Сисияна
- Жените са глупачки. – изсъска той и мързеливо протегна люспестото си тяло върху камъка. Беше гъвкав смок, а кожата му проблясваше красиво - плашещо.
- Е, не е съвсем вярно. Не се отнася за всички. – намести се до него приятелят му, присвивайки очи от удоволствие. Беше малко по-къс, но също в зряла възраст.
Слънцето безмилостно препичаше и точно затова се чувстваха страхотно. Усамотението сред полето, лекото подухване на ветреца и шумоленето на нивята им действаше успокояващо. Скоро щеше да ги налегне дрямка, но в момента се зараждаше лек спор. Не обичаха противоречията и затова решиха да го решат набързо. Предпочитаха да спят.
- Мога да ти докажа. Имам си начини – настоя гъвкавият смок с още по- мързелив глас.
- Наистина ли го вярваш? Ами Сисияна? Тя те обича.- подхвърли неговият приятел.
- Никоя не прави изключение. И тя е глупава. Ще видиш. – малкият му език трепна, показа се и последва змийска усмивка.
Изминаха няколко седмици. Камъкът примамливо ги зовеше горещ и напечен под жаркото слънце. Двамата приятели отново се засякоха на тяхното любимо място. Мълчаливо се припичаха и наблюдаваха леко поклащащите се нивя. Лятото беше сухо и горещо. Точно по техния вкус.
- Съжалявам за смъртта на Сисияна. Сигурно ти е тежко. Но защо е лежала сама на пътя?! Понякога минават човешки коли. Винаги има риск. – просъска по-малкият смок.
Приятелят му присви очи показвайки за миг дългият си език. Този път нямаше усмивка.
- Чакала е мен. Обещах й да се видим.
- Ама ти глупак, ли си? Защо й определи точно там среща?
- Не съобразих. Исках да ти докажа, че всички жени са глупачки. Сега разбра ли? Сисияна също.
© Катя Иванова All rights reserved.
