Вилемира

– Какво стана с другаря ти?- попитах Изабел когато вече се носехме над планинските склонове на Монтера, най-дългата планина на континента, преминаваща едновременно през Воргенас, Либертия и Исатис. Беше величествена в своето снежно одеяние и в пълното си пренебрежение към войната, водеща се в трите страни от които тя бе част. Замислих се, че както и да се прекрояха границите, колкото и жертви да бъдат дадени от всички нас-глупаците, имащи се се господари на планетата, зората и залезът щяха да продължават да оцветяват върховете в прелестни краски, пролетта щеше да дари със зелена премяна своята хилядолетна скална приятелка, за която един човешки живот е по-кратък и от миг. Някои неща бяха непреходни, вечни и такива жалки същества като хората дори не заслужаваха да бъде обърнато внимание на детинските игрички, които те самите бяха нарекли със страховитото име “война”.

– Реши да поостане, но ме увери че не си е променил решението. Ще се присъедини към нас след като си поговори с тримата “отмъстители”.- ми отговори чернокосата красавица с нереално виолетови очи. Генетичната селекция се бе справила отлично с комбинирането на гените ѝ, макар че по мое мнение даже бяха прекалили. Изабел Лесинг повече приличаше на кукла, отколкото на жив човек. От време на време се улавях как се обръщам към нея само и само за да се убедя, че диша и е истинска, а не плод на въображението ми.

– Уговорката ни остава, нали?

– Няма причина за противното. Но сигурна ли сте, че това е начинът? Твърде елементарно ми се струва? Наистина ли смятате, че ще се получи?

– Елементарно е, защото и ние сме такива, Изабел. Толкова сме първосигнални, че когато видим нещо различно от това, с което сме свикнали веднага се втурваме към него без да си даваме сметка, че може да е капан и да ни коства живота. Когато става дума за много хора, струпани на едно място, този ефект се засилва. Престават да мислят и се подчиняват на всеобщата екзалтация. 

– Но нали граф Егберт също разчита на стадния инстинкт на либертийците? Как ще го надвием?

– Хубаво е когато се намираш в затруднение, да виждаш алтернативен път за справянето с него освен очевидния. Нашата задача е да им го покажем и да ги убедим, че не е страшно нито пък грешно да изберат другия вариант. Никой няма да ги осъди или накаже, защото решението какво да е бъдещето им е само и единствено тяхно. И властта, която те изберат да ги управлява ще се съобрази с избора им.

– На думи изглежда лесно.

– Страшното е докато започнеш. От там насетне работата сама се върши и преди да си се усетила, тя е приключила.

Времето, необходимо на някого да се довери за пореден път е правопропорционално на броя измами, които е преживял до момента. Колкото повече те лъжат, толкова по-трудно ти е да повярваш отново, но не е напълно невъзможно. Човек не се учи от грешките си. В най-добрия случай просто ги поправя докъдето му стигат силите и забравя до следващия път, в който уж без да иска, но всъщност съвсем съзнателно реши отново да стъпи накриво.

На Изабел ѝ личеше, че поне веднъж вече е преминала през месомелачката на живота. Но пък сега си имаше за ментор мен-професионалната еквилибристка в цирка на интригите.

Трудно е да балансираш, но когато ти оказват натиск от всички страни се превръща едва ли не в начин на живот. Най-добрата маскировка е естествената. За да извлечеш най-доброто от положението, в което се намираш е нужно да се слееш със средата така, както водата в реката приема очертанията на речното корито и увлича със себе си частици от него. 

Аз също се слях със средата, в която живея, но успях да извлека от нея онова, от което се нуждая за да успея. Бях дъщерята, която Михай Харлан никога не е имал и спечелих доверието му. Затова и успях да застана начело на армията. Само че и той като Форел Ендел е егоистично копеле и когато се вглежда в нечии очи вижда там единствено отражението на собствения си успех. Шпионите му са навсякъде, да не говорим за стотиците технологични чудеса, с които следи какво се случва в Щаба денонощно.

Знаех, че следи и мен. Немислимо е да е иначе. “Не вярвай дори на собственото си отражение, защото то е измамна проекция на действителния ти образ.” Не би могло да се каже по-точно. Никога не съм си въобразявала, че ще остане в тайна планът ми да елиминирам Форел. Смятах да се превърна в национален герой след като разкрия машинациите му публично, но за зла беда той взе че оцеля. Няколко пъти при това. Както и дъртият Харлан. Разчитах, че Ирник и Нилара ще се разправят с него, но гадовете трудно се затриват. Макар че методът, който използва младият Хънтър беше доста оригинален, не успя да ме отърве от стария ми наставник. Наложи се да сменя своя подход и да съставя нов план за действие. Засега го изпълнявам въпреки дребните несгоди по пътя към цялостното му реализиране.

Не бях предпазлива, затова и ме разкриха. Форел и Михай смятаха, че могат да разполагат с мен и да се фукат, че притежават такъв ценен трофей. Но аз не съм вещ, а и струвам доста повече отколкото те двамата заедно някога биха.

Херцог Ендел и отколешната му мечта да вземе короната винаги ме е забавлявала. Сега, когато е на крачка от сбъдването ѝ чак ми става смешно като се сетя що за човек ще стане “бащата на нацията”. Но макар формалното управление на Либертия да прилича на същинска шутовщина, Форел има право за едно нещо. Народът ни се нуждае от лицето на краля, за да се чувства сигурен във възможностите на армията си, както и в правотата на действията ѝ. Така че ще приема той да застане официално начело на Либертия, докато аз ще бъда  кралицата на народа.

Един от плюсовете да си жена, дори в днешното уж равнопоставено общество, е че мъжете винаги те подценяват. Даже когато те издигат на пиедестал за тях винаги си оставаш крехката и нуждаеща се от защита дама, чиято чест те са длъжни да защитават, понеже тя всъщност е тяхна. Не мога да кажа, че подобно отношение би ми било неприятно ако рицарят ми е истински мъж на честта, а не комплексиран самовлюбен манипулатор, каквито са онези от обкръжението ми. Затова и с лека ръка отхвърлих покровителството им като в същото време ги превърнах в свои врагове. Достойни мъже може и да не са, но със сигурност противостоянието ни ще е интересно от тук нататък.

Като цяло очакванията ми се оправдаха напълно. Ирник се погрижи за Нилара както и тя за него. Амир изпълни дословно нарежданията ми и е ясно, че все още ми е верен. Погрижих се семейство Нахати да изчезне безследно, след като със специалния им син се случи същото, с което гарантирах безопасността на всички тях. На Изабел възлагам най-големи надежди, тъй като притежава най-сериозни умения в сравнение с останалите омеги, които преминаха на моя страна. Неистовото ѝ желание да се докаже самостоятелно, да се разграничи от гениалното ядро на групичката им от свръхчовеци я води и ѝ дава сили и смелост да се изправи срещу него-непобедимият Елмир фон Егберт. Ако мотивацията ѝ е достатъчно силна кой знае-може и да успее да надделее и  окончателно да скъса връзката си с него. 

Омегите са добри помощници, но не бих  разчитала само на тях. Вече казах, че не разчитам на никого като цяло. Горките надарени момчета и момичета! Никога не са били нещо повече от съвършен инструмент, с който си служат умели майстори, специализирали се във воденето на битки в продължение на десетилетия кръвопролития за сметка на редови бойци, отдали сърцата си на отечеството. Всичко, което желаят е да бъдат свободни сами да вземат решения без да се налага да водят чужди войни. Ако доведа до край начинанието си, оковите им ще бъдат строшени, както и тези на всички обикновени либертийци. Или поне так ще изглежда в началото.

Когато човек премине една определена възраст… Не, не е до възраст, а до преживявания и осъзнаването им. Та когато човек превиши един определен лимит от преживявания идеалите на младостта и бунтарството му един по един изгубват очарованието и блясъка си. Започва да се пита как е възможно да е бил толкова наивен и как изобщо е оцелял и стигнал до тук? Но тъй като местоположението му на картата на Битието е съвсем точно определено няма как да се отметне от неписания договор, сключен още при появата му на този свят. Живот за живот. Смърт за смърт. Докато живееш, ще са живи мечтите ти. Умреш ли, с теб си отиват и те. Приспособиш ли се, увеличаваш шанса им да се реализират, но само ако положиш неимоверни усилия и упорито продължаваш да надграждаш над вече постигнатото. Съревнованието ни с времето е безумно, но ако се разтършуваме винаги ще намерим начин да впрегнем мощта му в собствената си колесница и да триумфираме.

И аз като Изабел съм благодарна на Елмир за свободата, която ми даде. Свободата да действам извън рамките на длъжността си, на произхода и най-вече на скрупулите, които щях да имам ако бях продължила да съм част от армията на Либертия. Граф Егберт разбра това, което на мен ми беше известно от години. Форел Ендел не би се спрял пред нищо за да постигне целите си, понеже в ценностната му система липсва значението на понятието “задръжки”. Те просто не се вписват в характера му. Взривяването на няколко десетки благородници бе нищожна част от  престъпленията, които тежаха на съвестта му ако тя въобще съществуваше.

Момчето-чудо и родоначалник на поколение “Омега” се възползва по свой начин от слабостта на Форел, но и аз не останах по-назад. Елмир направи своя ход, сега е мой ред.

След около четиридесетминутен полет стигнахме до крайната си засега цел. Сингула бе единственият  по-голям град, разположен в нашата част от Монтера. Областта му заемаше цялата площ на планините, а самото селище беше съставено от стъпаловидно построени по стръмните склонове квартали, тъй като релефът бе изключително неблагоприятен. Тесните му и невъзможни за изкачване без специализирано оборудване улички бяха станали нарицателни за извършването на немислим за човешко същество подвиг. “ Да се движиш като сингулец” означаваше да летиш като птица, да си бърз като вятъра да си силен като зимните виелици, владеещи тези места по половин година. И да си по-смел и от най-прославените герои в историята на човечеството. Защото да се родиш, оцелееш и израснеш в област Сингула беше предизвикателство дори за боговете.

Затова ми беше нужно да ги привлека на своя страна. Гордите и могъщи синове и дъщери на планината щяха да ме последват, но само ако им докажех, че моята истина е по-вярна от тази на младия Елмир Егберт.

Центърът на големия град изглеждаше препълнен с хора. Глъчката, която вдигаха многодетните семейства, извели днес цялата си челяд по случай празника на града можеше да заглуши дори оръдейна канонада. Въпреки това бях сигурна, че нашето с Изабел изпълнение ще успее да я потуши.

Куклата в човешко тяло се изправи на вратата на хеликоптера, огледа гъмжащия от народ площад, въздъхна и се зае да навлича ботушите си. За времето на престоя ѝ в Щаба под мое ръководство тя се научи да извършва съвсем прилични подскоци и триврътове, но уменията ѝ в мекото приземяване бяха тези, на които разчитах да удивят сингулците и да приковат вниманието им към нея.

След като ѝ хвърлих бегъл поглед и установих, че се е екипирала добре кимнах и тя без да се замисля се изстреля навън. Свободното ѝ падане се превърна в изящен въздушен танц, от който човек веднъж привлечен не би могъл да откъсне очи.

Лилавооката вълшебница се въртеше във въздуха като въплъщение на небесните вихри, с които се сравняваха планинците. Затова и когато стъпалата ѝ леко и елегантно докоснаха земята, множеството избухна в бурни овации. Изабел им кимаше и се усмихваше, но след като получи солидна доза възхищение им даде да разберат, че желае да говори и те притихнаха в трепетно очакване:

– Сингулци! Деца на планината! Моето име е Изабел Лесинг и дойдох да помоля за вашата помощ. Аз съм омега и чудото, на което станахте свидетели се дължи на моята особена генетика. Уменията ми, потенциалът ми да развия невероятни способности са резултат от дългогодишните експерименти с либертийския народ, провеждани под контрола на армията, с благословията на краля и правителството и със съгласието на цялото ни съсловие от даровити учени. Вие, живеещите в най-страшното и опасно място в цяла Либертия знаете каква е цената на ежедневната ви борба с тежките природни условия на родината ви. Сърцата ви са силни и трудностите не биха могли да ви сломят. Но си представете колко по-лесно би било ако притежавахте моя потенциал. Ако можехте буквално да летите, да се придвижвате и извършвате ежедневните си дейности без да използвате екипировка, да не изпадате в ужас че нещо би могло да се случи с децата ви докато се учат да ходят или просто си играят.

Така биха ви казали. Биха ви подлъгали да им дарите свободата си в замяна на примамливи обещания за свръхчовешки сили, с които да живеете по-лесно. Но свободата е отговорност на всеки от нас и не бива да я прехвърляме на някой друг само и само за да ни стане по-леко. Такива сте вие-сингулците. Защото за вас животът  е предизвикателство, а трудностите-единствения уют на родното и познатото. 

Моля ви да ми помогнете да съхраним поне мъничкото останала ни свобода. Защото ако не го сторим, един абсолют ще замени друг и с това порочният цикъл на едноличните решения, ръководещи съдбата ни ще се завърти отново. Вие, сингулци, сте най-силните от либертийците и най-гордите от тях и останалите ще ви последват защото сте като техни по-големи и мъдри братя, на които могат да разчитат в моментите на нужда.

Аз нямах право да избера и сега съм генно модифициран човек. Не съжалявам за това, но може би щях да бъда много по-щастлива ако сама можех да избера коя и каква да съм. Направете го за децата си-за да не им бъде отнет на тях шансът сами да коват съдбата си, да избират с кого да воюват и да го правят ли въобще. Да бъдат коректив на властта и да я порицават ако сгреши, да поправят навреме допуснатите грешки. За да можете да се гордеете с тях, трябва да им дадете свободата да изживеят мечтите си. Своите, а не вашите. Да живее свободата!

За да убеди тези сурови и верни на традициите планинци Изабел трябваше не просто да е искрена и откровена докрай. Нужно беше да я приемат за една от тях. Затова и тя си послужи с мъничка доза мисловна манипулация. Телепатичните ѝ способности се бяха развили и вече ѝ позволяваха да използва чуждите умове за да ги усилва и да ги връща към тях като поток от информация, която желае да възприемат и запаметят. В момента сингуласците съчувстваха на изстрадалата своя дъщеря, сестра и любима, която виждаха в нейно лице. И със сигурност щяха да я последват, защото молбата ѝ беше отправена от най-съкровените дълбини на душата ѝ. Или поне така изглеждаше отстрани.

Докато наблюдавах от уважително разстояние как красивата девойка с ум като бръснач превръща сингуласците  в свои верни последователи отново се замислих. Този път причината за самовглъбяването ми беше младият граф Егберт. Той притежаваше всички необходими качества на един умел лидер и въпреки младостта си очевидно беше придобил достатъчно опит за да се справи отлично с ръководството на страната ни. Но огромната сила, която имаше и щеше да продължи да усъвършенства можеше да стане причина да развие божествения комплекс на много от легендарните водачи, останали в историята с невероятните си постижения, но и с гръмките си провали. Мой дълг като част от висшето ръководство бе да се погрижа да осигуря резервен изход в случай че Елмир все пак стъпи накриво. Колкото и да се стреми към съвършенството си остава човек, макар и модифициран до степен, доближаваща го максимално до божественото начало. А хората, както е известно, грешат и понякога грешките им костват животите на милиони, а една неподходяща дума води след себе си краха на империи и края на цели епохи.

Не, не съжалявам, че си създавам толкова много врагове. Че съм сама срещу всички. Те са в същото положение като мен. Въпреки, че гледаме в една посока-към бъдещето, пътищата ни не са успоредни. Пресякоха се и сега се разминават, но кой знае? Ако реалността се промени и границите ѝ се размият, може би отново ще се съберат в една точка и най-накрая ще поемем заедно напред. Обединени от общата цел да преминем през ужасите на нощта, за да посрещнем слънцето на новия ден. Така поне ще пишат поетите, когато ни възпяват в бъдещите си шедьоври.

Всъщност всички ние сме поели към един и същ център, но за да е успешно пътуването ни не бива да спираме. Както да се движим, така и да се борим. Никой от нас няма да е победител в истинския смисъл на думата, защото цената на победата ще са душите ни. 

Понякога, за да стигнеш до висините на рая е нужно да извървиш целия път до ада и обратно. Ето, че моето пътуване до там започна...