19.09.2023 г., 3:19 ч.

 Скитникът арменец 17 

  Проза » Други
332 0 1
13 мин за четене

Скитникът арменец 17

 

      АИТ ЕЛ КБИР”,  “La fête du mouton” или както ние българите го наричахме “празник на овена”, е голям мюсюлмански релизиозен празник. Традицията изисква, на този ден,  всяко семейство да заколи поне един овен. Богатите семейства колели по няколко и раздавали месото на бедните. Освен това, богатите, по правило имат повече приятели, които идват на гости да ги поздравят за празника.

Преди да продължа разказа за този празник, както обещах, трябва да ви разкажа как попаднах в тази прекрасна и интересна средимноморска страна. До 1976 година, почти нищо не знаех за тази страна, освен това, че е арабска и съседна на Алжир. И толкова.

През есента на 1975 год. вече директор кантора във ВТО “Машиноимпорт”, случайно на ул. Раковска срещнах една моя  бивша ученичка от 5-то СПУ “Иван Вазов”-в квартал Павлово. “Здравей”- “здрасти” как си какво правиш? Започнахме разговор.

  • Работя в НТС (научно технически съюз), завеждам курсовете за чужди езици,- ми каза Огняна.
  • Хубаво, предполагам работата ти е интересна,- казах, без да подозирам как тази среща ще промени живота ми.
  • Вие нали сте завършили франска филология, другарю Асланян,- си спомни моята ученичка на която съм предавал трудово обучение и машинознание. Хайде да ви дам един курс по френски език. След работно време.

Защо пък не, веднага си помослих аз. Хем ще си подържам френския, хем и някой и друг лев за фонд “и аз съм човек”.

- Добре, защо не, съгласен съм. Къде?

- В “Минпроект”, тук на площад “Славейков, един час, два пъти седмично от 18 часа. Елате утре при мен  да го оформим официално и другата седмица да започнете.

Курсистите ми бяха инжинери и техници, начинаещи и започнахме от “а” и “б”. Съвестни, старателни, но нямащи много време за самостоятелна работа в къщи. Вървяхме бавно, стараех се да им бъде интересно и да се запознават с френската култура. Спомням си колко интересно занятие имахме по едно стихотворение на Жак Превер- “ Сутришна закуска”.

В курса имаше една млада дама, доста симпатична, минен инжинер. Оказа се, че живее в “Младост” и понякога се прибирахме заедно с моята кола. Станахме приятели. Не се подсмивайте хитро, не съм я свалял. Просто станахме добри приятели.

Октомври 1976 година. Аз съм на работа. Телефонен звън. Звъни моята курсистка Ани.

- Асланян, заминавам за Мароко.

- Какво ще правиш там?

- Учителка по математика.

- Чакай малко, ти си минен инжинер, каква математика?

- Те взимат инжинери за учители по математика.

И на какъв език ще преподаваш,- питам с любопитство аз.

- На френски разбира се.

- В училище за глухо-неми ли?,- се майтапа аз, знаейки нивото на нейния френски. Нали аз я уча.

- Дошла е мароканска делегация и в събота ще проведат интервю от 10 часа в Техноимпекс. Знаеш ли къде е, ела да ме чуеш.

- Знам, на Граф Игнатиев 10, работил съм в тази сграда. Преди там беше Интерпред.

В събота сутринта, нямам какво да правя и се сещам за интервюто на мароканците. Любопитството надделява и отивам. В фоайето на първия етаж ужасна тълпа хора чакат да се яват на интервю. Никъде не виждам Ани, но срещам двама колеги от ‘Машиноимпорт”, също дошли на интервю. Здрасти, здрасти.

- Асланян и ти ли кандидатстваш за учител? ме пита Мето от 31-ва кантора.

-Не дойдох да видя една позната, която се явява.

- Яви се, веднага ще те вземат, ти си с перфектен френски.

- И какво ще преподавам, едвали им трябват учители по френски, там е пълно с французи.

- Взимат учители по математика, физика и химия, биология и естествени науки и инжинери за технически предмети- машинни и електро инжинери.

- Е,   аз съм среден техник по машиностроене, но не съм инжинер.

А Мето настоява да се ява на интервюто убеден, че ще ме вземат. От стаята където ще се проведе интервюто излиза млад мъж, служител на “Техноимпекс”. Питам го дали мога да кандидатствам с дипломата от техникума, като подчертавам, че имам две висши образования, но по други специалности.

- Даже да ви вземат, ще Ви дадат заплата за среднист и ние като вземем половината, няма да можете да живеете там.- и ми обръща гръб.

Това е достатъчно за да ме амбицира. Отивам при кореспондентките, взимам една пишуща машина на латиница и си написван кратка автобиография. Връщам се в залата, казват ми, че има списък за реда на влизането и трябва да се запиша. Намирам списъка, има записани  над 180 човека, аз ще бъда след тях. Абсурд! Да чакам до вечерта за някакво интервю. Изключено! Още от дете ненавиждам чакането на опашки, когато мама ме пращаше да се редя за захар или брашно пред кварталната бакалница. Винаги се промъквах и тихо мълком се  уреждах да не чакам. Не е много коректно, знам, ама какво да правя като чакането на опашка за мене е кошмар, и списъка на кандидат учители за Мароко моментално потъва в джоба ми.

След  10-15 минути канят първите да влезат. Търси се списъка. Настава паника. Списъка го няма. Поемам инициативата и правим нов списък и вече съм 5-ти. Мошеник, признавам си без бой.

Идва моят ред, влизам. Стаята  е доста голяма. Тук съм работил през 1966 год. Интервюто се провежда на две маси. Сядам на първата, където ми посочват. Срещу мен седи млад, красив, висок, строен мароканец. Прилича на киноартист. Подавам  му автобиографията си. Още с поемането на листа, казва “Добро представяне”. Естествено написано на добър френски и подредено професионално. Все пак  10 години във външна търговия, съм научил как  се оформят подобни документи. Зачита се в текста и моментално вдига глава, поглеждаме в очите с прелестна усмивка и ме пита. Асланян, а къде е “Р”-то след първото  А?  Шашнат съм. Недоумявам как този мароканец, може да знае, че правилното фамилно име на рода ни е АРСЛАНЯН.

- Извинете, но откъде знаете, че трябва да има Р, след първото А?-питам аз, все още недоумяващ от въпроса му.

- Знам, защото това е и моето фамилно име Арсалан, арабски вариан на същата фамилия. Ние с Вас сме братовчеди, - казва красивия мароканец и ми се усмихва наистина като роднина. Добре г-н Асланян, ще се видим в Рабат.

Двамата представители на Техноимпекс, които седят от двете му страни, също са ошишавени от чутото. Но аз не губя самообладание.

- Момент г-н Арсалан, моля Ви да обърнете внимание на факта, че аз не съм инжинер, а среден техник.

“Братовчеда” се усмихва дружелюбно и казва: “Да видях, но няма значение, за сметка на това знаете перфектно френски, и ще предадете на учениците, всичките си знания.

И беше много прав, защото много от българските учители говореха френски “като испанска крава” (любим израз на французите, когато някой не говори френски като тях. Злобари!).

След 3 дни излязоха списъците на одобрените за учители. Бях разпределен за  лицея “Ел Леймун” в Рабат.

И така, на 13 ноември 1976 год. полетях за Рабат, столицата на Кралство Мароко.

“Леймун”( оттам думата лимон) на арабски значи портокал, или портокалови градини. Сградата на лицея беше в квартал извън старите крепостни стени на града. Навремето там са били портокалови градини. По мое време беше жилищен квартал с красиви еднофамилни къщи, където живееха французи и араби средна ръка. Квартала, както и лицея бяха много близо до центъра на града и до главният площад и булевард “Мохамед 5-ти”, главната улица на мароканската столица. По улиците на квартла растяха портокалови дървета, за съжаление диви. Плодовете им са горчиви и не стават за ядене.

Европейката част на града е с красива архитектура, чисти, добре очертани улици и площади. С голями джамии и огромна католическа катедрала. На централния площад се намира хотел “Балима”, централната ЖП гара, централната банка и централната поща. Широк площад-булевард с широки цветни лехи по средата, а от двете им страни по два реда огромни палми с разперени клони и листа като самолетни елерони. И вечер целият град ухае на жасмин. На края на площада, което е и най-високата точка на булеварда,  извисява  снага  високото  минаре на най-голямата джамия на града. Началото на този булевард  започва от улицата,  която разделя европейската част на Рабат от Медината, за която вече ви разказах. Булевард Мохамед 5-ти, и съседната  успоредна, авеню “Бен Абдала” са най-търговските улици на града. Тук има кинотеатри, банки, безброй кафенета и ресторанти, офиси и магазини. На тези две   улици и на малки перпендикулярни на тях улички, се намират бутици за дрехи, обувки, чанти, бижута и всякакви луксозни стоки. Тук са разположени и двете най-хубави книжарници. В една от тези улички е и хотела, който ме приюти за няколко седмици, докато си намеря подходяща квартира.

А на съседната улица се намираше “крепери” - сладкарница за палачинки, където правеха фантастични палачинки с необикновено вкусни гарнитури. Моите любими бяха с печени бадеми и мед, или печени орехи, канела и  мед. Опитайте!

На бул. Мохамед 5-ти, имаше и много офиси на фирми. В един от безистените беше офиса на мадам Полет Тома, която ми намери много симпатична самостоятелна къщичка с малко дворче.  По-късно, покрай бридж клуба на рабатските французи, където с брат ми и с Албена, снаха ми, ходехме почти всяка вечер. С мадам Тома, съпруга й, и  сина й станахме  добри приятели. В този клуб идваше и посланика на СФРЮ, с когото понякога играехме като партньори. Той казваше, че нашият тим се казва “балканските лъвове”. Беше възрастен и много симпатичен човек.

С нашият приятел Христофор Минков -Хитко, брат ми и снаха ми бяхме отбор и участвахме в отборни турнири. . На първия  турнир се паднахме да играем с отбора на министър председателя   Осман, женен за една от сестрите на краля Хасан 2-ри. В неговия отбор играеше и министъра на финансите г-н Рхай, както и двама французи, голями майстори на бриджа. Срещата трябваше да се състои в двореца на Осман. Качихме се на моето допотопно Пежо 404 и паркирахме пред двореца. Отпред имаше охрана от гвардията на краля. Казахме, че идваме за среща по бридж и ни пуснаха да влезем без да питат кои сме. Влязохме в двореца. Мъртва тишина, няма жива душа и ние четирима българи, тримата само от няколко месеца в Мароко, стара служба съм само аз, се чудиме какво да правим. Появи се някакъв арабин в дрехи  и шапка на готвач. Обяснихме му защо сме дошли. Каза, че  Осман е отишъл на летището да посреща някакъв министър председател и тази вечер няма да играе. Насочи ни към Поло клуба, кой се намирал, точно срещу двореца. Отидохме там. Чакаха ни. Министъра, с когото по-късно, играехме всеки вторник и станхме близки, ни изгледа със  студено пренебрежение  и каза, че няма време трябва да започваме веднага.

Организаторите бяха французи. Те също още не ни познаваха. Ние с Хитко играехме в откритата зала, а Хари и Албена в закритата, където имаше право да влиза само съдията. Но около нас седяха да наблюдават играта 15-20 души. Всички любопитни да видят какви са тези никому неизвестни бриджори от България. Облечени супер скромно и пристигнали с едно допотопно” Пежо 404”.

След първите 24 раздавания, съдията взе фишовете от двете маси, направи сметките и обяви резултатите. Водехме с десетина точки, ако не и повече. Не помня. Настана смут в отбора на министъра, а французите кибици, хитро се усмихваха, доволни, че ги бием. Като разбрахме резултата, Хитко каза, ако продължава така, утре ще ни изгонят от Мароко. Министъра беше бесен и разменяше гневни думи с другия мароканец от техния тим.

Мачът завърши с тяхна победа и министъра, вече спокоен, ни поздрави за хубавата игра. А и французите вече ни гледаха с друго око. Особено когато в ежеседмичните турнири Хари и Албена бяха първи много често.

Резултатите от ежеседмичните турнири се обявяваха в централния вестник “ Le Matin”- “Утро”. Една вечер я клуба се появи елегантен и симпатичен, сравнително млад мъж. Попитал за Асланян и те го насочиха към мене. Запознахме се. Прочел името ни във вестника и решил да потърси тези Асланян. Представи се Пиер Бахчеджиян от Египет. Ръководител на представителството на ООН в Мароко. Станахме приятели. Съпругата му Лула беше гъркиня,  имаха две деца, момче и момиче.

Когато,  Пиер за втори път дойде в клуба за да се видим, естествено заговорихме за ядене (основна и най-важна тема за разговори при арменците). Стана въпрос за мантъ-нещо като арменски равиоли. Казах му, че съм майстор на мантъто( никога не бях ги правил, но съм помагал на майка си, когато ги правеше). Поканих ги на  мантъ в неделя. Прие с удоволствие, много ги обичал.

Когато казах на жена си, че съм поканил гости на мантъ, тя щеше да припадне. “Ти кога си правил това ядене! Никога! Ще се изложиме, освен това нашата нещастна обстановка с  тази най-евтина мебел е само за дипломати. Ти си луд.”-каза жена ми. Даже нямаме точилка за  тестото,- добави тя.

Имахме метла с дълга дървена дръжка, взех финна шкурка, изгладих перфектно тази дръжка, измих я със сапун и топла вода и стана супер точилка.

Гостите бяха супер доволни от мантъто( наистина беше станало много вкусно), а за обстановката не бяхме виновни ние, българската държава, в лицето на “Техноимпекс” си присвояваше по-голямата част от заплатата, която мароканците ни плащаха. На какво основание?? По закона на “по-силния”. Чист грабеж, но си отишъл доброволно, никой не те е пращал “на гурбет за долари” насила. Е след години една голяма комунистка, пардон “социалистка”, заместничка на бай Тошо, приватизира “Техноимпекс” и вероятно и  парите  заграбени от нас. Но това е друга тема и  е свързана  не с моите пътешествия, а с нейните.

Да се върнем на голямия празник  “на овена”. Сутринта рано, денят започва с молитва в кралската джамия, където е кралят с цялата си свита и престолонаследника. Облечен я бялата си джелаба с качулка на главата, на бял кон, от двореца се насочва към джамията. Многолюдна процесия в която участват, висши духовници,  мъжката част на кралското семейство, цялото правителство, генералитета и други важни хора. От двете страни на пътя му, народа го акламира, и малцината успяли да се доберат до него му целуват ръка. По мое време на трона беше крал Хасан Втори, умен и хитър владетел-диктатор. Над десет атентата  срещу него, организирани от министри и генерали , но нито един успешен. Веднъж  се опитаха да го ликвидират в самолета с който се връщаше от чужбина, но отново безуспешно. Кралят нарежда на пилота да обяви, че краля е мъртав и организаторите ликуват и излизат на яве. Кралят преоблечен се измъква след кацането, добира се до двореца и арестува всичките 26 съзаклятници, главно генерали и ги разстреляха. А семействата им изгниха по затворите. Има книга написана от дъщерята на главния организатор на атентата, министър на вътрешните работи и много близък на Хасан Втори. Там, тя описва ужасите на които са били подложени в затвора. Не си спомням как беше оживяла и разказала на една журналистка за жестоката съдба на семействата на разстреляните атентатори. Освен тях от армията са уволнени много висши офицери-генерали и полковници. В бридж клуба идваше  да играе един от тях. Всички се обръщахме към него с “ колонел”- полковник.

След молитвата и целия религиозен обряд в джамията, Кралят коли един овен.  Всичко се предава по телевизията. Това е знак, че народа може да започне коленето на жертвените овни.

По улиците на града тръгват на групи от двама  или трима, професионални колячи с огромни касапски ножове в ръце,  и предлагат услугите си на гражданите. Живият овен окачват на яка метална кука, с главата надолу, прерязват му гръкляна и оставят да изтече цялата кръв. След това му отрезват главата,  одират кожата, вадят вътршностите и разфасоват овена.

Децата взимат главите, палят огньове на улицата и набучени на пръти, ги пекат и хапват на групи.

Целият град мирише на овнешко печено. Канят се гости-приятели, съседи и се угощават с ястия от овнешко месо. Най-вече печено, което наричат “мишуи”. Богатите с голями къщи с огромни дворове правят  това което ние наричаме “чеверме”, т. печено на жар и с въртене на шиш.

    Празника трае от петък до понеделник включително.  Четири дни ваканция, много го обичахме този празник. Самият ритуал, не си спомням точно, дали беше в събота или неделя.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??