Беше онова време точно преди зазоряване, моментът - точно преди слънцето да се покаже зад хоризонта - Сивото утро.

Мъглата едва докосваше повърхността на езерото, а водното конче пореше водата с крилете си. Заскрежени планини обграждаха закътаното езеро. Единственото нещо, което не си беше на мястото, беше едно момиче. Седеше на брега и гледаше пейзажа с празен поглед. Дългите й черни коси едва се поклащаха от лекия ветрец. Те се спускаха като воал около бледото лице, а черните очи бяха толкова безизразни, че приличаха на мъртви. Тънките нежни ръце държаха сребърен медальон с капаче.

Този миг сякаш трая вечно - една картина от сребро и черен диамант.

В този момент слънцето се показа. Златистите лъчи озариха бледото лице, картината се разпадна, сребристото съвършенство изчезна.

Момичето се сепна, сложи медальона на шията си, стана и погледна пейзажа зад себе си. Не беше останала и следа от мрачната красота. Тя тръгна бавно през заросената трева, а по нежното, почти прозрачно лице се търкулна една -единствена сребриста кристална сълза...