21.12.2010 г., 14:30 ч.

Скорпионска любов 

  Проза » Разкази
906 0 0
4 мин за четене

Поглед. Тъмнина.
Верослав, обзет от безсилие се взираше в нищото. Летеше ли? Не можеше да определи какво изпитва... Не знаеше дали изобщо изпитва нещо. Бродеше. Но на къде? Усмихваше ли се? Имаше ли изобщо лице? Какво беше усмивката. Забравил беше. Удавена мечта. Самота. Чуваше шепнещ глас. Проза. Думи. Една по една се изсипваха, без смисъл. Писател ли бе? Не. Числа, уравнения, въртележка. Математик? Не. Сълзи, смях, преструвки, игра. Актьор? Не. Какво бе той? Имаше ли значение? Нямаше познания за нищо, а едновременно сякаш знаеше всичко или по-скоро не изпитваше желание да научава каквото и да било. Мяташе се блудкаво из пространството, отдалечаваше се от света. Доволен. Сам. Най-накрая свободен.
Вопъл. Стон. Плач. А после тишина и...
                                                                                   КРЯСЪК!
Душа неопределена,
загубена,
                  заблудена.
Съдба?
                  Наказание?
Крещя!
Съзнание,
искам СВОБОДА!
Пак тишина...
Поредната сълза.
Приюти ме във съня,
поне да съм до теб,
да усетиш моята топлина.
И може би тогава...
най-накрая...
ще се събудиш,
ще ме видиш...
Невинен поглед. "Чувам, но какво..." - мислеше Верослав. "Може би... Жена? ДА! Но... Коя?..."
   - Пей ми още! Моля те! Коя си? Коя си... - развика се той
Тишина. Притиснат към пустошта, просто се взря в празното пространство и му се прииска да мисли. Като че ли бе забравил как, но искаше да си спомни, искаше да знае коя е тя, защо му пее... Помисли си, че сигурно е красива... нежна... Коя е?... Прехапа устни, усети сърцето си да тупти като полудяло, докосна с върха на пръстите си лицето, което от нищото се бе появило пред очите му. Бяло, копринено лице... Това е ТЯ! Прегърна я толкова силно, не искаше да я пуска.
   - Но ти... ти си... - съвсем слисан от неочакваното осъзнаване на действителността, с разтреперен глас той започна да заеква, сякаш ужасен...
Тя го погледна разбиращо с топла усмивка, погали го по лицето и запя:
Прости, любов...
Бях изгубена.
Сън в безкрайността.
Шепот...
Просто истина.
А как летях,
как обичах
и как се смях...
Не помнех.
Сън в огледало.
Отново и отново.
Мрак. Тъга.
и... страх.
А ти така далече беше,
как можех да простя,
че ме остави сама...
да се боря,
да живея...
И скърбях,
и крещях,
и се молих...
И пак...
Накрая сърцето
ме предаде.
Остана то безсилно,
без думи,
без желание,
без страст,
без сили...
И отдадох се аз
на самотата,
с която бяхме толкова...
спокойно щастливи.
Лично. Откровено. Просто моя.
И тогава...
твоите очи
в тълпата от грях,
оплетена от сълзи,
отново аз видях...
Сърцето... Ах...
Отново полудя,
отново се замечта
и спокойствието... умря!
От синьо небето стана черно. Пагубна разруха. Той разбра защо тя си бе отишла преди. Спомни си и как го болеше, как отчаяно стоеше дни наред сънуваше и се търкаляше в собствените си сълзи. Спомни си всичкото отчаяние, загубата на свобода. Спомни си защо бе останал празен, бе забравил как да мисли, как да чувства. Бе забравил кой е. Колко ли време се бе лутал така неутешимо из света, без посока, без мечта...
Погледна я. Празен поглед. Гори! Загубено сърцето не иска да се върне... Той го бе затворил зад непреодолими прегради, дебели стени, стоманени решетки, далеч от света. Сега оставаше само да и го каже:
Аз бездушно летя,
рея се из зеленина.
Небето над мен е малко
да събере мъката
от която се завихря
плетеницата на миналото ми.
Така незабравимо сам...
Сърцето ми умря...
Ти го унищожи!
Сега...
няма да позволя пак да ме боли...
Спомни си какъв беше преди - поет или по-скоро обикновен човек, който желаеше да се изрази и това бе за него най-добрия начин. Обичаше да пише и проза, но рядко му доставяше удоволствие да докосне някого директно, предпочиташе да е неусетно ... в стих. С нея така се бяха запознали... Тя - поетеса, а той - поет. Разговори в лирични песни и страст. Нямаше обикновени дни. Нямаше обикновени думи. Божествена красота. Чиста, истинска любов... Сбъдната мечта!
Но сега тя помнеше усмивките, а той сълзите... Безнадеждно.
Моля те сега...
Спомен. Топлина.
Къде остана тази красота.
Ветрове безсилни,
кълнят и те съдбата.
Кърваво петно в душата.
НЕ! Недей!
Плача. Въртележка.
Забити в мен
думи...
Забравил си...
И толкова боли!
Песен, Сън. Страст.
Оплетено в захлас
сърцето лудо
на тебе се кълнеше
и сега...
отново,
пак...
Молитва нежна,
отчаяна.
Събери ме с него,
                                    Съдба!
Ето поредната сълза.
Розите покрити в скреж.
Вледеняваща пустота...
Кажи ми!
Убий ме!
Без глас оставам,
отчаяно шептя,
без сили...
Слаба съм... за теб
                                       единствено!
Разбираш ли?!
САМО за теб!
Погледни ме!
Влача се за теб
в калта...
Завита само с нежността...
Докосни ме!
Люби ме!
Така света
в екстаза потопен
ще те накара да ме чуеш,
да си спомниш,
да ме искаш...
Той я погледна, за миг сякаш наистина го беше докоснала отново... Но вледеняващо мизерно се усмихна и просто тръгна към реалността без нея. Остави я. Сама. Просната на земята, молеща, плачеща...

 

 

Автори: Armageddon и larkspur

© Мечтателка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??