Синьочервено

Вътре нещо в гърдите ми биеше, но не, не беше сърце... Туптенето бе болезнено и объркващо. Синята феерия, която ме прегръщаше и караше дъхът ми да спира, щом я зърнех, сега със всяка изминала секунда отнемаше живота от мен. Бях сам и Самотата ми се смееше саркастично, сякаш се радваше на моето лишение.

    В главата ми отново танцуваше образът на моята любима и само споменът за нея не ме оставяше на мира. Да, хората са прави, когато казват, че преди тъмнината напълно да запълни пукнатините в съзнанието ни, ние се обръщаме назад и започваме да превъртаме лентата на миналото, слагайки я на собствения си кантар. Моят филм тежи много, един филм на ужасите, между които се бе прокраднала и малко светлинка, която се превърна в слънцето. Но и звездите падат зад хоризонта от тъмнина. Точно преди да да се скрие, заблестява със всичка сила и след това изгасва в океана от лъжи. Проклетите интриги, до такава степен владееха света ми, че убиха и малкото блясък, останал в мен.

    Пред почти затворените ми очи премина една черна сянка и аз се сепнах. Когато се огледах,  видях, че в синята феерия се стелеха червени воали. А, да, болката е от раната, която моята звезда издълба в гърдите ми. Тя отново повярва на лъжите и заби сребърното острие в плътта ми.

    Лека усмивка пропълзя по лицето ми, толкова ли бях нещастен, или просто бе отражение на налегналото ме спокойствие. Болката секна... Тъмнината запълни и последната моя пукнатина.