Тя се изправи от земята и се опита да изтупа прахта от дрехите си. Прашинките останаха полепнали по тъканта, сякаш бяха шарки от десена. Улицата й се виждаше някак притихнала. Въпреки че наоколо се щураше адски много народ и повечето от хората викаха разни неща...

Небето беше станало някак сивкаво.

Тя бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари. Потършува доста време за огънче, после налапа един фас и го запали. Гореше със синкав пламък. Пушекът, който излезе от устата ù, нямаше никакъв вкус.

- Мамка му!

Падналото скеле беше запречило пътя на колите. Едно дете цивреше шумно в прегръдките на майка си.

- Дайте път, аз съм лекар! - извика един мъж, който се блъскаше сред тълпата. Тя го изгледа с безразличие, когато той коленичи до тялото в краката ù. Мъжът разтвори прашната яка, за да потърси пулс, след което енергично се зае със сърдечен масаж и изкуствено дишане.

- Май се бъхтиш излишно... - измърмори тя. После хвърли безполезната цигара, която изчезна във въздуха.

 Тълпата беше започнала да ù омръзва - тя се отдалечи от шумотевицата и приседна на ръба на тротоара.

- Значи днес е било... - въздъхна тя.

 Някакъв младеж понечи да я подмине, след което се върна две крачки назад и се спря до нея.

- А, тук ли си била.

  Тъй като не получи отговор, той добави:

- Добре дошла, тогава.

Тя го изгледа от глава до пети и опъна обутите си в маратонки крака.

- Случайно да планирате някое шумно купонче довечера? Вси светии или нещо такова?

Той поклати глава.

- Жалко. Случаят заслужава да се полее.

- Така ли го замисляше, или просто така се случи?

- Какво имаш предвид? - озадачи се тя.

- Осъзнаваше ли какви ще са последиците?

Тя сви рамене.

- Предполагах, че може и така да стане. Има ли значение?

- Има...

Той помълча малко театрално, след което продължи:

- Отатък границата, която току-що премина, е доста по-хубаво. Мисля, че още доста време ще се обвиняваш за това, че си била такава глупачка.

- Така ли? - тя вдигна вежди скептично.

- Така. Всеки си носи сам кръста. Нищо не налага да се натрапваш в съдбата на друг човек и да му отнемеш нещо, което си е негово - независимо какво е то.

- Да кажем, че съм била твърде любопитна твърде рано. - подсмихна се тя. - А и тук не изглежда толкова зле - като изключим цигарите...

- Не са само цигарите. - прекъсна я той. - Представа си нямаш какво си загубила, нали?

- Теб май просто те е яд, че не си бил на мое място, за да постъпиш иначе. - заяде се събеседничката му.

- Дори не знаеш колко бъдеще те е очаквало...

И двамата млъкнаха. Момичето понечи да си запали цигара, но после се отказа и прибра кутията обратно в джоба си. Младежът беше привел леко глава настрани и гледаше към тълпата в края на улицата. Лицето му беше бледо.

       - Знаеш ли, времето, което аз бих имала, би било субективно по-кратко от времето на онова хлапе.

Той продължи да мълчи, опитвайки се да осмисли това изказване.

- То има шанса да запази вярата, която аз съм загубила отдавна. Да открие разни неща, които аз вече не ценя. И да им се възхити, може би.

- Глупости... - измърмори той.

- Нищо хубаво ли не намираш в това, което направих?! - възмути се тя. Той сви рамене.

- Може и да е хубаво. Но е ужасно, ужасно глупаво...

- При теб как стана?

- Автомобилна катастрофа.

Тя изсумтя презрително.

- И ми даваш акъл. Аз поне знам за какво е цялата работа. Ако има нещо глупаво, то това е твоята безсмислена катастрофа.

- Тази карта от тестето не беше за теб. Трябваше просто да приемеш късмета си и да продължиш нататък. Аз нямах възможността да избирам.

- Аз пък направих своя избор и все още смятам, че е правилен.

Те се загледаха в тълпата около затиснатото от скелето тяло. Явно лекарят все още продължаваше със сърдечния масаж. Местните клюкарки бяха дотичали на местопроизшествието, за да проучат какво се е случило. Възрастна жена по халат и с ролки в косата разговаряше разпалено с един дядо. И всички изглеждаха някак... безцветни.

- Все още ли не съжаляваш?

Тя поклати глава отрицателно.

- А всичките ти мечти, които можеше да осъществиш?

Момичето посочи небрежно госпожата с ролките в косата.

- Тя осъществила ли е мечтите си? Как мислиш?

- Може пък да е.

- Да бе...

Той седна до нея на тротоара и тя го изгледа втренчено.

- За да осъществиш мечтите си, са ти нужни вяра, вдъхновение и сила. С времето вдъхновението се изчерпва, а вярата намалява до нула, тъй като добиваш представа, колко малко сила притежаваш. Лошото е, че в крайна сметка след всичко това умират и самите мечти. Дори и да не осъществи нито една от мечтите си, това хлапе все още има способността да мечтае. Да вярва и да се вдъхновява.

- А ти?

- А аз съм един ходещ скептицизъм, който вече не вярва и грам в силите си. Но решението, което взех преди малко, е знак за истинска сила. И затова е правилно. Така смятам аз.

- Значи сега пак вярваш в силите си?

Тя се замисли, след което кимна.

- Честито тогава, вече никога няма да можеш да ги употребиш. - каза горчиво младежът.

- Но пък иначе нямаше да вярвам в тях, нали?

Момичето помълча малко, след което добави:

- И без това никога не съм си въобразявала, че съм вечна.

- Вечна си. Но можеше да прекараш малко повече време от вечността на по-приятно място.

Той се озърна към падналото скеле.

- Още не съм видял какви точно са пораженията.

- Да ходим да видим тогава.

Те се насочиха към тълпата, която беше замлъкнала за малко, заслушана във воя на пристигащата линейка. Детето беше спряло да плаче и само изхлипваше от време на време. Някои от хората вече се разотиваха. Възрастен мъж премина през нея и събеседника ù, цъкайки с език. Тя се засмя.

- Смешно ли ти е?

- Че какво да ми е?

Двамата прекосиха оредялата тълпа и се надвесиха над проснатото тяло. Момичето се вгледа в огледалното изображение на собственото си лице. Устата му зееше отворена, подготвена за изкуственото дишане. Неизвестно кога хората бяха махнали от тялото тежките метални тръби от конструкцията на скелето.

- Започна ли да съжаляваш вече? - попита той.

Тя погледна към успокоилото се дете, което стискаше в ръцете си някаква шарена детска раница. После погледна тялото на земята и младия лекар, който толкова упорито продължаваше със сърдечния масаж, че на челото му беше избила пот. От напрежение или може би от нещо друго, очите му бяха изпълнени с влага, която се канеше да прелее през ръба на долния клепач.

- Не съжалявам. - усмихна се тя. - Всичко ми изглежда... съвсем наред.

- Дори не си ме попитала как е от тази страна на битието. - изсумтя младежът.

- Няма значение. Предпочитам аз да съм тук сега. Ако днешният ден не е бил моят, а на някой друг, то това е просто грешка, която поправих.

От паркиралата линейка излязоха двама санитари, които забързаха към местопроизшествието с носилка в ръце. Момичето се усмихваше, клекнало над трупа си.

- Ти си рядък случай... - каза младежът. Тя вдигна поглед към него. Чертите му ù се сториха някак променени. Той се приведе към нея.

- Имам една оферта за теб. - добави той тихо. - Защо не пробваш да оползотвориш силите си по-добре този път?

После той се усмихна и лицето му лумна в светлина. След частица от секундата той беше изчезнал, а светът около нея се завъртя бясно в смесица от цветно и сиво, ярко и сумрачно. Объркана видя как лекарят вдига глава и се провиква:

- Има...

******

- ... пулс!!

Единият от санитарите нахлупи на лицето ù кислородна маска, другият ù наби някаква инжекция. Тя бавно отвори очи към яркосиньото небе.

- Как точно е станало? - попита един от санитарите младият лекар.

- Скелето до строежа изведнъж се срути. Момичето успя да избута едно дете, след което беше затрупано от отломките.

- Като по филмите... Мамка им и некадърни строители...

Възрастен лекар в бяла престилка се приближи към нея и се взря в отворените ù очи.

- Знаете ли къде сте? Мигнете за "да".

Тя бавно мигна, след което пак се взря в небето. Толкова синьо... В главата ù започваха да нахлуват вълни от болка, на които обаче, тя не обърна внимание.

- Сега ще ви закараме в болницата. Смятам, че ще се оправите.

Тя изкриви устни в нещо като усмивка и се опита да каже нещо.

- М-мм...

- Моля?

- М-хъ-ъ...

- Искате да кажете нещо ли? - той отмести леко кислородната маска и наведе ухото си до устата й. - Кажете...

- Съ... ци... цигара... - успя да изцеди тя.

Лекарят я изгледа възмутено.

- Никакво пушене точно сега. И ще ви помоля да си почивате и да не говорите повече.

- Извинявайте, ще може ли да ви придружа в линейката до болницата? - попита младият лекар.

- Разбира се, колега.

Санитарите натовариха изпочупеното ù, парещо от болка тяло на носилката, след което я вкараха в линейката и шумно захлопнаха вратата.

Колата тръгна с леко раздрусване и слънчеви лъчи се плъзнаха по лицето на момичето, което лежеше безсилно да помръдне върху белия чаршаф. Изпълнено със сила, повече от всякога.