СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 61

              Скъпи приятели, днес ще направим едно много приятно пътуване до китно градче в южна България. То е известно със своите прекрасни червени вина, необикновено вкусни катми и с гиганта на българското химическо машиностроене(бившо).  Защо бившо, защото връхлетялата ни "демокрация" унищожи заводски комплекс, в който бяхме вложили милиарди. Фирми като гигантите "КРУП" и "ТИСЕН", ахнаха посещавайки завода. Не се съмнявайте в тези мои думи. Не са преувеличени. Лично придружавах и двете делегации. Тогава вместо пътеписи, подписвах договори за износ на продукцията на "ХИММАШ"-Хасково.

      Но днешната тема, макар и свързана с този симпатичен град, е свързана с един спортен гигант, а не с машини и железария.

Едно перо и няколко ракети

    “ Изгнаници клети, отломки нищожни,

          от винаги храбър  народ мъченик”.

Неповторима характеристика, кратка в телеграфен стил,   характеристика на цял един народ, пише геният на българската и световна любовна лирика, Пейо Яворов.

Годината е 1922. Бащата на съвремена Турция, Кемал Ататюрк е положил основите на новата държава. Побеждавайки Гърция, във войната от 1919 година, в Новата държава, вече няма място за християни.  Арменците разбират, че ги чака втори Геноцид и доброволно напускат страната, зарязвайки   вековен дом, плодородни ниви и лозя,  майсторски работилници.  Загърбват миналото си, заличавайки корените си, затваряйки завинаги вратите на храмовете в които са били кръщавани, църквите в които са се женели, и в които са звучали заупокойните молитви на дедите им. Никога вече,  в тях няма да бъде запалена и една малка мъждукаща свещ, за да напомня за десетките хора прокудени от родните им домове, родните им села и градове.

България  е близо. Страна, сама страдала до неотдавна от фанатичните турски главорези, отваря широко вратите си за арменските бежанци.  Носещи на двете си ръце, роден дом, имущество, спомени, наследство, своя нерадостен живот, арменците намират подслон в съседна България.

Така, хиляди арменци, млади и стари, деца и юноши, бедни и богати намират своята втора Родина, в полята на Тракия, по черноморското крайбрежие, или в полите на вълшебната Витоша.

Хасково е малък, но гостоприемен град. Той напомня  градовете, които арменските бежанци са принудени да напуснат. Освен българи, тук живеят и не малко мюсюлмани от турски произход. За прокудените от родните си места арменци, хора говорещи турски език са близки, почти роднини.  Турски говорят и не малко възрастни българи, така че,  адаптацията към новият живот става по-лесен за арменците намерили подслон тук в Царство България.

Ованес Касабян е от Елидже, населено място недалеч от Родосто, родният град на младата девойка Мари, която след време ще стане майка на неговите синове.

  Трудни години в чужда държава. Чужд език , чужди нрави, но трябва да се живее. Всеки ден е борба, всяка крачка може да бъде фатална. Липса на професия, не знаене на езика, препятствия стотици. Нужна е сила и арменците я имат. Свикнали са да се справят с всяка ситуация. Борбени, способни, честни търговци и добри занаятчии, бързо спечелват  доверието и уважението на местното население. Българите всячески помагат на арменските бежанци, обичат новите си съседи, които им отвръщат с уважение и любов.

Когато  на 12 Януари 1941 година, младият Ованес става баща на първия си син  Пюзант, той вече е утвърден бижутер и  майстор часовникар в града, с магазин на  самата чаршия.

След  малко по-малко от 5 години в скромната къщичка на часовникаря се появява още един левент- Арсен.  Но това става вече през 1945 година, при новата Отечествено- фронтовска власт.

Децата учат в Арменското училище, ритат парцалената топка по улиците на града, растат в една донякъде еснафско- идилична атмосфера, каквато цареше в почти всички арменски къщи, през онези трудни години след войната. Хранени с домашни мармелади, речели от тиква, и даже с неизвестната днес “булама”, с мантъ и бюрек с месо, арменчетата растяха здрави и силни. Борбени по характер, те често ставаха водещи фигури в махленските спортове.  Футбол, виенска, народна топка, пинг-понг на домашаната разтегателна маса с обикновени дървени хилки, спортове които ние практикувахме с децата от махалата, и често ставахме организатори на тези съревнования.

Едни си остават махленски играчи цял живот, а  за други,  спортът става Съдба, става смисъл и цел на Живота. Такава е съдбата и на малкия Пюзант Касабян- Пижо.

Днес, той е проф. д-р, Пюзант Касабян, наричан “Баща на Българския Бадмингтон”. Няма да изброявам всиките му титли, защото е невъзможно да се запомнят. Не познавам, пък и не съм чувал  да има в света , спортист и спортен деятел с толкова много титли.

Пижо е едва 14-15 годишен, когато в дерето до Хасковската гимназия, започва да играе баскетбол, на глинения  терен-пързалка след дъжд, на единственото в града баскетболно игрище. Поради ниският си ръст играе “гард”- защитник. Но пъргавината, силният отскок, и спортната му “злоба”, много скоро, го правят титуляр и републикански  средношколски вице шампион в този спорт на “гиганти”.

През дългите зимни месеци, баскетболът и футболът са  в отпуск. А кръвта на младите кипи и търси къде да изразходва енергията си.

Кафе-клуб “Септември” и клубът на арменската организация “Ереван” притежават маси за пинг-понг, мрежички, хилки и малки целулоидни топки. Те дават възможност на посетителите на двата клуба да поиграят, да си организират мини турнири, на коите баш майстори демонстрират уменията си. Има даже ранг листа на най-добрите, които не играят с кой да е. Абе хора със самочувствие на шампиони. Искаш да играеш с тях? Ок! Само на вързано. Всяко удоволствие се заплаща!

Тук, в  един от тези два клуба, малкият Пижо хваща първата ракета в живота си. Асовете гледат с пренебрежение дребосъка, чиято глава едва се подава над масата, но понеже се навива да играе на “вързано”, му дават възможност да загуби паричките спестени от закуски и кино. А Пижо, със страхотен спортен хъс, физическа издържловост, и най-вече на  вроденият си манталитет на победител, много бързо започва да респектира “асовете”и да си възвръща  загубените парички, в многобройните битки около зелената маса.

Голямите  “асове” избягват да играят с него, а младите, се натискат да поиграят с бате Пижо.

Пинг-понгът  става тенис на маса, дървената хилка е вече ракета и Пижо владее до съвършенство тази динамична игра, където силните и здрави крака, рефлексът и бързината са решаващи елементи за победата.  И тя съпътства Пижо навсякъде. От училищните състезания, през градски и окръжни юношески състезания, до републикански отборни и индивидуални надпревари, където Пюзант Касабян е вече име. Той прославя родният си град, и неговото име се свързва с все нови и нови победи в този изключително динамичен спорт -тенисът на маса.

Успоредно с него, по пътя на победите в спорта, върви и Арсен, по-малкият брат на Пижо.

Когато се запознах с проф. д-р Пюзант Касабян, ми беше крайно неудобно да го наричам Пижо. Спортист от световна класа, спортен деятел признат от  цялата световната спортна общност, уважаван от Японския император до  Президентът на САЩ, да наричам Пижо ми беше невъзможно. Наричах го “докторе”. Но постепено свикнах с името с което е познат от най-източните точки на планетата до най-западните. Името с което е познат на  всички световни лидери на ракетните спортове, и не само на тях. Това е Пижо.

       Както казват, човек никога не знае от кой храст ще изскочи заяк. Заякът  за братя Касабян  е едно перце, едно конусообразно пластмасово перо, което те виждат за пръв път в Грузия, през 1965 година по време на едно пътуване до Армения. В  Сухуми, на плажа две девойки си прехвърлят едно перце, с леки ракети подобни на ракети за тенис. Заинтриговани от ракетите и перцето, а може би и от красотата на девойчетата( историята мълчи по този въпрос), двамата братя проявяват голям интерес към тази необикновена , непозната за тях, игра.

Тази игра се казва бадмингтон.  Има е друго име “Федербал”.

Годината е 1965. Любов от пръв поглед. Любов за цял живот! Една игра която за проф. д-р Пюзант Касабян се превръща в негова Съдба!

Но пак избързвам. Преди срещата с фаталната ракетка, Пижо се хваща с една по- стара и по -тежка ракета. Ракетата за тенис. Това е втората ракета която се появява в ръката на роденият спортист от Хасково.

Като студент по медицина в град Пловдив, Пюзант попада на  Здравко Рангелов, един треньор влюбен до безумие в любимия тенис, създал десетки тенисисти, спечелили много национални и международни турнири. Дълги години пловдивската тенис школа е доминираща в страната.

Опитай,-казва бате Здравко на студентчето, играещо тенис на маса и спечелило вече доста републикански титли.   Пижо вече е “Майстор на спорта” по тенис на маса.

Днес титлите “Майстор на спорта” и “Заслужил майстор на спорта” звучат архаично, някои даже си позволяват да се подиграват на тези титли, но те никога не са подарявани. Те са били извоювани с много труд, постоянство и стремеж за усъвършенствуване. Тези спортисти, носители на тези звания, са се лишавали от много младежки удоволствия, спазвали са спортен режим, лели са много пот по стадиони, спортни площадки и писти, за да заслужат тези отличия. Те не бива да се срамуват, че са били удостоени с такива титли, напротив, цял живот трябва да ги носят с гордост.

Няма да забравя, една шега на Тодор Живков, когато Стефка Костадинова постави в Рим своя ненадминат и до ден днешен рекорд от 209 см.. Когато намекват, че с “връзки”, всичко се постига, той казва, “ами хайде, скочете 209 см. с връзки”!

Пижо става не само отличен тенисист, но и спомага много за развитието на този спорт в родното Хасково. Случайно ли, най-успешният  български тенисист в света е хасковлия? Едва ли!. Тенис базата в Хасково е плод на усилията на ентусиасти като Пюзант Казабян и на ръководители на града като Румен Сербезов, Иван Драганов и други.

Тенис базата  в Хасково привлича близнаците Матей и Божидар Пампулови от Пловдив, тук често гостуват Юлия Бербериян с дъщерите си Мануела и Катерина. В Хасково се създава един изключителен тенис център. Благодарение на усилията на много хора, в центъра на които отново е Пижо.

В историята на българския спорт, има много написано за  спечелените мачове, за първенствата с участието на Пюзант Касабя, за спечелените от него десетки титли, в различни спортове. Няма д ви разсказвам за тях. Те са документирани и всеки може да ги прочете. Друга е моята цел.

Сагата не име “Бадминтон” започва през 1965 година. Започва с онази среща в Сухуми, където братята Касабян виждат  двете девойки прехвърлящи си едно перце с ракети в ръце.  Ракети наподобяващи тенис ракети, ни по-малки. А  “перцето” е нещо което братята не са виждали никога.

Момичетата са симпатични и добронамерени към двамата чернооки младежи. Още повече чужденци. С удоволствие им разказват за правилата на играта, показват им как се играе, и ги канят да поиграят с тях.

Лято. Синьо море. Прекрасен плаж с пясък фин като пудра. Две русокоси красавици, двама чернооки  кавалери,  две ракети и едно перце. Има ли нужда от повече за начало на един летен, ваканционен роман? Няма!

Какъв ти роман братко, тук започва една безкрайна сага, една спортна история, която не си я представят нито любезните съветски девойки, нито двамата братя екскурзианти, нито пък ти, любезни ми читателю, колкото и  да ти е развинтена фантазията.

Пижо и Арсен се завръщат в България с куфари пълни с ракети и няколко кутии перца за новата игра, която ги е завладяла напълно.  И в сърцата си носят заразата на тази необичайна игра, която напълно е завладяла мислите и желанията им.

Пижо все още е студент в Пловдив и е на квартира при роднини, които живеят в арменската махала на Небет тепе. Улицата е малка и затворена даже за зарзаватчийските колички. Тази стародавна уличка в Стария Пловдив, ще стане първото игрище за бадминтон в България. На тази уличка, покрита с многовековен калдъръм, всяка вечер, група младежи ще опъват едно въже и  до късните часове ще си прехвърлят “перцето”, при светлината на уличните фенери.

На улица “Капитан Бураго” в Старото  Филибе, се слагат основите на един нов за България спорт.

През лятната ваканция, Пижо, Арсен и братовчедите им, практикуват новия спорт в родното Хасково.

Първото игрище за бадминтон, вероятно е в залата на “Академик” Пловдив, където бъдещи лекари, интернисти и хирурзи, с часове си прехвърлят перцето, донесено от Пижо и Арсен. Новата игра, постепенно завладява, не само Пловдив, Хасково, Варна и Стара Загора.  Много бързо се появява и в София. Бадминтона се разпространява като чумна епидемия и завладява сърцата на стотици млади хора и деца.

Започват и първите официални състезания. Първите са организирани в Пловдив, където отново начело е д-р Казабян- Пижо.  Друга главна фигура е Веселин Кръстев от София.

От първият ден на този нов спорт, Пижо е не само състезател, но и треньор, организатор, ръководител. Наричат го “баща на бадминтона в България”, но според мен  той не е само баща. Той едновременно е и майка на този спорт. Тое е родител на българския бадминтон. Както майката бди над децата си когато спят, като орлица ги пази от опасности, както една майка се грижи  детето да бъде нахранено, обуто и облечено, да бъде обгрижвано непрекъснато, така и д-р Пюзант Касабян  посвещава живота си на любимия спорт.

Генерален секретар на новосъздадената федерация, Пижо става и нейен Президент.  Негово име е познато по цял свят. Почетен президент на федерацията по бандминтон на Република Армения, почетен Председател на Грузинската федерация, действащ президент  на Балканската федерация, проф. д-р Пюзант Касабян е водеща фигура в световния бадминтон.

Завоювал десетки шампионски титли индивидуално и на двойки, обучил десетки шампиони и шампионки, организирал стотици турнири-национални и международни, Пижо е всепризнат “Цар на бадминтона” в България и една от главните фигури на света в този спорт.

Когато в кафе-клуб “Септември” при бай Иван Кофичката се явява черноокият мъник със смешното име Пижо, може ли някой да допусне какъв спортен гигант е влязъл в опушеното градско кафене. Никой!

В клуба на организация “Ереван”, тамошният пинг-понг тартор, Хрант Артин също не може да си представи, че малкият Пижо някога ще бъде емблема на ракетните спортове, не само на града, но  че славата му като спортист, треньор, организатор и спортен ръководител ще се носи по цялото земно кълбо.

Приказка или научно-фантастичен роман, реалност или  недостижим блян, реален живот  или “сън в лятна нощ”? Трудно, изключително е трудно, човек да даде дефиниция на такъв живот. Живот с  един единствен синоним- Спорт. Живот състоящ се от едно перце и три ракети. Да, има и четвърта, ракетата за скуош.

   Но в приказките винаги дъщерите на Царя са три, желанията на момъка са три, магьосницата също смесва три диви билета за своята  чудодейна отвара. Затова и моята приказка за Пижо е озаглавена  “Едно перце и три ракети”.  Защото е истинска приказка.  Приказка за едно дребно чернооко арменче от Хасково, което се превръща в един световен  спортен гигант.   Магьосницата която превръща “мъничето” в “гигант” се казва “Любов към Спорта”. Навярно може да се спори, кое е решаващото Спортът или Любовта към спорта.

Като човек издигащ в култ “Любовта”, за мен основният двигател, мощният източник на енергия, основата на голямия успех е Любовта към Спорта.

       “Ех, любов, любов,

         с теб в гърдите младежки е волно,

и безсмъртна е с теб младостта!