23.12.2010 г., 22:21 ч.

Скитникът на седемте морета 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1004 0 0
8 мин за четене

СКИТНИКЪТ НА СЕДЕМТЕ МОРЕТА

 

Каква е вероятността, скитайки из необятните морски води, да се натъкнеш на свирепо морско чудовище, което би трябвало да не съществува, или да събира прах в архивите на праисторията?

Етиен се пулеше право в озъбената физиономия на съответния процент.

 

Морето беше светът на възможностите и никой моряк, водолаз или капитан не знаеше по-добре това от самия Етиен, Скитникът на седемте морета. От край време той бродеше по морските дъна, пещери, коралови рифове, гонеше вълните и теченията, и понякога се подаваше на повърхността, доставяйки си удоволствие с втрещените физиономии или възклицанията на пътуващите с великанските лайнери пътници.

Сред сините талази никой не можеше да гарантира нито безопасността, нито приятното ти прекарване. Никой не можеше да ти каже откъде да си набавиш обяд или кои територии старателно да избягваш. И определено нямаше упътване как да разкараш от себе си досадните водолази с фотоапарати за подводни снимки, ако не си акула.

И това беше най-хубавото морско качество – неговата непредвидимост.

Преди кожата му да се заглади като рибешки корем, между пръстите му да се появят ципи и да му поникнат хриле, Етиен беше живял на брега. Земята си имаше своите предимства, но отдавна се бе превърнала просто в разчертана карта, в атлас с много картинки. Тя не криеше никакви изненади. Хората винаги знаеха къде да отидат, къде се намира всяко нещо, дори пустините им не бяха вече девствени пясъчни полета. Всичко беше на един самолет, влак или автомобил разстояние.

Под солената вода обаче царуваше обратният принцип. Никога не знаеш кога ще се натъкнеш на потънал кораб, на скелет, на съкровище... А дори и да извадиш такъв късмет, едва ли ще можеш да се завърнеш на същото място и да нагледаш новата си придобивка. Само Посейдон повеляваше накъде да я завлекат мощните течения.

Ах, теченията... Етиен много ги обичаше и винаги ги поздравяваше, щом ги пресрещнеше по пътя им за другия край на земното кълбо. Вярно, не бяха много разговорливи, но в добро настроение можеха да ти бутнат нещо в ръчичките, някое дребно подаръче с бълбукащо намигване.

 

Етиен беше славен Скитник. Горе човеците повдигаха многозначително вежди при споменаването на тази дума – там на скитниците не им се носеше добра слава. Виж, „адвокат”, „главен редактор” или пък „генен инженер” направо галеше префинения слух на хората. Но това, разбира се, е друг въпрос.

Нашият въпрос е морето.

Етиен се скиташе от твърде много години. В морските дълбини животът течеше по различен начин. Време нямаше, защото никой не си правеше труда да го измерва или пък да носи часовник. За всеки то означаваше различно понятие – времето за хвърлянето на хайвера на рибата тон не беше времето за снасяне на яйцата на морските костенурки, времето за планктон на китовете не беше времето за тюлени на косатките. И сърцата на всички тях биеха по-дълго от тези на съществата със здраво стъпили на земята крака.

Тук нямаше тенденции, рамки или предразсъдъци. Нямаше окови, затвори или закони. Нямаше ден и нощ.

Но имаше бури.

Морските обитатели ги наричаха Воя на стихиите. Защото твърдините може и да скланяха глава пред препускащите като побесняло стадо мустанги ветрове, тъпчещи ги с дивата си разрушителна енергия и помитащи всичко, изпречило се на пътя им. Ала водата не се боеше от мълнии или буреносни крепости. Тя отвръщаше на удара.

Етиен едва не загина при едно такова съревнование. Огромни вълни се издигнаха нагоре към небето, протягащи пенести пръсти, и се стовариха със страшна сила върху морските живинки. Тайфуни се развъртяха в лудешки танц, кални мъгли изпълниха очите на рибите... Много кораби потънаха и много нови Скитници се появиха...

 Но ако не се страхуваш от Воя на стихиите, можеш да бродиш накъдето ти видят очите. Морета имаше много – Червени, Бели, Балтийски... Неотдавна Етиен се бе натъкнал на китоловен кораб и го бе последвал чак до черните води на Северния ледовит океан. От Гренландия до Канада, от Канада чак до Норвегия, от Норвегия към Русия, а после и Сибир. През тази година той се увери колко отчуждение и студ криеха в себе си моретата. Не си ли посетил тази част от Световния океан, не си достоен да се наречеш Скитник, не си достоен да отпочинеш на Средиземноморието и да отпуснеш перки в плитките топли води.

Голяма гордост му беше този преход през Северния ледовит океан.

След извършването на подобен подвиг, Етиен се надяваше на благосклонността на Посейдон или на онази невидима енергия, която закриляше подводните обитатели. Получи я – с нейна помощ се радваше на безпрепятствено спускане към най-дълбоките части на океаните, където живееха най-грозните риби, които някога беше виждал.

 

Те бяха толкова отвратителни и така недружелюбни, че завинаги го отказах от идеята да се спуска под 2000 метра дълбочина.

Ала щом веднъж проклетият морски дявол – рибата въдичар – ти е зинал паст в лицето, сякаш лошият му дъх завинаги полепва по теб и привлича какво ли не чудесии на главата ти.

 

Защо трябваше да е Левиатан, а не някоя заголила гръд русалка с дивна красота и стелещи се около сияйното ѝ лице коси? Знаеше, че съществуват – онзи ден бе проследил един пасаж от въпросните красавици през Черно море. Това беше и причината да изгуби подхванатия маршрут и да попадне на това, което му се зъбеше така симпатично в момента.

Както на небето, така и на земята, и най-вече в морето жените винаги проваляха цялата работа. Сирени!

Каквото и да беше това, то не беше по-добро от ония красавци Морските дяволи, тъжно си помисли Етиен и затвори очи, готов да посрещне съдбата си. Днес водите щяха да се превърнат в море от драма за трибуната на Скитниците.

– Ей! – изръмжа звярът. Цяла експлозия от мехурчета обгърна Етиен и го накара предпазливо да прогледне.

– Да, моля? – любезно отвърна той на чудовището.

– Ти да не си Скитникът на седемте морета?

– На вашите услуги, сър – още по-услужливо затрепери Етиен.

– А, хубаво. Аз съм ти голям почитател.

– Радвам се. Винаги е удоволствие някой да оценява труда ти.

– Така е, наистина.

– Значи няма да ме изядете?

– Не, бъди спокоен, Скитнико. Има достатъчно риба в морето.

– Ааа, това е много хубаво!

– Накъде си загребал сега?

– Честно казано, едни русалки ме заблудиха по пътя за Гърция и...

– А, знам ги тия русалки. Мазни люспи, приятелю, мазни люспи!

– Да, разбира се. Мазни люспи. Мерси за предупреждението.

– Егейско море е в обратната посока, да знаеш. До скоро и нека пътят ти е тих и спокоен. Но не прекалено скучен.

Етиен преброи всичките сто и един извити навътре зъба в устата на Левиатан, докато думата „скука” витаеше в ума му, и дружелюбно кимна на страшилището, което плясна с двутонната си опашка и се изгуби в лазура.

 

Егейско море го зовеше с плитките си води, приказните заливи и съблазнителните русалки. Щеше да си почине от авантюризма и опасностите, от акулите и чудовищата. Щеше да послуша песните на сирените, но не онези смъртоносните, а по-скоро баладите за Скитниците като него.

После имаше намерение да поплува около Африка, само веднъж беше минавал през бреговете на този единствен по рода си континент. Мечтаеше си за Индийския океан, за ръба на света.

Ала първо – морето.

Етиен подаде мократа си глава над повърхността, където небето беше кървавочервено и слънцето залязваше. Изтласка се към скалите на един пуст сив бряг, където кротките вълни още заличаваха следите от скорошни детски игри. Двама младежки тихо си шепнеха, сгушени един до друг и леко пристъпващи по огнения пясък.

Преди много години Етиен също се бе разхождал край морето по залез слънце, с мъничка нежна ръка в своята. Някога и той бе подарявал следите си на вълните. Но това беше преди той самият да се остави на морето. Беше се потопил в необятната му прегръдка, положил бе глава в скута му и му бе подарил сърцето си, душата си, умът си, за да се превърне в безумец, в Скитник, за който нямаше хоризонти, нямаше разум, за който нямаше паралели и меридиани, нито пък география.

Кой не би искал това? Кой не би искал свободата, опасността, егоизма на морето?

Беше направил избора си – не да се се скита по Земята, вечно съмнявайки се и задавайки въпроси, докато краката не го заболяха и ранички не покриеха стъпалата му, а да се гмурне в дълбините и да остави морето да го излекува и да му разкрие отговора.

А и цените на самолетните билети в последно време направо избиваха рибата!

И така Етиен, Скитникът на седемте морета преодоля срещата с чудовищния Левиатан и миналото си и отново пое на път през морските дълбини; неговото време за скитане отново бе настъпило.

© Габи Кожухарова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??