17.11.2023 г., 18:49 ч.

 Скитникът арменец 46 

  Проза » Други
330 0 0
13 мин за четене

                                   Скитникът арменец 46

 

              Майкъл Къртис, Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман, през 1942 година,  увековечават най-големия град на Кралство Мароко и втория по големина в Африка. КАСАБЛАНКА или както днес се нарича Казабланка. Произхода на името на този  африкански мегаполис е испански и означава “ бяла къща”- каса бианка.

На брега на океана имало една малка полуразрушена “бяла къща”, която служела за ориентир на мореплаватели и пирати.

Казабланка се намира на брега на Атлантическия океан, на Мароко. На около 80-90 км. от административната столица Рабат, Казабланка се явява икономическата столица на Кралството. 

Освен огромното пристанище. Тук е съсредоточена голяма част от индустрията на Мароко,  тук са банките и големите търговски фирми.  Представителите на международния и световен бизнес, също имат своите седалище в този многомилионен град. Последното преброяване показва, че Казабланка има над 4 500 000 жители. Естествено основното население са мароканските араби и берберите, които са основатели на града. Тук има много французи, не малко евреи, испанци, арменци, гърци, италианци и други.

Когато през юни 1967 година избухна шест дневната война между Израел и Арабската коалиция, голяма част от еврейското население на Мароко, главно от Казабланка напуснаха страната, това се отрази сериозно на индустрията и банковото дело на Кралство Мароко.

Няколко години по-късно през първата половина на 70-те години, тогавашният крал Хасан Втори, покани евреите да се завърнат в страната, заявявайки, че те са част от мароканската нация.

Казабланка е градът на големите контрасти. Квартали със супер богати къщи, струващи милиони, и предградия  от  бидонвили, в които живее крайно бедно арабско население. В тези квартали, бунтовете не са рядко явление.

В Мароко попаднах през ноември 1976 година. Както вече ви разказах, бях назначен за учител по технически дисциплини- машинно чертане, стругарство и шлосерство в Рабат.

Няколко дни преди Новата 1977 година, с моите приятели Емил и Божко, решихме да посетим Казабланка. Да се поразходим и разгледаме този много известен град.

Между Рабат и Казабланка имаше редовна автобусна линия. Почти на всеки кръгъл час от централната автогара тръгваха междуградските автобуси. Цената на билетите беше съвсем приемлива. Разстоянието е късо, пътя хубав и пътуването трае около час.

Никой от нас не познаваше града. Попитахме как да стигнем центъра. Изненадата беше голяма и приятна когато по пътя попаднахме на красиво площадче с жълти павета като софийските. Втора изненада  се появи с надпис БГА “Балкан”. Естествено влязохме вътре и се запознахме с представителя на родната ни авиокомпания. Имаше и една клиентка, скоро пристигнала от България, като учителка. Беше от септемврийската група, за разлика от нас, които дойдохме на 13 ноември. Казваше се Валя. Попитах за моята нова позната Нели. Оказа се, че са съквартирантки.

На 13 Ноември 1976 година, група от 75 човека, тръгна за Мароко за да окаже интелектуална помощ на тази африканска държава. 

  По време на френския протекторат, почти всички учители в мароканските училища са французи. Особено в гимназиите. Когато Мароко извоюва своята независимост, постепенно французите са изместени от мароканци. Но за техническите училища, страната няма достатъчно подготвени кадри и французите продължават да преподават. Но заплатите им са много високи и никак не са изгодни за мароканците. Така, в началото на 70-те години, в мароканските училища се появяват първите учители от Румъния, а през 1975 и от България. Заплатите на специалистите от соцстраните са 2-3 пъти по-ниски, и за мароканската държава е много по-изгодно да наемат румънци и българи. Естествено, проблем има с езика, но “всички хубости на едно място” не може.  И мароканското Министерство на образованието прави компромис и през учебната 1977-78 година в Мароко работят над 600 учители и учителки от НРБ. По математика, по химия и физика, по естествени науки, както и за техническите предмети, машинно чертане, стругарство, шлосерство, шепинговане и  заваряване, електротехника и електроника, архитектура и строителство.

През този период, български учители имаше не само в големите градове като, Рабат, Казабланка, Фез и Маракеш, но и в малки градове, като Бени Мелал, Сиди Слиман, Мекнес,  Ессауира и други.   В нашето училище бяхме 15 души  български учители, главно по техническите предмети. Понякога се шегувахме, че лицея трябва да се преименува на техникум “Христо Ботев”. Общият брой на учителите французи, румънци и мароканци, бяха по-малко от нас. Имаше и един тунизиец, учител по термична обработка. Много благ и симпатичен човек. Ръководството на лицея високо оценяваха работата на българските учители, освен за компетентност ни, но и за доброто отношение към учениците. Болшинството учители французи се държаха  с учениците  надменно и нечовечно. Естествено имаше и свестни французи, добри специалисти и Хора. Заради не до там добрия френски език на българските учители, някои французи се отнасяха с пренебрежение  към българските си колеги. Имаше един възрастен учител по стругарство, французин, който неведнъж казваше, че в сравнения с моя френски, неговите сънародници говорят като неграмотни селяни. Голяма част бяха попаднали в мароканските училища от някой фалирал завод или  останали безработни. Без никаква педагогическа подготовка.

    Честно казано, не съм посещавал много забележителности на този огромен град. Ходил съм често, но на гости у приятели. Естествено съм посещавал огромната “Медина”- арабския квартал с неизменния “сук”.  Сук означава пазар на арабски. Няма да описвам медината на Казабланка, защото би било повторение на това което вече съм ви разказал за арабския квартал на Рабат. Може би в Казабланка е по-голяма, но “циганията” е една и съща. 

Два - три дена преди 13 ноември 1976 год. Жена ми каза, че дошла пациентка, която заминавала за Мароко като учителка. “Моят мъж също заминава като учител в Рабат”- казала Ирис. “А аз съм назначена в Казабланка”,-казала пациентката.

На 13 ноември бяхме повикани на аерогара София в 12 часа през нощта. Освен 75-те заминаващи даскали, и служебните лица от българска и мароканска страна, имаше и няколко стотин изпращачи.

Никога на софийското летище не бях виждал толкова много хора, макар, че поради характера на работата ми в “Интерпред”, ходех на летището много често.

Деца, старци, роднини и приятели, мъже и жени, млади и стари, майки и бащи, братя и сестри, салона на летището беше задръстено от хора, независимо от късния час. Едни се смееха, други плачеха, трети гледаха със завист заминаващите на гурбет,  представяйки си как последните  скоро ще се върнат фрашкани с долари. 

Мен ме изпращаше цялата рода, родители, семейство, братовчеди и братовчедки, чичовци и лели, абе не по-малко от 20 човека бяха само моите изпращачи. Гъми, най-възрастният брат на баща ми, ми донесе едно литрова бутилка домашна ракия. Той имаше место в Реброво и правеше ракия от плодовете. Едно литрова бутилка в една торба, която за нещастие, в един момент изпуснах, бутилката се разби и цялото летище замириса на селска кръчма. Хората се оглеждаха и се чудеха от къде идва тази воня.

Най-после към 4 часа сутринта, казаха да се подготвим за качване в самолета на “Роял Ер Марок”, някакъв  “Боинг” на мароканската авиокомпания, дошла специално за нас, българските даскали. С една дума чартърен полет.

Последни прегръдки, целувки, сълзи за раздяла, хиляди благопожелания и тръгнахме към автобусите, които щяха да ни откарат до самолета.

Забравих  да спомена, че преди това, в общата какафония, жена ми ме запозна с пациентката заминаваща за Казабланка. Името й беше Недялка- Нели.  В самолета тя седна до мене, но през цялото време на 3  часовия полет, аз спах. Не бях спал няколко нощи и бях гроги от умора и безсъние. След това, много години наред, Нели се оплакваше на всеослушание,  пред общите ни приятели, че през целия полет съм спал и не могла да размени две думи с мене.

Така, при срещата с българката учителка в Казабланка, в края на декември 1976 год., в бюрото на “Табсо”, я попитах дали познава Нели. Оказа се, че са съквартирантки, и Валя направо ни поведе към тях.

Срещата беше радостна и за двамата. Макар и почти непознати, общата съдба сближава хората.  И когато през януари, от България пристигнаха мъжът й и малкия Илиян, станахме добри приятели и често си ходехме на гости, те идваха при мене в Рабат, а аз често им гостувах в Казабланка. Гошо, съпругът на Нели, стар софиянец,  беше много симпатичен човек, дългогодишен звукорежисьор в БНР, създал гласа на Бърборино.

 

“ Ти ми даде чуден глас.

с него песнички да пея,

        Да приказвам,  да се смея.

За това сега и аз,

Бате Гошо  теб обичам,

скъп приятел те наричам!

 

Бърборино, 20 април 1957, София,

 

Това е посвещението  написано на гърба на снимка на Бърборино. Стихчето е на редактора  в БНР Димитър Спасов, създател на образа на Бърборино. Един от най-любимите герои на децата.  За съжаление не мога да кача на тази страница самата снимка на Бърборино.

 

През лятото на 1980 година, се запознахме със семейство Сюрменян, които живееха в Казабланка от много години. Тяхната къща беше в квартал “Анфа”, най-богатия квартал на Казабланка. Квартал с богати еднофамилни къщи, цели дворци понякога. С басейни и зимни градини, с палми и портокалови горички около басейните. Къщи поддържани от многоброен персонал, градинари, прислужници и прислужнички, от готвачи и готвачки. Въобще в Анфа живее “хайлайфа” на Казабланка. 

      Говореше се, че тук Бриджит Бардо има вила, която се върти със скоростта на земята, така, че слънцето  винаги огрява  огромната градина на вилата и басейна, където се къпе  бившата френска филмова звезда.

Семейство Сюрменян имаха фабрика за мотоциклетни и велосипедни гуми. За съжаление не помня малките им имена. Имаха трима сина, двама работеха в семейната фабрика, а най-малкият беше фармацевт  и имаше аптека. Къщата им беше много голяма с огромен  двор и градина с вкопан басейн.

Всяка неделя на обяд, къщата им беше отворена за всички арменци, пребиваващи в момента в Казабланка, или в Мароко. Посрещаха гостите си сърдечно и без строг протокол. Храната и напитките бяха в изобилие, а ястията само арменски. Имаха три готвачки-мароканки, които не само познаваха прекрасно арменската гастрономия, но и говореха арменски.  

Вече не помня как се бяхме запознали със семейство Сюрменян, но през 1980 и 81 год.,  понякога ходехме на техните неделни обяди. Тук срещахме арменци от Ливан, от Франция, от Канада, от САЩ  и даже от България. По традиция, когато някъде се съберат арменци, винаги имат една любима тема- гастрономията. И никога на никой не му омръзва или да му е скучно. Моята приятелка, Лена понякога ме питаше , “вие като се съберете, нямате ли друга тема за разговор, освен ядене и рецепти?” Ами, честно казано, май нямаме друга тема, която така да ни обединява. Турската поговорка “Бивола можеш да нахраниш, арменеца никога”, май не е случайна.

С този град са свързани две събития, които никога няма да забравя.

През 1980 година Мароканската федерация по спортен бридж, организира национален турнир отборно.  От Рабат участваха няколко отбора. Имаше много силни тимове. В спортния бридж, един тим се състои от 2-3 двойки. На всеки мач играят две двойки, а третата е резервна. Нашият тим беше от 4 човека, нямахме резерви. Пиер Шампаньол и Гнасия, бяха едната двойка, а  Бернар и аз бяхме втората. Въпреки, че не бяхме фаворитите на турнира, елиминирахме всички рабатски отбори и са класирахме за финала в Казабланка. Там трябваше да играем срещу един изключително силен отбор. Шансовете ни  за победа бяха нулеви.

В решителния ден, в един от бридж клубовете на Казабланка се състоя финалната среща, която трябваше да излъчи държавния първенец. Ние нямахме определен капитан, тъй като бяхме всички на едно и също ниво. Успеха ни се дължеше на спокойна игра и не малко късмет.  Още от първия мач в Рабат си бяхме казали, че ще се забавляваме и няма да гоним успех. Възприехме принципа на основателя на съвременните олимпийски игри. “Не е важно да побеждаваш, важно е да участваш”, а аз бих добавил “и да получаваш удоволствие от участието”. Играехме без напрежение, като на майтап, и това ни донесе изненадващите победи срещу рабатските тимове. 

В решителния съботен ден в Казабланка, се явихме спокойни и усмихнати. Второто място в Кралството ни беше осигурено, неочакван дар, а ако станеше чудо, можеше да завършим и като шампиони. Заедно с нас от Рабат като публика бяха дошли тези, които бяха фаворитите  на града,  и които едновременно ни завиждаха и бяха много любопитни как ще се представим на финала. Трябваше да изиграем 32 раздавания. 16 +16. Това са поне 5-6 часа. След първите 16 раздавания, съдията пресмята резултата, което заема не по-малко от 30-40 мин. След което, единия тим сменя двойката си в откритата зала. В откритата зала има публика, докато в закритата има право да влиза само и единствено съдията на срещата. Никой друг. Ние с Бернар, като по-спокойна двойка, играехме в откритата зала. Не се смущавахме от присъствието на публиката, която наблюдаваше нашата игра. 

След първите 16 раздавания, ни почерпиха с кафе, чай и някакви дребни сладки. Желаещите можеха да си поръчат и сандвичи. 

След около 45 минути пауза, съдията обяви резултата. Губехме с малка разлика. Катастрофи не бяхме допуснали. 

Започна второто полувреме. Срещу нас играеха най-добрите в Казабланка. Играчи с голям опит и авторитет. В техния тим играеше и един бивш световен шампион Боб Славенбург, холандец живеещ в Мароко от дълги години. За щастие, този ден Боб не бил в страната и на негово място играеше друг.  Забравил съм името му, беше един доста пълен човек, капитан на техния тим, многократен шампион на Мароко на двойки. Той играеше с партньора си срещу нас през второто полувреме.  Играта вървеше нормално, нямаше големи грешки от наша страна. Всичко беше спокойно, под контрол. Дойде едно раздаване някъде между 9-то и 12-то,  вече играно в закритата зала. Ние обявихме купи, те пики и трефи, и след редица наддавания, дебелия затвори на 6 Пики. Аз контрирах. Моят партньор трябваше да атакува.

В бриджа има тъй наречената “Лайтнер контра”, която изисква ненормална атака. Такава контра се дава, само при игра на 5-то или 6-то ниво. Моят партньор атакува А купа, аз му дадох 3-ката, 2-ката не беше в мен. За съжаление Бернар не знаеше тази рядко използвана контра, и не атакува Трефа, т.е втория цвят на противника, който цаках веднага, нямах нито една карта от този цвят. И те спечелиха шлема, и с това и мача. Бяхме на 1 карта от пълната победа, но……. Тимът от Казабланка си заслужаваше победата. Но и ние имахме своя шанс, но го пропуснахме.

Друго събитие което няма да забравя никога, беше едно пътуване до Казабланка през юни 1981 година. Недоволството от управлението на Хасан 2-ри беше достигнало до такива размери,  че жителите на бедните квартали бяха се вдигнали на много сериозен бунт. Това бяха хиляди, а може би и десетки хиляди мароканци, без работа, без никакви доходи, без хляб и гладни многочислени семейства, които нямаха избор. Бяха грабнали оръжие, кирки и лопати, кухненски ножове и брадви. Кралят също не си поплюваше и хвърли армията срещу бунтовниците. По улиците на Казабланка видяхме даже танкове. Всички входове и изходи бяха контролирани от армията, полиция почти не се виждаше. 

В такъв момент се наложи да посетим семейство Сюрменян за последен път. На 1-ви юли, аз окончателно си заминавах от Мароко, и исках преди отпътуването да си взема довиждане с тези гостоприемни сънародници. 

Момента не беше никак подходящ за такова посещение, но аз нямах избор и въпреки риска тръгнахме. По пътя  към Казабланка имаше силно увеличен полицейски контрол, а на самия вход на града ни спряха войници. Питаха ни и разпитваха, къде отиваме, с каква цел и т.н.   Не виждайки, нищо съмнително в поведението и отговорите ни, ни пуснаха да продължим пътя си към Анфа, където живееха  нашите приятели.  

Когато привечер поехме към Рабат, по пътя няколко пъти ни спираха военни патрули за проверка и разпити. Но не ни създадоха  никакви проблеми.

Джамията “Хасан Втори” бе построена след като напуснах Мароко и нямам никакви лични впечатления. Знам само, че е издадена силно в океана, и височината на минарето е много голяма - 200-210 м.

Съжалявам ако статията за Казабланка ви разочарова, но всеки който се интересува от подробности може да ги намери при чичо Гугъл. Не искам да преписвам от там. Не е в моя стил.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??