Скитникът арменец 26

                               Самолетът на “Ер транзат”,  канадска авиокомпания, току що кацна на летището в Хавана. Полетът от Монреал до Хавана е само 3,5 часа. 

                  Тъй като сме тръгнали в края на Януари 2007 год. при -26 градуса, на аерогарата в Монреал, сме сменили зимните якета с пъстри хавайски ризи, а  високите, топли  боти със  сандали или джапанки на бос крак. Зимните дрехи в сака и на връщане след седмица-две отново ще се преоблечем. Вълнените или кожени шапки също са в сака, а на главите ни сламени шапки или мексиканско сомбреро. Въпрос на вкус.

Нашата почивка, “ All inclusif “ е в курорта Санта Лучия, на 90 мин. с автобус. 

Автобуса не бърза, нито пък кубинците тръгнали пеша по шосето. Минаваме край села с къщи  с  големи дупки  в стените вместо прозорци. Покриви едва крепящи се на полурухнали стени, с изкъртена мазилка като тези в София след 10 Януари 1944 год.

От време на време задминаваме камион тип “ЗИС 5” модел 1945 год. натъпкан с мъже и жени правостоящи в камиона. Отиват на работа или е междуградски рейс, трудно е да се каже. Ако имаха и някое и друго червено знаме в ръце, щяха да приличат на бригадири от Хаим боаз 1946-48 година.

След конфортно пътуване, макар и дълго, час и половина,  сме в хотел “Санта Лучия” в едноименното кубинско градче. Хотелът, това са малки двуетажни вилички пръснати из богато озеленен парк. На всеки етаж има по 3-4 стаи. Късметлиите са почти на брега и ще се любуват на морето. Ние не сме от тях. За сметка на това,  сме близо до  сградата на основния ресторант, където ще  закусваме, обядваме и вечеряме.

Компанията ни се състои  от пет човека, брат ми и съпругата му, нашите приятели Зара и Жоро, и аз. 

На тях им дават по една двойна стая, на мен също, макар да съм сам в стаята. Засега.

Моята благоверна съпруга е в България и затова съм сам. Но това са подробности, които нямат значение.

Стаите са приятно обзаведени с широко и конфортно двойно легло. Баня с душ, огледало, мивка и сапуни и шампоани. Има и сушоар за коса.  В стаята има гардероб за дрехите, бюрце, кресло и стол. Има всичко необходимо за приятна едноседмична почивка. Ние сме за 7 нощувки.

Виждате ли как лесно, след толкова пътешествия из Африка, ви доведох  пак на бреговете на Атлантика, но далеч на Запад. С други думи прекосихме целия Атлантически океан от най-източните му брегове в Мароко, до най-западните в Куба.

Настанихме се, и се запътихме към ресторанта. Време е за обяд. Още с влизането забелязахме  една голяма кръгла маса, единствена от този вид и се насочихме към нея. Ресторанта е на самообслужване. Има сервитьори, но те са за да събират употребените чинии и прибори, да почистват масите, подреждат приборите, зареждат големите маси, на която са сложени купите със салати и плодове, тавите с ястия, риби, меса различни-пиле, свинско и говеждо. Има специална маса с италиански тестени ястия, и скара където готвача ти приготовлява месото което му дадеш. Нещо като аламинут. Сутрин той прави омлети със съставки дадени от клиента.

Тази маса е много подходяща за нашата компания и решаваме да си я “заплюем”. Как? Много просто. Около нас се въртят двама сервитьори, готови да изпълняват нашите желания и даже капризи. Хора с опит и нюх. Веднага надушват арменската любов към удобствата  и специалното обслужване, и не на последното място щедрия бакшиш и те стават наши от първия ден.  На всяко хранене, Жоро, брат ми  и аз даваме  по едно  песос,  и те получават всеки ден по 9  песоса от нас. Това са конвертируеми песоса. Два песоса са три долара. Заплатите им са около осем конвертируеми песоса на месец. А ние им даваме всеки ден малко повече от месечната им заплата. Те просто се занимават само с нас като наши персонални служители. Като най-възрастен съм обграден с особено внимание.  Наричат ме “капо”, а след само два-три дена целия персонал на хотела, музиканти, артисти от забавните програми, администратори, спасители на плажа, раздавачи на шезлонги и чадъри, лодкари  и т.н, познават “капо ди капи” т.е  ШЕФА НА ШЕФОВЕТЕ.

Кубинското море е уникално. Чисто, топло, вода прозрачна, галеща тялото. Дъно от фин пясък, без камъчета и без водорасли които да се увиват около краката. Влизаш десетки метри навътре, а водата не стига до гърдите ти. Плуването в тези води е неописуемо удоволствие. Не океан, а езеро. Огледална повърхност, разтопен кристал. Веднага ще кажа, че все пак не е като онзи див плаж в Агадир, за който ви разказах. Но да не забравяме и 30-те години разлика между двете къпания. 1977-2007. Точно 30 години. Бил съм на 40, а в Куба на 70.

На плажа пясъка е фин, има чадъри от палмови клони. Ние си набелязваме два близо до брега, но не на първа линия и всеки ден сме под тях. Програмата ни е фиксирана. Сутрин закуска, плаж, към 10-10,30 отиваме  да пием кафе на плажното барче, където ни обслужват две красавици, едната мургавелка, другата руса като шведка. И двете влюбени в мен, но съжаляват, че не съм млад. Смеем се, шегите са цял ден с нас. Жоро и Зара говорят италиански, аз също и така езиковата бариера е преодоляна на 80%. Живота ни е песен и целият хотел се чуди какви сме ние, че ни се обръща такова внимание. Тайната е в нашата щедрост. И доброто ни настроение, с което заразяваме и тези които общуват с нас.

Един ден,  се запознах с две семейни двойки от Монтреал. Възрастни хора. Оказаха се арменци.  Къпех се в морето и единия арменец беше до мен и си приказвахме. Изведнъж се появи младо момче, кубинче, носеше ми кокосов орех да пия сок. Арменеца се шашна. “Крикор защо такова внимание към теб?” Какви сте вие, че се ползвате с такива превилегии? Усмихнах се. “ Ти си арменец, би трябвало да знаеш обяснението”- му казах движейки палеца върху показалеца и средния пръст. Разбра и се усмихна.

Бил съм и друг път в Куба, в други курорти, в 5 звездни хотели, но такова обслужване и внимание като в Санта Лучия, никога не се повтори.

Тук  пих за първи път в живота си натурален сок от гуава.  Много ми хареса. Нашите двама сервитьори сутрин, на закуска,  ме посрещаха с кана пълна с този сок, подобаващо студен.

Готвача скараджия, който вечер приготовляваше месата и рибите пред клиентите, също не забравяхме да поощрим. 

Всички около нас говореха за вкуса на прочутата лангуста. Ходеха да ядат в частни къщи, в супер бедна обстановка, при съмнителни хигиенни условия. Хари беше категорично против такова посещение. С Жоро и Зарчето, много искахме да опитаме този супер деликатес. Попитахме нашите сервитьори, дали може да уредят нещо в ресторанта на хотела. Обещаха да говорят с главния готвач.

В ресторанта имаше ВИП зала. Поканиха ни там, но в 18 ч. т.е преди вечеря. В залата бяхме само ние петимата и трима на друга маса. Бил китайския посланик със семейството си. Поднесоха ни само опашките на лангустата, почистени отгоре и запечени в фурна. Около 300 гр. чисто месо. Страхотно ястие. Имам ги на фотография. Ще ги видите  я началото на  Октомври. 

Поливахме лангустата с лимонов сок и пихме бяло вино. Неповторим кеф!

Всяка вечер имаше концерти и спектакли. В летния театър на хотела, всяка вечер идваха артисти, музиканти, танцьори. Публиката седеше по дървените пейки и се наслаждаваше на кубински танци, балет, театрални скечове или на концерти. 

Зад редиците неподвижни пейки,  бяхме сложили две маси, около които седяхме ние и нашите  нови приятели, и гледахме спектаклите хапвайки и пиейки. Русата барманка от плажния бар, вечер работеше на денонощния бар, който осигурява храна( пица, хот дог, пържени картофи и пиене 24 часа в денонощието. Жоро беше се разбрал с момичето, да ни сервира в стъклени чаши ( в този бар се ползваха само пластмасови).  

Поради липса на достатъчно хладилни мощности, виното сервираха с лед, което го разреждаше и то губеше вкусовите си качества. Нашите сервитьори ни даваха цела туба - 5л. , бяло вино, което брат ми държеше в хладилника на стаята, и на обяд, вечеря и на спектакъл ходеше с тази туба в ръка.  

На целия плаж имаше само една френска канадка, която ходеше на плаж в монокини. Мари-Луиз беше от град Квебек. Не, че имаше кой знае какво за показване, ама на,  правеше се на интересна и явно сваляше местните Казановавци.  Лодкари, рибари и “капитани” на катамарани я ухажваха и всеки ден я возеха на катамаран безплатно. Един ден ме покани и мен. На катамарана бяхме Мар-Луиз, две тийненджерки, аз и “капитана”. Возехме се по морето, беше много приятно. Навлязохме доста на вътре, вода кристал, вълни няма. Само за къпане. Катамарана спря и момчето ни предложи да се изкъпем. Хвърлихме се в този разтопен смарагд, къпахме се с огромно удоволствие. И дойде време да се връщаме. Всички се качиха на катамарана, но аз не успявам. Тежък съм и вълните, по-скоро люлеенето на лодката ме събаря отново във водата. Момчето се опита да ми помогне, без успех. Напрежението стана непоносимо. Отзад има напречен метален лост, който съединява лявата плувка с дясната. Хващам се за нея и катамарана плува и ме влачи. Силите ми са на привършване, ръцете ми отмаляха напълно. Мари-Луиз слиза  във водата да ми помага. На нея също не й е лесно. Слабичка, крехка, но решена да не ме изостави. Нейсе, добираме се до някаква плитчина, за която нашият “капитан” знае и там успявам да се кача на катамарана полу мъртав. Мари-Луиз е в същото състояние. Стигнали до брега, със светни сили се добираме до плажния бар и с по два коняка възстановяваме силите си. Сега ми е лесно да го разказвам, но ви уверявам, че се бях простил с живота.

Освен  със статута на ВИП персони, се прочухме и с други геройства. В края на ваканцията ни, артистичната трупа представяше някаква балетна оперета. Хем пеят, хем танцуват чачача, ламбада и други южноамерикански танци. Кубинците и кубинките са ненадминати танцьори. Виртуози. Както си пийваме и гледаме спектакъла, брат ми стана и тръгна нанякъде. Човещина случва се, човек да има нужда  да се облекчи. 

На сцената настъпва леко объркване, ново действащо лице елиминира главния герой и се впуска в страстен танц  с  главната  героиня. Но суматохата на сцената говори, че не е по сценария. Новия танцьор се оказва Хари. Моментално скачам, качвам се на сцената и го смъквам въпреки танцовите му стъпки. Инцидента беше много сериозен. След това отидох при шефа им да се извиня. Ама нали съм “капо ди капи”, мина без последствия.

На плажа  се бяхме запознали с една много красива мулатка, по-скоро светло черна чаровница от Монреал. Работела  в отдел “озеленяване” в кметството на града. Беше дошла с 16 годишния си син и приятелката му. И с удоволствие се присъедини към нашата компания през последните 3-4 дни. В групата имахме и една красива мароканка. Младо семейство българи, дошли на почивка с дете на година и половина. Майката слагаше детето да спи към 8,30- 9, и оставаше с него. Таткото, има няма 25-30 години, беше станал неразделна част на нашата интернационална група и си пийваше тихо, кротко до 1-2 часа, и отиваше да спи.

Беше в началото на почивката ни. С Жоро, ходехме да се разхождаме край брега. На плажа,  където има чужденци, местни хора не могат да припарват. На плажа на хотела, в началото и в края, има млади мъже с черни панталони и бели ризи, служители на “службите”, които  ни пазят от контакти с местни хора.  

От морето излезе мъж на 35-40 години  и ни предложи да отидем в къщата му да ядем лангуста. Отказахме. Помоли ни за едни кафе. Имал  семейство с 3-4 деца, и нямало какво да ядат. Жоро отиде до денонощния бар и се върна с 4 парчета пица, 3-4 хот дога, торба пържени картофи и две кафета. Едва ги беше домъкнал Дадохме ги на кубинеца, благодари ни, само дето не целуна ръцете на Жоро и си отиде. До края на пребиваването ни, Жоро изхранваше  това голямо кубинско  семейство. Отчетохме го като социална дейност. Накрая човека доведе, пак през морето, цялото семейство за да ни благодарят.

Последната вечер имаше голямо модно ревю. Главозамайващо красиви манекенки демонстрираха “авангардна” кубинска мода. Поради липса на платове, моделите бяха със символично количество тъкан. Главно пера и мъниста на определени места около корема.  Спектакълът беше впечатляващ. На финала с Натали, мулатката от Монтреал, излязохме на сцената и благодарихме на артистите, на музикантите, танцьорите , манекенките и целия обслужващ персонал на хотела за прекрасните дни прекарани в Санта Лучия. Натали изказа благодарности, на френски, английски и испански, аз на арменски, български, руски и италиански. Бяхме аплодирани неистово. Настроението счупи термометъра. Незабравима  и неповторима нощ, под тъмното кубинско небе, осеяно с огромни звезди! И тайнствен оркестър свири чачача нейде в нощта!