Син

- Мамо, говорих със съпругата си и решихме след смъртта на татко да отидеш в старчески дом.

- Защо, сине? Преча ли ви?

- Мамо, решихме, че така ще ти бъде по-добре. Знаеш, че ходя на работа, жена ми – също. Ако се разболееш, трябва да си взимам отпуска или болнични, за да те гледам. Работата ми е отговорна и не мога да отсъствам често от нея.

- Ех, сине! Толкова ли ще ти попречи една стара женица като мене? Аз нито ям много, нито имам някаква нужда от глезене. Ще се храня скромно, ще ти давам пенсията си за храна и консумативи. На мене нищо не ми трябва вече след смъртта на татко ти. Искам само спокойствие. Много ми е мъчно, сине! Много ми е мъчно за татко ти. Изкарахме с него четиридесет години. Не е малко! Добро, лошо…Всичко е имало, но ме боли сърцето за него, сине!

Синът слушаше и нищо не казваше. Само в очите му започна да гори пламъка на гнева. Не искаше да гледа старата си майка. В старческия дом, той проучи условията, щеше да й бъде добре. Там имаше много като нея. Щеше там да си намери другари. Имаше телевизор. Ще си гледа сапунените сериали…В стаята ще бъде с още една бабичка. Какво толкова? Пък и усещаше, че неговата съпруга не й беше много приятно да дели апартамента с нея. Не че нямаше условия. Щяха да я настанят в едната спалня. Място има за всички, но…Просто не искаше да я гледа. Разбира се, че я обичаше, но тази обич сякаш беше…не знаеше точно дали е дълбока, дали е истинска – синовна. Не искаше да му се мота в къщата, и това е!

- Добре, мамо! Хайде стига с този сантиментализъм! Реших, че ще отидеш в старческия дом, и това е! Няма какво да коментираме повече! Освен това, знаеш, че ни идват гости. Понякога се веселим до късно и ще ти пречим с шума, който вдигаме!

- Мъка ми е, синко, че искаш да ме изгониш! Щом трябва, ще отида! Дано си спокоен и да си заживееш щастливо без мене! Ще отида сине, ще отида. Животът ми и без това привършва без татко ти. Благодаря ти, сине за обичта, която показваш към мене!

- Мамо, хайде стига с този сарказъм! – гласът му стана дрезгав от надигащата се ярост към майка му. – Стига с тези глупости! И ние си имаме нашия живот, който трябва да си го изживеем!

***

Стаята не беше много малка. В нея имаше един двукрилен гардероб, маса, два стола, две легла и стар телевизор. Нямаше хладилник. През лятото беше много топло, защото стаята беше с южно изложение и слънцето печеше през целия следобед, до залез. Прозорците се затваряха, защото вътре не се дишаше. През зимата стаята се отопляваше от радиатор, но той почти не топлеше. Явно беше много стар и вътрешността му се беше затлачила от времето с боклуци. Нямаше кой да се погрижи за него. В стаята беше много студено, но на никой не му правеше впечатление, нито се трогваше…

Старите хора се хранеха в столова. Имаше кухня, в която готвеха предимно постни ястия: боб, леща, грах, зелен фасул. Месо даваха само в събота или неделя – по едно малко пилешко бутче, или малка мръвка свинско месо. Яхниите бяха повече със сос, за да не се харчат много пари за хранителни продукти. Даваха по две филии хляб на човек. Ако някой искаше повече, тогава готвачката или болногледачката започваха да се карат и да нареждат, че този дом не е петзвезден хотел, за да сервират черен хайвер и трюфели! Полагат се по две филии! Който иска повече – да се обади на своите роднини и да му носят!

Стоянка, така се казваше майката, често си лягаше гладна. Макар и възрастна, тя имаше нужда от повече храна.

- Здравей, мамо! Как си?

- Здравей, сине! Добре съм! Не се притеснявай, всичко си имам.

- Как е храната, мамо? Стига ли ти?

- Да, сине, стига ми. Дори понякога не мога да си изям всичко. Толкова е изобилна.

- Как си със здравето, мамо? Дават ли ти лекарствата, които ти купувам?

- Да, сине. Всичко е наред. Тук се грижат за нас много добре.

- Да ти донеса ли нещо за ядене, мамо? Кажи какво ти се яде. Ще дойда с колата и ще ти донеса много неща. Ще си имаш за дълго време.

- Няма нужда, сине! Гледай си семейството и не ме мисли много.

- Мамо, извинявай, че не мога да идвам често да те виждам. Миналият път беше…преди пет месеца. Съжалявам, но съм много зает!

- Нищо, синко. Старата ти майка тук се чувства много добре! Не се тревожи! Болна съм и скоро…май ще си ходя. Там, при татко ти ще ми бъде много добре. Ще си говорим… Ще се караме понякога... Ще ме хване за ръката и ще я поднесе до устните си…Ще ми се усмихне… Ще си ходим на разходка…

- Мамо, не се размеквай! Обещавам да идвам по-често. – Хайде сега, чао! Имам много работа.

- До скоро, Ваньо! Обаждай се поне по телефона. Ще забравя гласа ти…

***

Дните и нощите на старата жена бяха изпълнени с много мъка и болка. Беше свикнала на глада, студа и жегата. В сърцето й сякаш се забиваше остър нож от отношението на сина й към нея. Тя го беше родила два килограма шестстотин и петдесет грама – една мръвка. Когато й казаха колко тежи бебето й тя си помисли с усмивка, че една селска кокошка тежи повече. Синът й беше болнав. Непрекъснато болен от нещо. Злояд. Плачеше почти до две години от нещо или за нещо. На сутринта очите й бяха залепнали за сън, а главата - замаяна. Не знаеше на кой свят се намира от безсъние. И сега – тази мъка режеше и правеше на парчета сърцето и душата й! Нейният син нямаше време да дойде и да я види. Да попита с топъл глас: „Как си, мамо! Добре ли си миличка? Какво ти се яде? Какво да ти донеса?“

„Ох, мъка, мъка – мислеше си тя. Дано господ да си ме вземе по-бързо и да се свършва вече! Не мога повече! Моля те, Господи! Вземи ме!“

***

- Ало? Господин Иванов ли е?

- Да, кой се обажда?

- Казвам се Георгиева и съм директор на старческия дом, в който е майка ви. Много е зле! Страхувам се, че не й остава много време. Моля ви да дойдете, колкото се може по-бързо!

- Идвам, госпожо Георгиева! Тръгвам веднага!

***

- Мамо! Как си, мамо? Обадиха ми се директорката и ми каза, че си много зле. Тръгнах веднага! – Как се чувстваш?

Майката изглеждаше много зле. Отслабнала. Само кожа и кости. Лицето й беше станало неузнаваемо и…дори страшно. Много слабо. Бузите й бяха хлътнали. Лицето й приличаше на череп, наметнат само с човешка кожа. Едва дишаше…

- Мамо! Защо не се обади по-рано, че ти е толкова зле! Мога ли да направя нещо за тебе? Да те заведа в болница? Да те взема у нас да те гледам? Кажи какво да направя?

Гласът му беше разтревожен и трепереше. Беше настръхнал от ужасяващата гледка, която представляваше майка му. Цялото му тяло плуваше в пот, макар че в стаята беше студено!

- Сине, мой, късно е вече да правиш нещо за мене. Късно е! Скоро ще се отървеш от мене. Няма да те безпокоя с присъствието си…

Гласът й беше толкова отпаднал и дрезгав. Нямаше сили да говори. Това, което го каза беше като шепот. Говореше с много мъка, сякаш с последни сили…

- Но, мамо! Защо не ми каза от какво имаш нужда! Щях да ти купя климатик, хладилник…Всичко, от което имаш нужда. Защо не ми каза?

- Нищо, сине! Свикнах с мъката, студа, глада…с всичко. Единственото, което ме мъчи в момента и не ми дава покой е - ти да не изпаднеш в моето положение и твоите деца да те оставят в старчески дом, така както направи с мене. Дано не изживееш това, което изживях аз! Бъди ми жив и здрав, сине!

Докато говореше с много болка тези неща на сина си, тя губеше гласа си…Едва се чуваше. Синът й трябваше да наведе главата си до устните й, за да чуе какво му казва.

Тя затвори очите си. Главата й падна на мръсната възглавница. С последна въздишка се възнесе към…може би по-добро място. Тук на земята, последните години от живота й бяха, сякаш се намираше в ада…

Синът замръзна. Разбра, че това беше последния миг от живота на майка му. Заплака неудържимо. Тялото му се тресеше от конвулсии. Сълзите капеха от очите му на скъсания балатум…

- Мамо! Мила, скъпа мамо! Обичам те! Нееее!