Ето, вече летя. 10 метра спринт, едно препятствие (чисто символично) и готово. Всеки момент ще стане. Защото ще направя всичко, за да си спомня рождения й ден.
Вече три поредни години. Три поредни години забравях за нейния рожден ден. Заедно сме от четири. Обичам я, както никоя друга досега. Просто не помня.
Бях си записал датата, но загубих листчето. Затова сега летя към спомена. Ето, вече падам...
Преди година, когато за пореден път бях забравил рождения й ден, тя ми каза, че няма да ми позволи да повторя грешката си. Ще направи всичко, само и само да си платя, ако отново го забравя. И мен ме хвана страх.
Бях виновен. Бях изпил най-горчивата чаша на греха.
Ето, летя. Скочих от етаж номер дванадесет. Моята последна надежда.
Не, че искам да се самоубия. Просто това е единствената възможност да разбера датата на рождения й ден. Би трябвало да видя живота си на лента. Нали?
Затова скочих. Затова летя. Отдолу има басейн. Ще се гмурна в последния момент, само трябва да си спомня миналото до момента, в който се споменава датата.
Ето, започва се. Кувьозът. Люлката. Колелото. Лили. Странно, всички жени, които съм обичал фатално, се казват Лили (в нейния случай едно доста по-голямо момче ме наби) . Първият учебен ден. Първата оценка. Гимназията. Абитуриентският ми бал. Първата работа. Ето, срещата. Първата ни нощ заедно...
И сега...
Късно. Дванадесет етажа не са достатъчни. Размазах се. Кръвта ми се смесва с водата в басейна. Идват хора да разберат какво се е случило.
Няма значение. Аз съм мъртъв. Не успях да си спомня датата на рождения й ден.