12.06.2017 г., 1:29 ч.

Скитникът - 15 

  Проза » Повести и романи
440 0 1
15 мин за четене

      Преди около година с мен се свързаха от голяма инвеститорска компания с предложение да закупят мой имот, който очевидно бил изоставен, а на тях им трябвал терена за проект по развитието на града. Останах много изненадан, защото нямах представа, че притежавам имот в този град. От известно време живеех в столицата, а пред това в чужбина. Бях дете, когато нашите напуснаха страната, а аз израснах далеч от тук. От малък обичах свободата и интересните пътувания. Завърших и станах фоторепортер на свободна практика. Работех с няколко списания, имах собствен сайт и от време на време приемах поръчки за фотосесии.

      Тук той погледна изненадания Боби и се усмихна широко.

      - Да, приятелю, съдбата си знае работата. – смигна му и продължи. - Когато родителите ми починаха от завещанието разбрах, че последната им воля е да бъдат погребани в родината. Като единствено дете бяха оставили всичко на мен и не си  направих труда да изчета цялото завещание. Не обичах да се обвързвам с вещи и да се задържам на едно място. Оставих адвокатите да се погрижат за имуществото ми там, а аз се върнах тук да изпълня волята родителите си. След погребението напуснах този град и нямах никакво намерение отново да се връщам, докато не получих онова обаждане.  

      Боян спря за момент, отпи жадна глътка, а приятелите му изглеждаха смаяни. Никой не проговори и той продължи.

      - Предложиха ми да се срещнем и да уговорим подробностите по продажбата. Пристигнах в града без абсолютно никаква идея какво представлява въпросния имот. Имах документи, отидох в общината и от там научих, че става въпрос за стара къща, която е обявена за паметник на културата, но собствениците от години не полагали никакви грижи за нея. Заинтригуван отидох на мястото. Представете си изумлението ми, когато видях тази прекрасна къща и състоянието, в което беше. Не можех да си обясня защо нашите не са се погрижили за нея. Никога не бяха я споменавали. До този момент нямах представа, че съществува. С документите за имотите бях получил и връзка с ключове. Един от тях се оказа за тази къща. Не мога да ви опиша какво изпитах, когато влязох вътре и осъзнах, че тази красота ми принадлежи. Едновременно бях щастлив, че притежавам това съкровище и ядосан на нашите, че го бяха оставили на произвола на съдбата. Обикалях стаите и обмислях планове как ще я възстановя и ще заживея в нея. Бях скитал достатъчно по света и никъде не се бях почувствал у дома, докато не влязох в старата къща. Можете да предположите, че вече бях взел категорично решение, че няма да я продам за нищо на света. На следващия ден се срещнах със собственика на компанията. Сигурно вече се досещате, че това беше Евстати Дюлгеров.

     Боян видя как лицето на Бай Георги се изкриви, а ръцете му се свиха в юмруци, но продължи.

      - Първоначално срещата вървеше добре. Дюлгеров ми разказа подробно за плановете си, как построяването на този технопарк щял да възроди икономиката на града, как щели да се отворят стотици нови работни места и прочие прекрасни ползи от него. Обясни ми също защо е избрал теренът, на който се намира моята къща, че е стар западащ квартал, който загрозява облика на града, а с неговия проект щял да се възроди и да бъде от полза на всички. И така нататък, така нататък. Слушах внимателно, въпреки че бях взел решението си още преди срещата, а той изглеждаше добронамерен докато не заявих на глас, че отказвам да продавам. Тогава нещата коренно се промениха. За кратко Дюлгеров изпусна нервите си, започна да повишава тон като ми обясняваше, че нямам представа с кого си има работа и прочие заплашителни фрази. Когато разбра, че няма да подам на заплахите смени тона и започна да ме увещава с мотива, че го правим за доброто на хората в този град. Разговорът ни беше в задънена улица, но виждах, че той няма да се откаже, за това реших да го прекратя като обещах все пак да помисля върху предложението. Въобразих си, че щом изляза от кабинета му повече няма да го видя, а той нищо не може да ми направи. Все пак къщата си беше моя. Само че много грешах.

      Два дни по-късно отново ми се обадиха от кабинета му. Искаха нова среща. Извиниха ми се от негово име, че предишната не протекла ползотворно и имали ново предложение за мен. Поредната ми грешка беше, че наивно сметнах това за добър знак. Съгласих се и отново се озовах в кабинета му. Този път там имаше още един мъж. Беше седнал на страни, в сумрака на отдалечения ъгъл на големия кабинет. Дори не ми го представиха, а той просто седеше и не взимаше участие в разговора. Реших, че е или юрист или финансист, който ще вземе отношение в хода на преговорите, сега вече знам, че това е бил синът му. Преговори обаче не се състояха. Дюлгеров отново ми обясни колко важен е този проект за компанията му и бъдещето на града и за това щедро беше увеличил цената на имота ми. Дори беше подготвил документите за продажбата. В този момент разбрах, че няма да се отърва лесно. Изнервих се и демонстративно тръгнах да си ходя. Тогава Дюлгеров скочи и започна да крещи да не се правя на интересен, а да подпиша, защото иначе щяло да стане по трудния начин. После ми бутна в лицето договора за продажба и…

       Тук Боян спря и погледна Боби, а той промълви:

       - Проклетата, златна химикалка, нали?

      Боян кимна. Бай Георги и Елена само стояха притихнали и безмълвни, но младежът вече не издържаше на напрежението.

      - Добре де – каза той напрегнато – до тук всичко ми се изясни. И връзката ти с тази фамилия и необяснимите ти усещания за къщата. Само едно още на разбирам – как химикалката се е озовала в теб?

        - И до там ще стигна – усмихна се уморено Боян - имай търпение.

        Той се облегна на стола и разтърка слепоочията си. Беше изтощен до краен предел, но трябваше да стигне до края преди утрешния ден.

        - Отново не подадох на заплахите му и напуснах офиса. Все пак аз бях в правото си да решавам. Измина седмица, в която бях зает с плановете си за къщата. Наех няколко момчета да ми помогнат да поразчистим, за да я подготвя за ремонт. Прибрахме ценното на тавана, останалото нахвърляхме в задния двор да чака ред. Дюлгеров не ме потърси повече, но това не ме успокояваше. Вече знаех, че този човек е способен на всичко. Тогава открих сейфа и се почувствах малко по-сигурен. Дните минаваха в търсене на хора, които да ми помогнат за ремонта. Когато уредих всичко реших да си дам ден почивка, да пообиколя града и да направя няколко снимки за разпускане. И тогава срещнах съдбата си.

      Тримата му слушатели се оживиха. Спогледаха се неразбиращо, а после в един глас попитаха:

         - Кого?

         Боян се засмя.

       - Срещнах съдбата си, приятели. Висока, красива брюнетка, облечена в червена рокля. Когато излизах от хотела, в който бях отседнал я видях да върви по отсрещния тротоар. Не знам какво ми стана, но тръгнах след нея. Очевидно беше, че не бърза по работа. Токчетата ѝ тракаха като капчук по плочките, а този звук ме привличаше. Разходката я отведе до градския парк и тя приседна до „Фонтана на късмета“. Не можах да се стърпя, облегнах се на едно дърво и започнах да я снимам. Така се бях улисал, че не разбрах кога ме е забелязала. Стана, тръгна право към мен, а аз ужасно се притесних. Не знаех къде да се дяна от неудобство, а тя се усмихна и ме попита:

         - Ти фотограф ли си?

         - Нещо такова – смотолевих аз – на свободна практика съм.

         Тя протегна изящната си ръка.

         - Приятно ми е, аз съм Магдалена. Модел на свободна практика.

         При споменаването на името ѝ тримата възкликнаха, а Боби не се сдържа.

       - Е, това вече не може да е истина – каза той невярващо – не може да има чак такива съвпадения!

      - Прав си, Боби – съгласи се Боян – няма такива съвпадения. Понякога това, което изглежда чиста случайност се оказва добре замислен план.

 

       Тримата отново се спогледаха не разбиращо, а Бай Георги го подкани нетърпеливо.

       - Продължавай, момче! Продължавай, че вече не се издържа.            

      - Добре – каза Боян и продължи - В първия момент на разбрах дали се шегува, но думите ѝ ме отпуснаха и неудобството ми се стопи. Представих се, извиних се, че съм нахлул така в личното ѝ пространство,  а тя просто махна с ръка, каза че е свикнала и ме покани на кафе. Освен красива беше забавна и интелигентна. Прекарахме следобеда в разговори и от дума на дума аз ѝ предложих да направим няколко фотосесии из красиви места. Хрумна ми идея за нов проект, в който да представя страната си на списанията, с които работех. Тя веднага се съгласи. Каза, че в момента нямала ангажименти и тази работа щяла да ѝ дойде добре. Уговорихме се да тръгнем след ден. Свързах се с хората, които бях наел за ремонта. Извиних се, че ми е изникнало непредвидено пътуване и се разбрахме да го отложим със седмица. Наех кола и с Магдалена тръгнахме на импровизирано пътешествие в търсене на места за снимките.

      Тогава изобщо не се замислих, че беше малко странно за дето се съгласи толкова бързо. Аз бях непознат, а дори ни се наложи да я убеждавам. Но в този момент мислех за съвсем други неща. Пътуването беше приятно. Тя ме насочи към няколко прекрасни кътчета, където се получиха фантастични кадри. Всеки ден бяхме на различно място, а вечерите прекарвахме в някой крайпътен мотел. Това беше още нещо, на което не обърнах внимание, а трябваше. Тя беше момиче с класа, а местата в които отсядахме не бяха пет звезди, но тя нито веднъж не показа с нищо, че това я притеснява. Сами се досещате, че след няколко дни прекарани с нея професионализмът ми леко започна да се изпарява. Стараех се да не показвам чувства, но разговорите ни ставаха все по-лични. Разказах ѝ за себе си и за това, което ми се беше случило в последните седмици, а тя се възмущаваше, съчувстваше ми и взимаше моята страна. Така, дори дълбоко в себе си да имах някакви подозрения, тя ги притъпи окончателно.

      Последния предвиден ден за снимки се озовахме на райско място. Буйна река, красиви скали, малък водопад, невероятна природа. Направихме снимките, а когато започна да се свечерява тя ме помоли да останем докато се стъмни, защото искаше да ѝ направя нощни снимки. Както казах мястото беше прекрасно и аз разбира се се съгласих.  

     В този ден тя беше необичайно мълчалива. Реших, че е изморена от пътуването и не досаждах с излишни разговори. Когато почти се стъмни започнах да подготвям сцената за снимките. Бях избрал издадена над пътя скала, защото срещу нея камъните образуваха нещо като трон с арка, а от дясната му страна се спускаше водопада. Тя дойде при мен и тогава за първи път някъде дълбоко в себе си усетих, че нещо не е на ред. Започнах да ѝ обяснявам идеята за снимките, а тя вместо да ме слуша както през другите дни изведнъж смени темата. Поиска пак да ѝ разкажа за къщата, а после изненадващо с адски неангажиран тон каза:

       - Сега като се замисля, какво пък толкова да има в тая къща. Стара, порутена, мръсна. Ще ти трябват месеци да я оправиш. От друга страна с парите, които са ти предложили можеш да направиш каквото си поискаш, та дори да си купиш друга такава съборетина и пак да ти останат.

      Бях шокиран от обрата в отношението ѝ. През цялото време, докато говореше, не ме погледна нито веднъж. Беше с гръб към мен и се правеше, че оглежда „трона“. Оставих техниката и я приближих.

        - Какво става с теб? – попитах неразбиращо, а тя рязко се извърна и забоде в гърдите ми папка с документи.

       Тук от челото на Бай Георги започна да се стича струйка, а Боби стисна юмруци и извика.

      - Това вече не е съвпадение – каза той и присви очи – само не ми казвай, че тя те е докарала до това положение!

        Елена извика:

       - Боже, ние те намерихме точно на мястото, което описа – тя го гледаше с празен поглед – Да не би тази жена да…

        Елена не довърши въпроса си, а Боян кимна.

        - Да, скъпа, тя се опита да ме убие…

        Чуха се възклицания, а той продължи да разказва сякаш на себе си.

       - Когато видях папката с документите пред лицето си изведнъж цялата картинка ми се изясни. Магдалена не беше модел. Беше сътрудничка на Дюлгеров и той я беше изпратил да ме омотае и да ме прилъже да подпиша. Гледах я и се опитвах да открия нещо, което да ме опровергае. Но нямаше. Лицето и беше каменно, очите ѝ бяха изгубили блясъка си и сега в тях се четеше омраза и нетърпение. Продължи настойчиво да натиска папката в гърдите ми, а аз несъзнателно заотстъпвах назад.

        - Миличък, нека да не усложняваме нещата! Знаеш, че не можеш да спечелиш! – каза тя, а гласът ѝ прозвуча заплашително и с насмешка, после бръкна в джоба си и сложи върху документите златната химикалка на Дюлгеров, а на учудения ми поглед отговори – Подарък, смятам да го заслужа! Просто подпиши и всичко ще бъде на ред!

      Свари ме неподготвен. Докато отстъпвах мислено се проклинах, че бях пренебрегнал странностите, за които ви споменах. Чувствах се притиснат в ъгъла и не можех да измисля изход от ситуацията. Машинално взех химикалката, но продължавах да гледам Магдалена в очите и да се боря с инстинкта си за самосъхранение. На края тя изгуби търпение. Дръпна папката от гърдите ми и с все сила ме зашлеви с нея през лицето. В тъмното нямах представа, че съм стигнал до ръба на скалата. Изгубих равновесие и полетях към земята. Тя слезе, увери се, че няма да ме бъде и последното, което помня е звукът от отдалечаващите се токчета.

         Той спря, пое си дълбоко въздух и погледна приятелите си.

         - Другото, както казват е история, която вие знаете.

        Възцари се гробна тишина. Боян беше изтощен, а останалите бяха изгубили ума и дума. Всеки от тях мислено сглобяваше пъзела на тази невероятна история. Всичко вече беше ясно, освен едно – какво щяха да правят сега....

 

Следва продължение...

© Биляна Битолска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??