2

Беше 6:30 сутринта. Будилникът извъня и Александър стана. Отиде в банята, изми се, нахлузи дрехите и влезе в кухнята да закусва. Докато усети, вече беше станало време за училище. По програма имаха математика, тъй че заизкачва третия етаж. Огледа се, първо наляво, после надясно. Видя два коридора – един малък и един голям. Избра малкия, който водеше надясно. Последната врата беше тази, която му трябваше. Нямаше как да я пропусне, защото до горния десен ъгъл гордо се мъдреше табела: „Математика, г-жа Анелия Соколова”. Отвори и всички погледи се стовариха върху него.

• Добро утро! – измърмори той – Извинете за закъснението!
• Добро утро! Име?
• Александър.
• А, Александър, вие трябва да сте новия ученик.
• Да.
• Ще ви помоля да не закъснявате повече. Можете да заемете мястото си.

Алекс не отвърна и просто се запъти към чина на Иван:

• Свободно ли е?
• Да, разбира се – отвърна момчето и се ухили широко.

Александър седна и извади тетрадка.

• Виждам, че си разбрал съобщението ми – каза тихо Иван като се обърна към него.
• А?
• Онова с камъка – обясни той.
• Ааа, да, благодаря, беше... хубав.
• Значи приемаш?
• Ами щом седнах до теб – отвърна Александър с леко отегчение.
• Странен си.

На това не беше нужно да се отговаря.

• Но в добрия смисъл – продължи новият му приятел и леко се засмя.

Александър отново нищо не каза и само изсумтя. Иван пък реши, че за момента стига толкова и замълча. Неусетно часът мина и щом удари звънецът, пак същото блъскане около вратата. Все едно гледаш стадо бизони в книгите за Токай Ихто... Алекс излезе последен и се мъкнеше по коридора към кабинета по география с наведена глава, когато чу гласа на Иван до ухото си:

• В неделя ще правя парти за началото на учебна година. Ще бъдем аз, Анастасия, Мария, брат ми и нашите. Искам и ти да дойдеш.
• Съжалявам, но в неделя не мога. Имам...друго за правене.
• О, добре.

Иван откъсна малко от последния лист на тетрадката, написа нещо и му го бутна в ръката.

• Това е телефонният ми номер. Ако размислиш за неделя – звънни ми. Ще се събираме към три.

Момчето не отвърна нищо и прибра хартийката в джоба си.

Минаха часове и накрая денят свърши. Цялото училище се разтресе от крещене и писъци. „Прилича на зоологическа градина”, унило си помисли Александър. Не обичаше много хора на едно място и затова побърза да излезе. Щом мина през вратата, видя отново Иван и брат му. Този път реши да си спести случайната среща на погледи и забърза към къщи.

А те останаха и гледаха как избелелия му черен суитчер се губи сред всичките други тийнове, които бързаха да се махнат от училището.

• Имал бил работа и няма да дойде – рече Иван на брат си.
• Ще дойде – отвърна Митко.
• Откъде си толкова сигурен?
• Някога лъгал ли съм те?
• Много пъти.
• Имам предвид днес...

Иван се замисли преди да отговори.

• Май не.
• Тогава върви с мене и не се бой!
• Добре – въздъхна малкият.

Няколко улици по-нататък Алекс влезе в хола при майка си и по традиция обяви с обичайния си студен тон:

• Прибрах се!
• Здравей, миличък! Нещо интересно днес?
• Едно момче от класа ще прави купон у тях с него, две съученички и брат му. Покани ме да отида.
• Не се казва така – „у тях с него”, но иначе е чудесно! – отбеляза майка му. – Ще ходиш ли?
• Не. Отказах му. Имам си работа.
• Но, защо? – искрено се учуди тя. – Трябва да си намериш приятели.
• Защото е в неделя, затова.
• О...!

И не искаше да продължи, но все пак каза:

• Разбирам. Нека е, както прецениш за най-добре.

Той замълча и тръгна към кухнята, за да вземе нещо за вечеря. После се прибра в стаята си. Нямаше желание да рисува, а и беше изморен, затова си легна рано. Тази нощ за първи път сънува две сини очи.

* * *

Ето, че неделята дойде. Александър се събуди към обяд, защото миналата вечер се беше увлякъл с някои негови си работи. Майка му седеше на дивана в хола и гледаше пламъка на свещта, закрепена на масата. Той се прислони тихо до нея. Чак тогава тя сякаш се пробуди от кроткия си унес, погали го и сложи ръка на рамото му. В очите й се четеше тъга - баща му й липсваше. На него също, но какво да се прави... Той беше военен и загина по време на мисия преди 6 години. Алекс много го обичаше, не просто като баща, а много повече... След погребението момчето се затвори в себе си. Сякаш част от него също умря. „Защо ме остави, татко”, помисли си Алекс и въздъхна. Отиде до прозореца и се загледа в планината. От апартамента им се разкриваше величествена панорама към скалистите върхове, които синееха отсреща.

• Когато е време да тръгваме, кажи – глухо и сърдито рече той.

А майка му нищо не отвърна и така минаха поне петнайсетина тягостни минути и чак след това тя тихо промълви:

• Готова съм.
• Добре. Хайде тогава, той ни чака.

Поръчаха такси. Беше мръсно и миризливо. Но ги откара. Слязоха и се запътиха към гроба. Стигнаха до него и спряха. Над кафявата земя гордо и скръбно се издигаше каменна плоча с надпис „Александър Александров Иванов”, а над името беше закрепен бяло-черен медальон с неговото младо и мъжествено лице. И на тази, както и на всички други снимки, баща му гледаше в обектива с едва различима лека и дяволита усмивка. Алекс я имаше същата, това беше неговото наследство. До плочата, от дясната страна, стоеше ваза, в която майка му сложи букет свежи цветя, а от лявата - фенер, като онези старите, дето са висели по улиците през миналия век. Александър погали кованото му желязо, запали свещ и хлопна бързо вратичката, да не угаси вятъра пламъчето. До гроба имаше пейка. Майка му седна и заплака. Не биваше да плаче там. Баща му беше весел човек и не би искал... Алекс сложи ръка на рамото й и се загледа в свещта. Спомни си как на 4 годинки неговият татко го учеше да кара колело. Или пък после, когато за пръв път бяха на море. Играеха на плажа, боричкаха се във водата, а после се разхождаха по крайбрежната алея, нищо че беше мръсна и неугледна... Купиха и хвърчило, то летя цял следобед над бурните вълни... Да, така беше... Но има ли значение?.. Спомени... Никому ненужни... Искаше да заплаче с майка си, ала сълзите му отдавна бяха пресъхнали. Преди 6 години, след погребението. Де да можеха сълзите да го върнат! Но няма. Затова – никога повече, никога, никога...

Останаха, докато свещта изгори и си тръгнаха. Когато стигнаха пред блока, майка му каза:

• Мисля, че въпреки всичко трябва да идеш на гости у... как му беше името?
• Иван и нямам желание да отида, не искам да виждам никого.
• Ами, искаш не искаш - ще отидеш – имам нужда да остана малко сама.
• Брей! Даже и да не искам?
• Даже и да не искаш! Няма да те пусна вкъщи! За твое добро е. Не казвам, че трябва да си скъсаш подметките от танци или нещо подобно, просто малко да се поразсееш.

Александър въздъхна.

• Добре, ще отида, но го правя заради теб.

Майка му се усмихна.

• До после! Ще те чакам – каза му тя и се изгуби из бетонните дебри на блока.

Той остана сам на стълбите. Бръкна в джоба и извади листчето с номера на Иван, както и телефона си. Погледна часа – беше почти три и половина. Чудеше се дали да звъни, но какво да прави, вкъщи нямаше как да се прибере. Въздъхна още веднъж и набра номера. След няколко секунди се чу момчешки глас от другата страна:

• Ало?
• Здравей, Иване, аз съм Александър.
• А, здрасти, Алекс. Как си, какво правиш?
• Нищо, добре съм... виж, исках да питам, понеже каза, че се събирате в три, но вече минава три и половина, та поканата още ли важи?
• Ха-ха – разсмя се пискливият пуберски глас от другата страна – разбира се, че важи. Колко време ще ти трябва да дойдеш?
• Ами аз съм готов да тръгна веднага, само кажи как да стигна до вас.
• Ааа, това е малко трудно, но Митко, брат ми де, може след двайсетина минути да те вземе от училището.

Алекс замълча.

• Тук ли си? – попита Иван разтревожено.
• Да, къде да съм...Ами добре, ще го чакам...
• Суууупер! – провикна се Иван в своята слушалка. –До скоро, брат!
• До скоро! – отвърна смутено Алекс, но френда оттатък вече беше затворил. Момчето поклати глава и напъха телефона в джоба си. Иван, кой знае защо, му напомняше на млад и енергичен голдън ретривър....

Бързо стигна до училището, облегна се на оградата и зачака. „В какво се забърках…” помисли си, но вече беше късно, нямаше връщане. След 15-тина минути видя как едно черно Ауди се приближи до него и спря. Вратата се отвори и от нея излезе Димитър. Застана пред него и му подаде ръка.

• Здравей! Ти си Алекс, нали? – попита той и се усмихна.

* * *

Тази година есента настъпи по-рано от очакваното и дърветата около тях вече бяха обагрени в най-различни цветове – жълто, оранжево, червено, охра, кафяво, а тук-там някое още зеленееше. Имаше и купища шума, нападала по тротоара. В мига, в който се здрависаха, сякаш като по команда, внезапно духна топъл вятър. Той подхвана листата и ги завъртя. Беше приказно красиво. Вятърът лудуваше, разнасяше навред есенна красота, а ръката на Митко здраво държеше неговата и не я пускаше. И Алекс се остави в нежната му и крепка десница и се наведе напред да погледне отново очите му, които синееха дори още по-ясно от миналия път, само дето сега бяха много по-близо от преди. Не знаеше защо, но не можеше да им се насити. Прииска му се да потъне в тях, да се изгуби и да остане завинаги с тази Миткова синева... Сърцето му започна да бие учестено, също както онази вечер и му беше хубаво, хубаво... Постепенно вятърът утихна и те пуснаха ръцете си.

• Хайде, Иван и другите чакат! – рече някак тъжновато Димитър и се запъти към колата.

Алекс го последва, като заобиколи от другата страна. А щом хлопна вратата и се огледа, ахна. Седалките бяха покрити с черна, лъскава кожа, част от тапицерията около ръчната спирачка и волана изглеждаше така, все едно е от дърво, отгоре имаше прозорец, а останалата част от тавана между предното и задното стъкло беше облепена с нещо, което наподобяваше мъх.

• Харесва ли ти ? – попита Митко.
• Да, много – отвърна Александър.
• Това е моето бебче! – рече Димитър и се усмихна. – А сега да тръгваме, че вече доста закъсняхме.

След двайсетина минути колата меко спря пред блока и двамата слязоха. Качиха се в асансьора и бързо се озоваха пред входната врата. Митко пъхна ключа си в ключалката, завъртя го и тържествено обяви:

• Добре дошъл в нашия дом!