Помня как вървях по улицата – тъмна, ужасяваща, мръсна… Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно. Студът. Тръпката. Нуждата. С уморени очи, уморен ум, уморена душа аз просто вървях. Може би не знаех къде отивам, но тогава това е нямало значение. Ръката ми беше сграбчила малко късче живот; беше единственото, което притежавам. Някой ми каза, че в това късче всичко е запазено и всичко е по-добро. Тогава видях нещо. Видях силует. Беше прекалено голямо, за да е котка и ужасяващо малко, за да е жена. Задържах погледа си върху силуета. Не  исках да отмествам очи… Исках да се пресегна, да го сграбча, да го придърпам към мен, но ръцете ми бяха замръзнали. Вече не чувствах топлината. Раздирах се отвътре и отвън. Помислих си, че това е най-красивото нещо, което съм виждал. Видях това по начин, по който не бях виждал никого преди това. Тръгнах след силуета. Бягах към него толкова силно, колкото мога… Надеждата да е жената ме караше да се боря. Надежда, въпреки че беше невъзможно. Вече не чувствах краката си… Силуетът спря; аз също. За част от секундата разбрах, че късчето живот в ръката ми вече го нямаше. Бях го изпуснал някъде по улицата, но не можеше да се върна. За нищо на света. Исках да го настигна. Исках да съм сигурен какво е. Имаше тръни, камъни. Нямаше връщане – желаех го изцяло. Вече бях влюбен. Влюбен в илюзията. Все още имаше надежда, имаше вяра. Настигнах го задъхан и само го прегърнах. Беше котка. Седнах и просто заплаках…