2.11.2023 г., 23:34 ч.

 Скитникът арменец 41 

  Проза » Други
218 1 8
13 мин за четене

 

 

                                 Скитникът арменец 41

 

                                “Велик род сме ние” е казал големият американски писател Уилям Сароян. По фамилното му име личи, че е от арменски произход.  Има много малко хора с фамилни имена окончаващи на  -ЯН, които да нямат арменска кръв. Това са  известният диригентът Фон Караян, мускетарят Д’Артанян, хитлеристкият генерал Гудериан и още 1-2-ма за които не се сещам в момента.

Та думата ми беше за заглавието на сборника разкази на У. Сароян. “Велик род сме ние”.  Поне ние арменците си мислим така. Най-голямата гордост на всеки арменец е фактът, че сме първата нация в света, която е приела християнството за държавна религия, още през много далечната 301-ва година след Христа.

Това е исторически факт, неоспорим. Оспоримото е какво добро е донесло християнството на арменската държава и арменците. 

Попитали Радио “Ереван” -  Арменците сте много по света, а защо държавата ви е толкова малка? Държавата ни е целия свят, а Армения е само нашия офис,-отговорили от радио Ереван.

Кавказката държава Армения е източна Армения, западната е  била много, десетократно по-голяма, но сега се намира в Турция. Почти цялата азиатска част на тази страна е била част от Велика Армения. Диарбекир, е бил столица на Армения по време на царуването на Дикран Велики,  на  име Дикранакерт. 

Израза “иди се оплачи на арменския поп” не е случаен, и не е за подигравка, въпреки, че много българи, го използват подигравателно. От незнание, от не познаване на извора на този израз. Ето каква е истината.

Докато България е под турско робство, много български революционери борещи се против турските поробители, са изпращане на заточение в Диарбекир. Там живеят много арменци и арменският владика има голям авторитет пред турските власти. Като добър християнин, той помага на много български заточеници. И когато някой българин страда или  е осъден на смърт, другарите му казват “оплачи се на арменския поп и той ще ти помогне”. И той е помагал на много българи, да облекчи тежката им съдба на заточеници.

Е, заслужава ли, да се подиграват на арменския поп, за добрите му дела. Той заслужава само едно- благодарност и поклон. Но…….. без коментар.

След това кратко предисловие, да се върнем на темата “Пътуване до Армения”. 

Мисля, че сте чели вече, моята статия “Отечеството ни зове”, отпечатана в моите книги за “Стара София”. Но мисля, че я бях публикувал и тук на тази страница.

През 1948, пътуването до Отечеството не се осъществи, но за сметка на това, 20 години по-късно, през лятото на 1968 година, ми се удаде  възможността да реализирам това пътуване.

Посещение на Отечеството е мечта на всеки арменец. Това мога да сравня само с заветната мечта на всеки християнин да посети “Божи гроб” т.е, пътуване до Йерусалим. Не напразно, който е посетил “Божи гроб”, автоматически получава титлата “ХАДЖИЯ”, а самото пътуване се е казвало “хаджилък”.

Ако си спомняте, в една от статиите на ”Скитника” ви писах, че през 1967 г. заминах да уча във “Всесъюзната академия по външна търговия” в Москва, СССР.

През Май 1968 г. жена ми дойде на посещение и след като завърши изпитната ми сесия решихме да посетим Армения, тогава АССР-  Арменска съветска социалистическа република.

Не знам как е сега, но тогава за да пътуваш из СССР, ти трябваше разрешение на ОВИР. Не знам какво се криеше зад това съкращение, но мога да предполагам. Някаква служба на КГБ, която дава разрешение да пътуваш из “ Великата съветска страна”. Без такова разрешение, не можеш да си купиш  нито билет, нито да спиш в хотел.

От Академията ми дадоха служебна бележка, че уча там, и ОВИР ни разреши да пътуваме до Ленинград и Ереван. Маршрута е точно определен, нито крачка на ляво или на дясно. Лабаво няма. Всичко е под контрол. “ Широка моя страна родная” е  само песен. Реалността е съвсем друга. Чужденец или местен все тая, следят всяка твоя крачка.

Но стига коментари. Купуваме си билети  за самолет- Москва-Ленинград-Ереван- Москва. И някъде след 20-ти юни, не помня точната дата, политаме с ТУ-104, към един от най-прекрасните градове на света- Санкт Петербург, тогава Ленинград- град герой.

Пристигаме в града на революцията. Настаняваме се в хотел “Заря” съвсем близо до Невски проспект. 

Три дена, от сутрин до вечер обикаляме по красивия град, построен от Петър Велики и разкрасен от Екатерина Велика, град с необикновена история и изключителна красота. Разхождаме се по Невски проспект,  ядем сладолед и страхотно вкусни пасти и торти в прочутото кафе “Норд”, разглеждаме изключителните колекции в “Ермитажа”. За мой късмет, в Ермитажа попадаме на група студенти от художествената академия, които със свой преподавател изучават колекцията картини на френските импресионисти. Техния преподавател им  говори за всяка картина поотделно. Ние се присламчваме към рупата студенти и слушаме една изключително професионална лекция за изкуството на това течение в изобразителното изкуство. Прекарваме в “Ермитажа” почти цял ден. На излизане зад нас се чуват викове, някакъв младеж е откраднал някакъв експонат и охраната го гони. Минавайки бегом край мене, подлагам крак на крадеца, той пада и охраната го хваща. Благодарят ми за проявената  гражданска бдителност.

Разходка из “Летний сад”, разглеждаме Исакевския събор(катедралата), разхождаме се с корабче по Нева, наслаждаваме се на белите нощи, които са в разгара си.

Незабравими спомени от двореца в Петерхоф и Петропавловската крепост.

Говорейки за Санкт Петербург, не мога да не спомена, че мечтата на Лена беше да отидем заедно в родния й град, за да разкрие  пред мен цялата красота и тайните на този невероятен град,  град обожаван от нея. Но съдбата не пожела да осъществим мечтаното пътуване. Ковидът  и след това нейната болест, ни попречиха да изпълним тази наша мечта. Но нека се върнем към 1968 година.

На третия ден вечерта, трябва да летим за Ереван. Отиваме на аерогарата, където ни чака силно разочарование. Полетът няма да се осъществи по

”технически причини”. Като чужденци с билети купени чрез  “Интурист”, ние сме нещо като ВИП пътници и ни разрешават да прекараме нощта в чакалнята на аерогарата, да спим на канапетата. Голям жест!  Няма друга алтернатива. Прекарваме нощта на скамейките и сутринта рано, към 7-7,30 ни качват на самолета. Полетът е на арменския филиал на Аерофлот. Екипажа са арменци. 95% от пътниците също. Ние сме на първия ред от дясната страна на самолета. Заемаме 2 от трите места. Самолетът е претъпкан с пътници и багаж. Чанти, сакове, торби, пакети, са изпълнили не само местата за ръчен багаж, не само  пространството под седалките, но и по пътеката. Невероятно стълпотворение от пътници и багаж. Нас ни гледат като музейни експонати, защото нямаме никакъв ръчен багаж. И през ум не им минава, че сме арменци.

Веднъж в Москва, в хотел “Украйна”,  в асансьора, една възрастна двойка арменци ме заговориха, разбирайки от вида ми, че съм им сънародник. Първият въпрос беше “от къде съм”, като казах от България последва втори картечен въпрос “Какво нося за продаване”? казах “нищо”. Изгледаха ме с презрение и жената каза” че какъв арменец си ти бе”!

Самолетът най-после излетя. Две минути след това, от пилотската кабина излязоха 4-5 души нелегални пътници без места-правостоящи(седящи на пода отзад). Явно без билети, платили  на екипажа за пътуването.

Полетът Ленинград- Ереван беше около 4 часа. Дадоха ни само по едно кафе. Нищо друго. Оказа се, че кутиите с храна за пътниците, на следващия ден се продават на пазара в Ереван.  Пестелив народ са съветските арменци.

На връщане екипажа беше руски  и ни нахраниха богато.

Седалката до мен, която беше свободна, служеше за легло на екипажа, които един по един идваха да поспят по 30-40 мин. На смени. Брадясали, махмурлии, съвсем ясни станаха “техническите причини” за отлагане на полета. Симпатягите явно бяха гуляли цял ден с “Наташки” и не са били способни да осъществят полета. Какво да се прави, веднъж се живее!

Кацнахме в Ереван нормално. Навън ни посрещна адска жега. Взехме такси и право у чичо Оник Яхубян, много близък приятел на баща ми още от младежки години, репатрирал с жена си и сина си Ара през 1946 год. В  София ни бяха комшии, живееха на ул. Пордим 5.

Първата му съпруга- арменка, беше доста болнава още в България и починала доста рано. Втората му жена, Галя беше рускиня, много добра и симпатична жена и прекрасна домакиня. От нея се научих как да готвя вкусен зелен фасул, и до ден днешен ползвам нейната рецепта, и я споменавам. Тя също му беше родила син. Ара беше роден в София, беше няколко години по-малък от мен. През 1946 год. когато заминаха сигурно е бил на 4-5 годинки.

Живееха в центъра на Ереван, срещу Консерваторията.  Приеха ни много радушно, и  всичките им съседи знаеха, че идват гости от България. Интересуваха се, съседите,  какво носим за продажба, и всяка вечер около 5 часа на масата нареждах”стоката” и бизнеса започваше. Кутиите зехтин - 500 мл.- испански се продаваха по 10 рубли. В България цената беше 1,60 лв.

Трикотажни блузки от 5,20 лв. вървяха по 25-30 рбл. Най- доходоносни бяха мохерените шалове купени за 1анг. лира се продаваха за 40-50 рбл.

Паметно остана посещението ни в “Маденатарана”- библиотека-хранилище на древни ръкописи. Уникално място, единствено в света. Бай Сетрак, моя тъст, беше намерил в Париж, при букинистите край Сена( той е живял 17 години във френската столица преди да дойде в България за да се ожени), два арменски ръкописа от 15 и 17 век и ги подари на Маденатарана. В Париж е бил близък приятел с  големия скулптор Ервант Кочар, автор на монументалната скулптура на Сасунци Тавит, издигнат на гаровия площад на Ереван. През 1968-а, скулпторът вече не беше между живите, но бяхме донесли подарък за съпругата му, която живееше в  голям блок срещу квартирата в която живеехме ние. Тя ни покани на обяд и ни заведе в Маденатарана.

Още с влизането ни в този храм на древните култури, виждайки в ръката ми солидна дипломатическа чанта(куфарчетата още не бяха излезли на пазара), която братовчедката ми беше донесла от Париж, една млада сътрудничка на музея ме попита имам ли нещо за продаване. Влязохме в една канцелария и всичките й колежки се изредиха да разгледат “стоката”, и изкупиха всичко. Но за голямо мое съжаление, така и не можах да разгледам тази уникална библиотека за древни ръкописи.

Грижата за човека преди всички други удоволствия!

Освен блузки, зехтин и други дребни стоки, имах за продажба един портативен японски магнетофон “Шарп”. Ара ми намери клиент, продадох го много изгодно. Бях го купил от Кореком за 50 долара, продадох го за 400 рбл. Отидохме в най-големия и луксозен ресторант на Ереван “Армения”, за да полеем продажбата. Ара поръчваше според техния вкус. Бяхме трима- купувача, Ара и аз. Ядохме шашлик, пихме прочутия арменски коняк, беше вкусно и приятно. Когато сервитьора представи сметката, освен, че количествата на поръчаното бяха удвоени, имаше и салата лобио (фасул), който въобще не бяхме поръчвали. Попитах защо лобиото е включено в сметката. Отговорът беше страхотно остроумен-“обикновено го поръчват, затова го пишем”.!!!??? Купувачът на магнетофона не ми позволи да плата сметката. Съветските арменци са по -щедри от българските. Аргумента му беше, че като продаде магнетофончето на някой грузинец, ще вземе 5 пъти повече.

Беше рано на обяд и в ресторанта нямаше много хора. Бяхме само ние тримата и на една доста отдалечена от нас маса, седяха около 15-20  мъже на около 45-50 години. Направиха ми впечатление и попитах дали е някаква делегация. “Не, не е делегация, ректорът на медицинския институт и бащи на кандидат студенти преговарят за цената на приемането в Института” - беше отговорът. Просто прелест!

Насъбрал доста парички, реших да си купя кинокамера. С Ара отидохме в специализиран магазин  за фото и кино техника Думата “видео” още не беше измислена. Разгледах всичко, което се предлагаше и се спрях на най-новия модел “Кварц2М”. Платих сумата, не помня колко. Продавачът  я сложи в кутия, с документ за гаранция вътре, честити ми покупката. “Няма ли да сложите дата и печат на гаранционната карта” попитах аз показвайки компетентност по тези въпроси. Продавачът ме погледна очудено, а след това премести погледа си към  Ара. В погледа му се четеше  въпрос, аджаба  “тоя човек нормален ли е”’. Ара ме хвана под ръка и излязохме от магазина. 

“Крикор, ако ти сложи дата и печат, и утре се получи дефект, ще трябва да отидеш да поправят камерата в гаранционната работилница. Те ще я вземат и ще ти кажат елате след два месеца. И какво правим  като ти си заминаваш след  5 дена?? А така,  ако има дефект, отиваме в магазина даваме му 5 рубли и получаваш друга камера. Просто, нали? Хитро, с една дефектна камера колко рубли  може да си докара човека. Абе, умни са арменците!

Този ден решаваме да отидем на гости при леля Мари, която навремето работеше като помощничка на майка ми. Те живеят далече от центъра. Автобуса е претъпкан и е на самообслужване. Пускаш парите и си откъсваш билетче. Така е в Москва. В Армения има други правила. На касата няма ролка с билети, а в касата няма пари. На слизане всеки пътник оставя парите на шофьора. Билет не му е нужен. Едно дете се разплака, добрия чичко шофьор разви от ролката 2-3 метра билети и ги даде на детето да си играе и млъкне.

Попитах Ара, нямали контрольори тука.” Аааа, как да няма, има разбира се. Сутрин още в гаража, контрольора казва на шофьорите, “момчета, днес по графика трябва да ви проверя тебе Ованес, тебе Крикор, и Гаро,  и тебе , и тебе и тебе. Всички му дават по 40-50 рубли и контрольорът отива да си върши частната работа, А  Киркор и Гарабед работят спокойни, че контрольорът  няма да ги посети и могат да зарадват някое дете с няколко метра билети.

В онези години щандовете в магазините за хранителни стоки бяха празни. Но иди на гости у когото и да било, такава маса ще ти сложат, че глава ще ти се замае от къде да започнеш. Деликатеси всякакви, черни и червени хайвери, сьомги, ласосини и крабове, колкото искаш. Ядене на масата за 20 човека а около масата само 5-6 души. Принципа е “да има, всичко да има”! Такива маси каквито видях в Армения никъде не съм виждал.

Това не са френските арменци, ако на масата има 8 човека, салама в чинията  да са  само 16 тънки кръгчета. Само по 2, толкова, повече няма. Но в магазините от пиле мляко. Всеки според традициите и възможностите си.

Много е красив Ереван. Тези сгради от розов туф, правят града приказен. На фона на планината Арарат, столицата на Армения  е изключително красива, с хълмовете наоколо, с 2750-те фонтана на централния площад, издигнати през същата 1968 година по случай 2750 години от основаването на града.

Езерото Севан, наричано и “арменско море” е огромно високопланинско езеро. То е прочуто с уникалната риба “ишхана цуг”-княжеска риба. Деликатес, гордост на всеки арменец. Това е сьомгова пастърва. 

На брега на езерото има две църква с типичната арменска архитектура, църкви от 9-век, запазени до днес. Недалеч се намира и винзавода където се произвежда и световно известният арменски коняк.

Като заговорих за “арменското море”, за величественото езеро Севан, което е на 2000 метра височина, се сетих за един виц.

Правителството на Армения, поискало разрешение от Кремъл, да разкрият Министерство на Марината.

От Кремъл Брежнев казал: Глупости, какво Министерство на Марината в Армения, та вие нямате море. Тогава защо  Азърбейджан  имат  Министерство на културата, - попитали възмутените арменци.

Нашата заветна мечта да видим свещената планина Арарат, на “една ръка разстояние”, да се разходим по красивите площади на древния Еребуни, да се насладим на величественото езеро СЕВАН, нашето, арменското море и да вкусим “Ишхана цуг” на скара, полят с великолепно арменско бяло вино, се сбъдна. 

Изпълнени с особено патриотично чувство, полетяхме към Москва.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за уточняване на фактите,Крикор!
    В Ямбол също живеят много арменци.
    Пианистката Соня Аршавир води школа по пиано и е с големи заслуги към културата в града.
    Преди няколко години беше открита Арменска църква в града на една от централните улици.
    В Ямбол също преди години признателната арменска диаспора откри на улица "Раковски" бюст-паметник на поета П.К.Яворов.
  • И отново много интересно!
  • Що се отнася до Силви Вартан, тя е родена през август 1944 г. в с. Искрец, Софийско. Баща й е арменец по баща, а майка му е българка на име Славка. Работил е във френската легация в София. Майка й е унгарска еврейка. След 9. 09.1944 год. напускат Бг и се установяват във Франция. Силви е била на 8 години когато е напуснала БГ.
  • Фрасухи Бахчеджиян, е рожденото име на писателката и дипломат Севда Севан. Тя беше посланик на Армения в България. Красива и чаровна, продавачка в известния магазин на "Тексим" в София. Съвсем млада страдаше от сърце. След операция във Франция, в нея настъпи пълна метаморфоза. За мен тя е изключително интересен медицински феномен. Тя стана писател, когато се омъжи за писателя Върбан Стаматов, а дипломат и активен общественик също след операцията. Мисля, че беше завършила българска филология в СДУ.
  • Благодаря за пояснението.Щях да споделя, но умишлено пропуснах в прежния си коментар Силви Вартан и Севда Севан.От Севда Севан прочетох романа й "Родосто,Родосто..."Мисля че тя беше посланик на България в Армения. Бог да я прости!🙏
    Беше приела за псевдоним името на езерото Севан.
    Обичам да чета и Уйлям Сароян, допада ми мъдрото му чувство за хумор.
  • Шарл Азнавур е потомък на арменци, избягали във Франция по време на Геноцида през 1915 год. Такъв е и моят произход. Неговите родители, както и моите са от Западна Армения, която е завзета от турците. Докато източната или Кавказката е била част от руската империя. И до ден днешен турци и руснаци си играят с нашия народ, според собствените си интереси. Шарл Азнавур е френски арменец, той е роден в Франция, а не неговите родители, както аз съм български арменец роден в София, а не моите родители. Нашите родители, неговите и моите са турски арменци. така да се каже, т.е родени в Турция.
  • Навремето като студентка в Москва имах един колега Тигран Симонян. Много красив, умен, от добро семейство и почти толкова амбициозен колкото моя милост. За капак на всичко си имаше слабост към мен и почти всеки път щом тръгнеше да се прибира успяваше да ме изработи да му правя компания. Точно благодарение на тоя дявол с владетелско име опознах и Армения. Зорац Карер и двата манастира Гегхард и Татев сме ги посещавали няколко пъти, храма на Митра в Гарни, картал Конд, Синята джамия, Вернисаж, каскадата на Таманян в идеалния център на Ереван. Арменската баклава е превъзходна, веднъж ме черпиха и свинско с дюли по тяхна рецепта, пилаф, кюфтета Кибе, питки Лаваш, сладки. Коняците, брендито и вината са световно известни, само като си спомня " Арарат " и ми светват очите. За историята да не говорим. Изобщо Сароян хич не е преувеличил. Поздрави, Крикор.
  • Забавно написано.Пътеписно и художествено,както го може един сладкодумен арменец.Понякога се опитвам да сторя паралел между един евреин и един арменец:много прилики,като се започне, че са по целия свят и работят все "тънки" професии.И двата народа са с древна история и традиции,нали юдаизма и християнството са дърво и клонка в икуменизма?Все пак е факт, че Армения първа е приела християнството в рамките на Източната Римска Империя.
    Както има "Скитник евреин",е логично да срещнем и "Скитник арменец".
    Сетих се за Шарл Азнавур(ян)!
    Нали също е с корени от френски арменци.
    Поздравления за творбата, Крикор!
Предложения
: ??:??