно вече съм на територията на Воргенас, щом те са тук. Либертия не разполага с подобна технология.

Дочувам механичен глас. "Засечена заплаха. Да се унищожи!"

Мамо, татко, сестри и братя мои! Простете ми, че не съм достоен за вас!

Полагам невероятно усилие да проникна в интегралните им схеми, да локализирам мястото, съответстващо на мозъчния дял, подлежащ на мисловен контрол у хората, но те отклоняват мисълта ми. Ясно-не съм достатъчно силен. След миг ще бъда изпепелен от лазерите им.

Ето, че оръдията им светват в алено. Затварям очи и се приготвям за болката. Едно, две, три...

Четири, пет, шест...

Седем, осем, девет...десет...

Какво по дяволите става? Отварям очи, а те стоят неподвижно. Защо не ме разсипват на прах?

"Ей! Там ли си още? Няма нужда да ми благодариш. Само се наведи. Не, по-добре легни с лице към земята."

"Пак ли ти, за Бога? Няма ли да ме оставиш на мира?"

"Прави каквото ти казвам, ако искаш да оцелееш! После, ако си още жив, ще имаш възможност да ме довършиш. Намирам се в началото на тунела и те очаквам."

Каквато и причина да имаше да ми каже всичко това, щях да я разгадавам по-късно. Подчиних му се и миг, след като легнах усетих над главата и гърба си мощна гореща вълна, която се удари в стените на тунела и от тях се посипа прах. Не знам как не предизвика срутване. Изправих се внимателно и се закашлях от вдигналата се пушилка. Опитах се да прикрия очите си, но в тях вече бе навлязъл пясък и болеше адски силно.

"Не биваше да бързаш. Сега ще си понесеш последствията. Но когато все пак се свестиш, ела. Няма да си тръгна, докато не те видя."

Шегуваше ли се или това бе капан? Нямаше да разбера докато стоях тук. Вече се простих с този свят, но въпреки това оцелях. Така че в момента действително нямам по-належащи дела, с които да се заема. Кой знае-може пък третият живот да донесе някоя неочаквана и приятна изненада...