Сисияна
- Жените са глупачки. – изсъска той и мързеливо протегна люспестото си тяло върху камъка. Беше гъвкав смок, а кожата му проблясваше красиво - плашещо.
- Е, не е съвсем вярно. Не се отнася за всички. – намести се до него приятелят му, присвивайки очи от удоволствие. Беше малко по-къс, но също в зряла възраст.
Слънцето безмилостно препичаше и точно затова се чувстваха страхотно. Усамотението сред полето, лекото подухване на ветреца и шумоленето на нивята им действаше успокояващо. Скоро щеше да ги налегне дрямка, но в момента се зараждаше лек спор. Не обичаха противоречията и затова решиха да го решат набързо. Предпочитаха да спят.
- Мога да ти докажа. Имам си начини – настоя гъвкавият смок с още по- мързелив глас.
- Наистина ли го вярваш? Ами Сисияна? Тя те обича.- подхвърли неговият приятел.
- Никоя не прави изключение. И тя е глупава. Ще видиш. – малкият му език трепна, показа се и последва змийска усмивка.
Изминаха няколко седмици. Камъкът примамливо ги зовеше горещ и напечен под жаркото слънце. Двамата приятели отново се засякоха на тяхното любимо място. Мълчаливо се припичаха и наблюдаваха леко поклащащите се нивя. Лятото беше сухо и горещо. Точно по техния вкус.
- Съжалявам за смъртта на Сисияна. Сигурно ти е тежко. Но защо е лежала сама на пътя?! Понякога минават човешки коли. Винаги има риск. – просъска по-малкият смок.
Приятелят му присви очи показвайки за миг дългият си език. Този път нямаше усмивка.
- Чакала е мен. Обещах й да се видим.
- Ама ти глупак, ли си? Защо й определи точно там среща?
- Не съобразих. Исках да ти докажа, че всички жени са глупачки. Сега разбра ли? Сисияна също.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
