12.04.2005 г., 21:43 ч.

Син 

  Проза
1257 0 1
18 мин за четене

СИН

 

- Татко, дай ми малко цифри!

- Моля?

- Казах да ми дадеш цифри – синът се ухили доволно и лукаво.

- Аха! Значи “цифри” искаш. Това означава “пари”, нали?

- Да, естествено! Не си ли чувал как говорят младите днес?

- Е, аз не съм много млад...Може би затова не съм чул тази жаргонна дума досега.  Както и да е. Колко ти трябват, кожодерецо?

-  Ха-ха-ха! Какъв си ми готин! Да речем...една десетарка. Мисля, че ще стигне! Нали не искаш да черпя гаджето си само с боза и  кифла?

 - Да, да...Разбирам...Заповядай! И днес да не ми се мяркаш пред очите за повече “цифри”! Разбра ли ме?

- Да, татенце сладичко! Чао!

Бащата го проследи с поглед, докато излизаше от стаята. “Боже, колко обичам това момче! – помисли си той. Само ако знаеше истината...Боже!”

 

***

 - Моля те, не започвай отново! Не мислиш ли, че дотягаш на хората?

 - На никого не дотягам! Само се радвам на бебетата! Нали не си забравил, че ние не можем да си имаме? – той отново усети в гласа й онази тъга, която  караше сърцето му всеки път да се свива болезнено.

- Не съм забравил, скъпа! Но ми е мъка да те гледам как в очите ти напира влага! Ти просто не можеш да се видиш отстрана каква покъртителна гледка представляваш! Очите ти ще изскочат от радост и умиление при всяко дете, а после блясъкът им помръква...Не издържам и аз вече!

- Зная, но това е по-силно от мене! Не мога да се сдържа! Разбираш и вникваш в положението ми, нали?

         Обичта им издържа на житейските бури. Не потъмня от годините, в които бяха заедно. Справяха се с всичко! Само едно нещо не им достигна за да се почувстват истински щастливи – едно детенце.

         След първата година, когато разбраха, че не може да зачене, тя отиде на лекар и си направи всички необходими изследвания. Дойде си от болницата и каза мрачно, че никога няма да имат дете. След това заплака горчиво и цял ден не излезе от стаята си.

                                     

*** 

          

Изминаха още пет години...Незнайно как и защо, но той реши да си направи медицински изследвания за това дали не е стерилен. Сякаш нещо го накара, нещо дълбоко в неговото подсъзнание...Не знаеше откъде дойде тази идея, но горчиво съжаляваше, че не го е сторил по-рано.

 

Направи тайно изследванията, а резултатите сякаш го поляха с вряла вода! Той беше стерилен! Той беше виновен! Неговата съпруга е знаела, а не му е казала! Защо? Защо е мълчала толкова години? Нима само заради това, че не е искала да го нарани?!

Сега, когато връщаше мислено лентата на събитията, той си даваше ясна равносметка за всички нейни изблици на мъка, дори и на ярост към него! После се хвърляше на врата му и плачеше дълго, дълго...Гледаше го някак особено, но той не успя да прочете в погледа й нейното безмълвно послание. Този поглед, сега разбираше, беше напоен с много обич и ням укор...

Сега той се чувстваше ужасно! Загуби спокойния си сън. Отслабна. Стана нервен, много нервен. Трудно овладяваше изблиците си. Разбираше какво прави, но не можеше да се контролира. Дори започнаха да го навестяват мисли за самоубийство! Смяташе да го направи, за да освободи съпругата си от жестоката морална тежест, която тя носеше – да му спести истината! Да, тя заслужаваше своето изстрадало щастие с друг, който...ще й създаде дете!

 

***

 - Ей, човече! Откога не съм те виждал! Как си?

Тази среща го изненада. Това беше най-добрият му приятел от детинство. Не бяха се виждали дълго време...

 - Защо ми изглеждаш като таласъм? Какво ти е? – гласът му прозвуча загрижено. Много зле ми изглеждаш! Да не си болен?  

- Не! Нищо ми няма! – опита се да придаде весели нотки и безгрижие на отговора си.

- Не ме заблуждавай! Очите ти се въртят из орбитите без ориентир в пространството! Не можеш да ме излъжеш! Кажи ми какво има? Ще се опитам да ти помогна!

- Добре, ще ти кажа. Имаш ли време? Тук на улицата не става... 

В кафенето му разказа всичко. Нищо не спести. От думите му лъхаше толкова човешка мъка и безнадеждност, която накара събеседника му да го прекъсне:

- Слушай, случайно зная как да ти помогна! Само че не знам как ще погледнеш на това, което ще ти кажа. Дано не ме помислиш за откачен...

- Няма! Аз съм в такава ситуация, че ще се хвана като удавник за сламка. Ще направя всичко, само и само да се излекувам...Ако въобще е възможно това!

- Добре тогава, слушай...

 

***

        

         Тази икона била чудотворна. Изпълнявала желанията на всеки, който й се помоли горещо и се обърне с цялото си сърце към Бога. Само едно искаше – да има свое дете!

        

Каза на жена си, че отива при един свой приятел в провинцията, за да му помага нещо при ремонтни дейности по вилата.

         Няколко запалени свещи разпръсваха мътна светлина. Беше сам в параклиса. Застана пред иконата на колене, потъна в своите толкова черни мисли и горещо започна да се моли: “Боже, моля те да ми помогнеш! Аз вече съм една човешка развалина! Нищо друго не ми остава, освен да сложа край на живота си! Не мога да живея повече така! Сърцето ми се разкъсва, когато гледам как моята съпруга страда заради мене! Та нали аз съм виновен за това? Защо е нужно тя да страда? Буца в гърлото ми засяда всеки път,  когато се надвесва над някоя бебешка количка и се радва на децата! Моля те, излекувай ме! Направи така, че да си имаме свое детенце! Само за това те моля! Не е много, нали? Зная, че можеш да изпълниш съкровената ми молба! Няма да ти коства много, убеден съм! Нямам вече никаква надежда! Единствено на тебе се уповавам! Моля те, Господи! Помогни ми! Искам пак да виждам слънцето в очите на съпругата си! Искам да те помоля да ни дариш нашето малко човешко щастие! А то е – едно малко същество...Моля те...”

         Мъката се стовари върху него като канара. Не можа да издържи нейната тежест и припадна...

 

*** 

  

         - Скъпи, имам една прекрасна новина за тебе! Ще си имаме бебе! Чуваш ли? Ще си имаме наше дете! О, скъпи! Колко те обичам!

         Новината го шокира. Стоеше като каменна статуя и не можеше да промълви нито дума. Гърлото му засъхна. Студена пот започна да се стича от челото му. “Боже! – помисли се сломено той.  -  Аз те помолих да си имаме детенце, но ти май не си ме разбрал правилно! Исках от тебе аз да бъда бащата, а не някой друг! Защо ми причиняваш това, Боже?”

 

                                              ***

 

         Съдбата е нещо много странно! Тя си играе с нас: праща ни понякога в огнените кръгове на ада, после ни кара да летим до незнайни висоти от радост и щастие. И ние, дребничките хора, задоволяваме нейните капризи и прищевки.

         Той се успокои и с течение на времето разбра, че неговата съпруга му е изневерила с друг, за да запази тяхната любов и малкото дете да я скрепи със златните си окови завинаги.

         Тя никога не му каза, че е знаела за неговия здравословен проблем, а той заключи тайната за изневярата дълбоко в сърцето си, като хвърли ключа надалече. Знаеше, че тя го е направила единствено от голямата си любов към него.

         Детето – пак игра на съдбата – заприлича толкова много на двамата, че техните познати често им казваха: “Отрязал ви е главата... ” Никой не знаеше истината...

 

                                     ***

 

          - Скъпа, не е ли прекрасен нашият син? Малко рекетьор си пада, но е готин!

         - Ти откога използваш този жаргон?

         - Ха-ха-ха! В крак с модата съм! Да не съм стар?

         Тя го прегърна нежно и мило попита:

          - Знаеш ли колко много те обичам?

 

25.01.2005 г.

София  

© Валентин Кабакчиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно ми беше да го прочета.
Предложения
: ??:??