Сияйна

            Обича ме фотьойлът! Дарява ми цялото си удобство, а аз си паля цигара, за да ми е пълен релаксът. Денят се е свил есенно. Тъмното навън сякаш прави зад стъклото втора реалност. Струйката дим се е наклонила към отражението си в прозореца, сякаш го поздравява. И ми текна една мисъл ... Ами ако Господ ни е подхвърлил законите за отражението във физиката само, за да скрие очевидната връзка между паралелните реалности. А ако струйката дим е прероденото отражение, тя има ли памет за отражението си след своето прераждане? Навлязох в тема, по която жена ми от известно време е щурнала.

            - Тати, тати, време е за приказката.

            - Ще я четем, или ще я дописваме?

            - Тате, не се прави, че не знаеш!

            - Пак ли?

            - Тати ...

            ... и започнах.

            По-някога от някога и съвсем някъде, имало едно много богато царство. Дали защото царят му се казвал Мирослав, хората не знаели що е война. Всички в царството обичали своя цар - бил справедлив и имал много добро сърце, може би защото бил щастлив. С царицата много се обичали, и син си имали, Звездомир - умен и красив. За петнадесетия рожден ден на сина си царят наредил  на всички в царството да бъде раздадена достатъчно храна и вино, а в двореца устроил голямо тържество. Пеели се песни, вихрили се танци, а смехът на царя бил толкова искрен и заразителен. Но както става в живота - щастливецът се смее на глас, а нещастникът завижда наум. Тя, завистта се храни със слабостта на хората. По-големият брат на царя не можел да се примири, че баща им дал царството на по-малкия син. Живеел с мисълта, че един ден това царство ще е негово. И този ден дошъл. Увлечени в тържеството, никой не видял как той сложил отрова в чашата на брат си и жена му.

            - Царят и царицата са отровени, царят ...

             При настаналата суматоха Звездомир видял чичо си в другия карай на залата  и погледите им се срещнали. Това било достатъчно за момчето, за да разбере каква е истината. Препълнен с гняв, Звездомир тръгнал към чичо си, но придворният шут, който бил като член на семейството и когото той много обичал, го хванал за ръката.

            - Гневът е първият враг на ума - казал шутът - познава те и точно това чака, за да се справи и с теб. Ела!

            Чони, всички така наричали шута, превел Звездомир през тайните подземия на двореца и след три часа язда, вече били в безопасност.  След една седмица пристигнали при бащата на Чони. Старецът се зарадвал много. Направил им чай от дъхави билки. След като му разказали какво е станало, старецът казал

            - Мъдростта на времето е достъпна само за тези, които не се опитват да го изпреварят.           

            Животът на Звездомир се променил. Чони бил спестил пари  и свързвали двата края. Но Звездомир искал да си заслужи хляба и постоянно си намирал работа. Поправил покрива на къщата, поправил оградата, направил в двора масичка и пейка и често се застоявал там. Старецът обичал да присяда до него за малко.

            - Колко много звезди - казал една вечер  Звездомир, когато старецът седнал до него.

            - И тишина - отговорил старецът.

            - Моята не е безгласна.

            - Укротиш ли гласа й, ще чуеш своя.

             Малкото думи водят след себе си много мисли. Обичал Звездомир тези кратки разговори. Помагали му да погледне нещата по друг начин.

             Разчуло се в селото, че Чони се е завърнал и си е довел момчето. Всички разбрали, че то се е изучило в двореца, че е усвоило дворцовото възпитание и, че е преминало и военна подготовка и изкусно си служел с меч. Хората започнали да си търсят причина, за да посетят стареца и с очите си да видят дворцовия възпитаник. Старецът разбирал защо идват хората и винаги викал Звездомир при себе си, когато някой дойде. Те очаквали да видят някакво префърцунено конте, а виждали един обикновен момък. Но щом го заговорели, веднага разбирали, че има много бърз и остър ум, а усмивката му ги пленявала. Младите в селото също започнали да го търсят. Обичали да ходят заедно в гората край селото. Харесали си прекрасна полянка, отрупана с цветя и винаги се събирали там. Всички се скупчвали около  Звездомир и искали да им разказва за двореца, да им разказва за това, което е учил, търсили съветите му. Някои от тях даже поискали да ги научи как да си служат с меча. Звездомир помагал на всеки с каквото можел. Това го правело щастлив и някак неусетно минавало времето.

Веднъж пристигнал в гората по-рано и заварил на полянката само Сияйна - едно от момичетата.  Тя галила цветята, говорила им и им се усмихвала.

             - Винаги ми е била необяснима радостта на хората, да откъснат цвете,  за да изразят възхищението си към него - казала тя на Звездомир.

             Колко странно нещо е сърцето на човек. Понякога даже само една единствена думичка е достатъчна, за да го превземе изцяло и завинаги. Колко е странно времето. Когато чакал, за да отиде на полянката, то вървяло толкова бавно, че му се искало да го прескочи, а когато бил със Сияйна, времето свършвало, сякаш още преди да е започнало.

            - Колко много звезди - казал Звездомир, когато една вечер старецът седнал до него на пейката.

            - И тишина - отговорил старецът и тъй като нищо не можело да убегне от очите му, добавил – в нея гласът на сърцето е най-верен.

            Чони все по-често тръгвал за по няколко дни. Връщал се все по-натъжен. И хората в селото станали по-мълчаливи и затворени.

             Една вечер на пейката в двора при Звездомир дошли старецът и Чони. Чони дълго разказвал как чичо му променил законите на баща му, как измислял все нови и нови налози, как хората изнемогвали и всички го мразели заради неговата алчност и жестокост.  А сега е решил да нападне едно от съседните царства и е заповядал да тръгнат елитни отряди, и да съберат всички, които могат да носят оръжие.

            - Вече си на двадесет и две. Сега е време да разкриеш кой си - казал Чони.

            През цялото време Звездомир слушал внимателно, но нито едно мускулче на лицето му не трепнало. Само погледнал към стареца.

            - Моментът в бъдеще може да има минало, но изпуснеш ли го да отмине - няма бъдеще.

            Знаел Звездомир, че старецът е прав. И още на другия ден селото се оживило. Едни помагали в ковачницата за направата на мечове, шивачи даже и от другите села се събрали, за да шият дрехи. Младите мъже тръгнали към другите села. Тъй като и там вече били чували за Звездомир,  не било трудно да се съберат доброволци. И когато елитният отряд пристигнал на площада в селото, и водачът им заповядал да се съберат всички, които могат да носят оръжие, той с изумление видял, че пристига многобройна конница. Облеклото на всички войници било като на царската охрана, а когато  Звездомир отметнал плаща си ...

             - Цар Мирослав,  цар Мирослав - се разнесло между войниците в елитния отряд, защото приликата била неоспорима.

            - Учителю - Звездомир разпознал във водача своя учител по военна подготовка.

            - Да живее цар Зведомир, синът на цар Мирослав - казал учителят, слязъл от коня си  и коленичил пред него.

            Мълвата е по-бърза от най-бързата конница. По пътя към двореца всички войници от другите отряди и много доброволци се присъединили към  Звездомир и когато пристигнали пред двореца, вратите му били отворени и той бил посрещнат като цар Звездомир. Още не слязъл от коня, двама войници довели чичо му и го принудили да застане на колене пред него.

            - Милост царю - заплакал чичо му.

            - Смърт, смърт - викали всички.

            Звездомир вдигнал ръка и като с магична пръчка настъпила тишина.

             - Нека живее. Всеки ден да чете хвалебствени слова за цар Мирослав и да преживява от подаянията на хората. Може да изкорени лошото в себе си едва, когато се погледне с очите на доброто, което е в него.

             Още на другия ден Звездомир върнал законите на баща си и отменил всички нови налози. Чони, който бил винаги до Звездомир, виждал радостта в очите на хората, виждал радостта и в неговите очи, но долавял и тъга. Затова никак не се учудил, когато един ден Звездомир го попитал иска ли отидат при баща му. Речено - сторено.

            Старецът се зарадвал, Направил им пак чай от дъхави билки и седнал до двамата на пейката. Едва сега погледнал Звездомир и ...

            - Прости сълзите ми царю, но ти трябва да си горд с тях - казал той и тъй като видял честите погледи на Звездомир към гората, добавил - В очите на страха Слънцето е тъжна Луна.

             Сутринта Звездомир ...

            - Хм, коя приказка завършва с многоточие?

            - Не е многоточие, ти не разбираш. Той дойде, заведе ме в двореца и ...

            - Добре, Дари, добре, утре ще допишем приказката. Сега е време за сън. Отиди да си погалиш цветята, да им кажеш лека нощ и заспивай.

            Майка й си нямаше друга работа. Може ли на шестгодишно момиченце да говори за прераждане.

            - Стига толкова, лягай си вече ... лягай ...

Сияйнааа.