Ирник

Майорът и братовчедка му стояха и не предприемаха нищо. Виждах прекрасно как шари погледът на опитния воин, как търси слабо място, в което да удари, как си набелязва няколко и въпреки това изобщо не изпитвах и капчица съмнение, че би могъл да ме победи. Откакто станах едно с формоменящите хибриди, вече не се страхувам от нищо. Аз и те сме непобедими. Поне когато се намираме в близост едни до други.

Колко ужасено ме гледа доведената ми сестра! Сигурен съм, че ако сега пристъпя към нея и понеча да изтръгна сърцето ѝ, тя дори няма да реагира. Ще бъде щастлива, че ми го е дала и че най-после съм се съгласил да го взема. Разбира се, че знам какво изпитва. Но слабо ме интересува. Емоционалните трепети на привързаност между хората не са това, за което съм роден и не това е целта на съществуването ми.

Казвам се Ирник Хънтър и съм лидерът на новото поколение от химери. Аз съм този, който ще освободи човечеството от тежките окови на вековното му иго. Ще ме попитате как и защо. Нека ви разкажа.

Войната е робство както за цивилните, така и за войниците. И едните и другите е необходимо да се подчиняват на строгите порядки, които изисква извънредното положение. Трудно и неестествено е за всички тях.

А човек се ражда свободен. Защо и остатъкът от живота му да не е според волните принципи на собственото му светоусещане? Защо е нужно да сме слуги на прегрешенията си, вместо да сме свободни да чертаем съдбата си и да ги поправяме, когато е възможно? Не може ли вместо да ни налагат чужди представи и интерпретации на историята, самите ние да търсим причинно-следствената връзка между събитията, да правим изводи и да трупаме мъдрост? Понеже ако виждаш цялата картина не би било възможно да те излъжат, да ти набият в главата само и единствено това, което имат за цел.

Още преди трагедията с мама и татко жадувах да вдъхна мириса на мира, в който всички ще живеем като братя и сестри. Като равни пред закона на съвестта. Никой, освен най-добрият ми приятел Елмир не ме приемаше насериозно. Смятаха ни за глупаци и фантазьори, постоянно ни повтаряха да се захванем с нещо смислено и да допринесем за благото на последните останки от човечеството. Само че ние просто не желаехме да приемем, че няма надежда. Затова и решихме да съставим план как да променим света, когато най-сетне получим дългоочакваната възможност.

Като начало трябваше да се обучим на всичко, на което можеха да ни научат в смутното време, в което живеехме, а именно-на военно дело, на познания за обкръжаващия ни свят, особено за химерите и накрая но не на последно място-на стротегии и тактики за човешка манипулация. Смятахме да бъдем лидери, затова и се нуждаехме от всички умения, присъщи на харизматичните водачи.

Библиотеката ни стана любимото място за занимания. Поглъщахме една след друга книги с най-различна тематика, обсъждахме запомненото и се опитвахме да го прилагаме на практика. Само, че се оказа, че повечето от знанията ни са по-скоро абстрактни и няма никакъв шанс да ни послужат за нещо в живота.

Поискахме разрешение от родителите си да се допитаме до действащи военни и учени, но те също ни предлагаха заучени и репетирани истории. Бяха като съшити с бели конци. Съвсем ясно личеше преднамереното изопачаване на факти и умелото заличаване или пък премълчаване на неудобни такива от историческите документи. Отново бяхме ударили на камък.

Нилара...Моята доведена сестра ни следваше навсякъде, макар и да не споделяше любознателния ни устрем към истината. Непривично за момичетата на нейната възраст притежаваше огромна физическа сила в комбинация с остър аналитичен ум и способност да взима навременни и правилни решения в критични ситуации. Особено в такива, в които аз се намирах в опасност. Привързаността ѝ към мен като че се разви след като успях да помогна да се спасят тя и майка ѝ от нападение на химери, при което за съжаление загина баща ѝ. Преди това тя въобще не ми обръщаше внимание, беше по-скоро единак и странеше от всички. Но постепенно се сближи с мен и Елмир и тримата станахме неразделни.

Добре, че има нещо такова като приятелството, което да ни разсейва поне за молко от ужасите, на които ставаме свидетели всеки ден. В нощта, когато с Нилара изгубихме родителите си, тримата с Елмир тъкмо бяхме създали теория за животните, отглеждани в изолирани от останалия свят условия. В затворена система, така да се каже. Размишлявахме над това как ги хранят, размножават и унищожават контролирано и те не познават нищо друго освен клетката си от раждането до самата си смърт. Аз зададох въпроса, а останалите ме подкрепиха. Не прилича ли и нашето съществуване на преднамерено угояване на добитък, за да бъде той изклан по някое време за нуждите на животновъдите и техните клиенти? Съмненията ни, както се оказа в последствие, бяха основателни.

На връщане от библиотеката се сблъскахме с паникьосана тълпа от хаотично бягащи към укритията хора. Разбрахме, че са ни нападнали химери. Втурнах се към къщи без да се замислям за собствената си безопасност. Нилара даже успя да ме задмине по пътя натам. Когато пристигнахме обаче беше твърде късно.

Един човеколъв приключваше с бруталното изнасилване на майката на Нилара, докато друг, явно недоволен от съвкуплението с баща ми отсече главата му с един замах на огромната си лапа, върху която ноктите бяха с размерите на бойни саби. Когато изродите ни забелязаха се заеха да ни душат. Вероятно преценяваха дали сме подходящи за поредния им "сеанс". Очевидно не бяхме, защото ни оставиха и се оттеглиха. Тогава смятах, че е защото сме още деца, но изобщо не се оказа така.

Нараняванията на мащехата ми бяха несъвместими с живота. Скоро след онзи ужас тя почина. Бяхме на дванадесет, когато останахме кръгли сираци. Може би беше за негово добро, че Елмир завари вече мъртвите си майка и баща у дома си. Поне си спести кошмарите, които мен продължават да ме преследват и днес.

Не ни дадоха да скърбим дълго. От армията ни взеха под крилото си и започнаха да ни подготвят за остатъка от живота ни. Там се разбра, че сестра ми има някаква далечна връзка с легендарния майор Рев Стоик и той започна да участва лично в обучението ѝ, а по неволя и в нашето с Елмир. Три години отлетяха като миг и ето, че вече можехме да се наречем дипломирана плячка на химерите. Само, че ние бяхме твърдо решени да сме ловци, а не храна. И започнахме да го доказваме мисия след мисия.

Нилара, както вече казах, притежаваше почти нечовешка сила. На моменти поставяше рекорди по брой убити хибриди за една атака. Аз и Елмир бяхме накъде в дъното на класацията, но се стараехме колкото можем. Не загърбихме и отколешната си мечта. Сега, като бяхме завършили първия етап от планираното си обучение, можехме да се насочим към втория.

Военните притежаваха множество лаборатории, в които се експериментираше със заловени живи броненосци. Разучаваха способностите им, които наистина бяха в широки граници. Ако получаваха рана, която не е последвана от въздействие с оцет, те можеха да се възстановят напълно, независимо колко тежко е тъканното им увреждане. Болшинствотото от тях бяха женски, което обясняваше и предпочитанията им към мъжете от човешкия вид. Бяха изключително гъвкави и можеха да приемат формата на кое да е същество, както и да я променят според обкръжаващите ги условия.

В полевата лаборатория на нашата военна част се вихреше странникът Ив Холендер. Когато разбра, че проявяме интерес към науката, ни прие в своята обител едва ли не с отворени обятия. Там с Елмир се включихме в проучванията му, които целяха да установят способа на комуникация между съществата и дали е възможно да се контролират от водач, както е характерно за множество животински видове.

С течение на времето ни стана ясно, че те не възприемат думи, но реагират на прости невербални команди. След доста опити двамата с Елмир успяхме да осъществим първи контакт с тях. За съжаление напредвахме бавно, а битките идваха една след друга. Щабът реши най-после да се реализира дълго подготвяната атака над Шензин и всички трябваше да се включим в нападението. Тогава ни дойде идеята да рискуваме като вместо да унищожим няколко химери се опитаме да им повлияем чрез уменията, които бяхме усвоили. За жалост не успяхме дори да опитаме, понеже Арлена и Нилара видяха несъществуваща опасност за живота ни с Елмир и ги атакуваха за да ни защитят. Но броненосците бяха повече, отколкото можеха да убият наведнъж и отвърнаха на удара като ги повалиха след няколко техни атаки. Виждах как съдбата на родителите ми щеше да сполети и бойните ми другари и нямах време даже да се замисля. Проклех ги на ум и с цялата ярост на която бях способен им изкрещях да ги оставят намира. Изненадващо за всички нас, това подейства. Тълпата лошо конструирани човеци отстъпи и коленичи, вперила поглед в мен. Тогава изведнъж разбрах какво трябва да направя.

Изпратих им мислите си. Свързах ума си с техните. Като че за няколко мига станахме едно цяло. Можех да им наредя каквото и да е и те щяха да го изпълнят с пълната увереност, че така е редно да бъде. Бяха като омагьосани от мен. Заповядах им да не докосват никого и да се оттеглят. И те изпълниха заповедта ми. Но не сизрично.

Грабнаха ме и ме отнесоха със себе си дълбоко под земята, където както се оказа един съвсем различен свят функционира напълно необезпокоявано от хората. Светът на генно модифицираните видове.

В града на мрака срещнах поне хиляда разновидности на кръстоски между човеци и животни. Но също така имаше и индивиди, които представляваха просто опити за подобряване на човешкия вид чрез изкуствено пренаписване на генетичния му код. Такива бяха формоменящите се броненосци. Именно с тях се осъществяваше телепатичен контакт на приемливо за разумни същества ниво. Разбрах, че след тяхното поколение има още едно. Много по-съвършено и почти без грешки при кодирането на генетична информация. Поколението на истинските свръхчовеци. Това, от което бях част и аз. През изминалите два месеца най-после осъзнах причината за отстъплението им тогава. Ние двамата, за разлика от родителите ни, бяхме по-висши същества в очите на броненосците. По-висши от самите тях и обяснението за това беше съвсем просто- комбинацията от гени в ДНК-то ни беше по-умело променена, отколкото тяхната. Шокиращо откритие, но все пак хвърлящо светлина върху доста тъмни и лошо обяснени моменти в историята ни.

"Господар говори. Химера изпълнява." Универсалното им правило, което следваха безропотно. Каквато и заплаха да представляваше заповедта ми за тях, бяха длъжни да я изпълнят начаса. В противен случай себеподобните им ги разкъсваха и изяждаха до последната костица. Както и потомството им, ако притежаваха такова.

Бях учуден, че съм единственият истински човек в подземното им царство. Та нали ако съм част от цяло поколение би трябвало да са уловили или пък с тях да са дошли доброволно и други като мен? Но като се замислих по-сериозно ми стана ясно. Самият аз го бях виждал. Даже бях участвал. Когато химери успяваха да отвлекат войници, ние ги убивахме заедно с похитителите им щом не се получаваше да ги освободим, за да не ги сполетят ужасите, които бяхме сигурни че ще преживеят ако попаднеха в плен. Смятахме, че им даряваме милост, а всъщност сме помагали да бъдат заличени следите на още по-ужасяващи експерименти от тези, на които бяха плод нещастните човекоживотни. Опити с невръстне деца, целящи превръщането им в суперхора.

Тогава реших, че ще стигна до дъното на този заговор срещу човечеството, защото целият фарс, в който участваме и ние и армията не е нищо повече от лошо нагласено представление, поставено за да затвори устите на любопитните чрез сеене на страх и излишна смърт.

Затова днес стоя с такава увереност пред Рев и Нилара Стоик и се надявам, че най-после ще се вслушат в гласа на собствената си съвест и ще изберат свободата, която никой друг освен тях самите не е способен да им възвърне. С моя помощ, разбира се. И с подкрепата на хиляди разгневени химери, с които съзнанията ни се свързаха чрез неунищожима връзка.

-Е? Какво решавате? Истината или?

Не успяха да ми отговорят, понеже от небето като ангел на възмездието се спусна снажната и безмилостна русокоса майсторка на мечовете Арлена Оукхарт. Следваха я Бориен Ферум и отрядът му. А някъде далеч зад тях но все пак с бързи скокове напредваше и най-добрият ми приятел Елмир.

След като Арлена собственоръчно посече около четвърт от бойната ми сила, се приземи точно пред мен, скривайки с внушителната си осанка дребничката Нилара и не особено високия майор Стоик от полезрението ми.

-Радвам се да те видя здрав и читав, Ирник. Изглеждаш пораснал.

Тя се усмихна предизвикателно след като ме огледа отдолу нагоре и прибра мечовете си в ножниците без дори да се замисля дали пък не съществува някаква опасност за самата нея.

-Арлена, моля те! Влез в укритието, аз ще се справя с него.

-Сега не говоря с вас, майоре. Е, Ирник, тук става нещо интересно. Дали е възможно да ме въведеш набързо в нещата?

Не разбирах какво се случва. Остатъкът от броненосците ми буквално пощуря. Започнаха да се държат точно като подивели животни. Дали тя им оказваше такова необяснимо тревожно въздействие? Ако исках да разбера, трябваше да рискувам. Отново.

-Няма как. Дълго е за обяснение. А и ще е по-лесно ако ти покажа.

-Да не би да искаш да дойда с теб? Доста дръзко от твоя страна.

-Ти също си дръзка. Сигурен съм, че си престъпила поне една заповед за да си тук.

-Х-м. Дразниш ме. Дано си струва, защото заради теб ще стоя цяла седмица в карцера.

-Арлена!

-Майор Стоик, считайте че съм на разузнавателна мисия. Обещавам да пазя честта на униформата! Както и да се върна невредима. Ирник също ще обещае, нали?

-Разбира се! Млад съм още. Мил ми е животът.

Арлена се изкикоти. Боже, бях забравил колко е сладко да предизвиквам висшестоящи и да ми се разминава безнаказано! Рев Стоик си хапеше езика, за да не се развика. Сърбяха го ръцете да ме нападне и обезкости, но синеоката му слабост сама се навря в моите. Кога ако не сега щях да получа подобна възможност?

-Да вървим, преди полковник Ферум и хората му да ни обкръжат. Не би искал да застанеш на пътя им.

Колко бързо премина на моя страна! Или пък само така ми се струва?

Арлена Оукхарт отправяше предизвикателства с изключително изящество. Рев Стоик беше прекрасен пример за уменията ѝ. Дали ще ми хареса какво си е наумила този път?

Съвсем скоро щях да разбера. Надявам се да не боли твърде много...