Вилемира
– Какво стана с другаря ти?- попитах Изабел когато вече се носехме над планинските склонове на Монтера, най-дългата планина на континента, преминаваща едновременно през Воргенас, Либертия и Исатис. Беше величествена в своето снежно одеяние и в пълното си пренебрежение към войната, водеща се в трите страни от които тя бе част. Замислих се, че както и да се прекрояха границите, колкото и жертви да бъдат дадени от всички нас-глупаците, имащи се се господари на планетата, зората и залезът щяха да продължават да оцветяват върховете в прелестни краски, пролетта щеше да дари със зелена премяна своята хилядолетна скална приятелка, за която един човешки живот е по-кратък и от миг. Някои неща бяха непреходни, вечни и такива жалки същества като хората дори не заслужаваха да бъде обърнато внимание на детинските игрички, които те самите бяха нарекли със страховитото име “война”.
– Реши да поостане, но ме увери че не си е променил решението. Ще се присъедини към нас след като си поговори с ...