Очите ми се впиваха в хълмчето до сушата. Щеше ли да бъде и тази година там? Щях ли най-после да разбера какво ми казва тя чрез своето мълчание?

Фериботът бавно и уморено спря. Сигурно му бе омръзнало по десет пъти на ден да пътува от острова до другия бряг и обратно. С недоволно скърцане се отърка в бетона на кея и въздъхна като човек, който иска почивка след дългия работен ден.

Облаците се надвесиха любопитно над мен. Гледах ги с усмивката на душата си. Отново си казах, че моята майка е ангел и така ме приветства, че пак се завръщам у дома.

Очите ми инстинктивно погледнаха малкия хълм над брега. Тя беше там! Жена с бели коси, хванати на гръцки кок, с изтънчени линии на лицето като антична статуя. В ръцете си държеше голяма мързелива котка, приличаща на тигър, а раменете ѝ бяха покрити с карамелен шал, върху който пърхаха цветни пеперуди. Бе далече и не виждах лицето ѝ, но бе дошла. Чакаше ме, посрещна ме и може би щеше да ми помогне да се преборя със загадката на мистериозната кражба.

Усмихнах се. И се опитах да забравя заплахите, с които ме изпрати шефът на магазина. От месеци ме преследваше и вече ми бяха дошли до гуша намеците да му стана любовница. Свиня! Ако го направех, щях да изгубя себе си. Ако не го направех, щях да изгубя работата си. Имах само един шанс да изляза чиста от тази гнусна ситуация. Да намеря ключа за загадката и да не се върна никога повече в своя предишен живот и остатъците минало, от които ми се повдигаше.

Палмите вееха с ветрилата си в тихата привечер и очите им проблясваха между целувките на слънцето. Вдъхнах жадно аромата на море, слънце и тишина. „Господи, благодаря ти, че пак съм тук!“ - прошепнах с пресъхнала душа и вдъхнах времето.

Къдриците танцуваха по раменете ми, докато слизах по стълбите. Вятърът целуваше лицето ми и се усмихвах. Може би от месеци насам това беше първата истинска усмивка на душата ми.

Взех багажа си - малка чанта с най-необходимото, и се огледах. Нямаше много слизащи. Няколко коли, един автобус и десетина човека като мен, с по един сак. Сезонът наистина отлиташе и идваше най-прекрасното време - топлата и слънчева есен, в която всичко все още беше зелено и пъстро, а морето топло; когато в любимата ми синя таверна имаше места, плажовете бяха спокойни и златно примамливи, а в магазина за сладкиши до пристана винаги се намираха портокалови резени с шоколад.

Тръгнах по най-дългия маршрут - обичах да обикалям, преди да достигна къщата за гости „Делфините“. Минах покрай сладкарницата с най-хубавата баница със спанак, после се спрях при майстора на палачинки Костас, отбих се да пия портокалада във фреш кафенето на Лидия, не отминах, без да побъбря с продавачката в бутика за рокли Стела и бавно се качих към площада, за да кажа „здравей“ на каменната църква, параклиса, високия мраморен кръст; на белия камък, приличащ на щраусово яйце, който децата яхаха с удоволствие; на кея с рибарите, загледани мълчаливо във водата, сякаш очакваха да уловят най-малко кит и тръстиковите чадъри на плажа, до които всяка сутрин и следобед се подреждаха чайките за своя зрелищен ритуал.

Погледнах часовника си, наближаваше 17 часа. Слязох по стълбите и приседнах на парапета до лодките. Чайките започнаха да се събират една по една. Скоро групата стана внушителна. Като по часовник от близката къща излезе кирия Евдокия с пълна тава остатъци от храна. Птиците започнаха да издават радостни звуци, но търпеливо изчакаха жената да се приближи и да изсипе съдържанието на пясъка. Нахраниха се с весели възгласи и отлетяха. Кирия Евдокия се загледа след тях с някаква странна тъга, дори усмивката ѝ беше загадъчна. Може би усети, че я гледам, обърна се и щом ме видя, ми махна с ръка за поздрав. Познавахме се, но не бяхме особено близки, затова много се учудих, когато се приближи към мен.

- Добре дошла, скъпа - поздрави ме напевно тя. - И тази година долетя при нас. Станала си още по-хубава.

- Добре заварила - отговорих ѝ сърдечно. - Дано съм жива и здрава и другата година да дойда отново.

- Да знаеш какви неща се случиха само - поверително се наведе към мен тя и ми разказа накратко това, което вече знаех от писмото на Мели. - Дойдоха разни хора, поблазнени от наградата, - завърши някак недоволно гъркинята. - Ала нищо не са намерили досега. Може всичко да е продадено много отдавна и да не е вече тук. Ала кой знае?

Вгледа се в мен някак радостно, сякаш изведнъж я осени просветление.

- Дано Бог и Света Богородица ти помогнат - нали продаваше сладкиши в София?

- Да - отговорих смутено, учудена, че си спомня какво работя.

Няма срамна работа, ако я вършиш добре, но не знам защо винаги се чувствах неудобно, когато някой ме питаше каква професия имам. Струваше ми се, че „продавачка“ звучи много простичко. Затова поех въздух и погледнах към близката палма. Листата танцуваха едва доловимо от лекия ветрец, а слънцето се криеше зад тях присмехулно. Подпряна грациозно на дървото, с лека усмивка ме гледаше загадъчната непозната. Котката сега седеше на рамото ѝ, а шалът бе с цветовете на небето, вързан на гърдите ѝ като панделка. Бе боса и много спокойна. Гледаше в мен очакващо, сякаш бях на изпит и проверяваше как ще се справя. Усмихнах ѝ се в отговор. Котката скочи и двете изчезнаха. Дали бях добре?

Любезната гъркиня не спираше да бъбри, явно доволна, че е намерила слушател. Какво всъщност ми казваше тя? Май изтървах част от тирадата, но успях да направя включване отново.

- Къщата на кирия Зоя трябва да попадне в добри ръце - някак на себе си сякаш напомни жената. - Ще се моля за теб, скъпа - стисна ръката ми, а после внезапно ме целуна „въздушно“ по двете бузи.

Тя беше сдържана жена и този изблик на нежност ме изненада, но ми стана приятно. Само за миг обаче. Животът ме беше научил, че такава проява на нежност обикновено е последвана от молба за услуга. Погалят те, а после получаваш шамар. Не на мен тия! Така постъпваха роднините ми, когато искаха да направя нещо за тях, което обаче бе неприятно за мен. Тъмните спомени минаха като студен вятър през душата ми. Затова побързах да уловя пак нишката на изпуснатия разговор с жената отсреща, заемайки отбранителна позиция.

- Ще се виждаме, докато гостуваш на острова - обеща кирия Евдокия - ще те почерпя с моето сладко от маслини. Е, не е като на кирия Зоя - въздъхна с печална усмивка  - нейното беше вълшебство. Жалко, че с никого не сподели тайната приживе.

Отново поех нагоре по стълбите. Още не можех да се зарадвам истински, че бях тук. Онова, което оставих в София, висеше като камък на врата ми. Ще успея или ще се проваля с гръм и трясък? “Удавя се не този, който плува по-лошо, а онзи, който сам се откаже от битката с водата.“ Ще видим аз какви щях да ги свърша тази година тук.

Хотелчето беше наблизо. Реших да мина по друг маршрут - покрай здравната служба и полицейското управление. Вървях бавно и се радвах на красивите балкони, отрупани с цветя в слънчеви цветове - жълто, лилаво и розово преливаха в своята прелест въпреки ранната есен. От оградите на дворовете надничаха клоните на лимонови дървета, кактуси, палми, смокини и маслини. Лениви охранени котки лежаха пред вратите на домовете или позираха на первазите на прозорците за снимки, които туристите им правеха с удоволствие.

Въздухът плуваше между аромата на цветята усмихнат, а хората улавяха неговите целувки и на свой ред се усмихваха един на друг. Беше време за нежност, за топла прегръдка и нощта се готвеше да ги даде на малкия остров щедро.

Смокините все още имаха тук-там плодове, презрели и започнали да засъхват. Маслините пък не бяха готови, нуждаеха се от половин месец време може би. Но клоните им бяха отрупани с плод.

Стоях пред най-старото маслиново дърво на острова и се замислих. За да направиш сладко от маслини първо трябва да посадиш дърво, после да го отглеждаш с любов няколко години, да се грижиш за него и едва после да събереш плодовете му, за да приготвиш от тях сладко за зимните дни. Сладко за душата, за тялото и Съдбата, която може да те унищожи само за миг или да ти даде криле да възкръснеш. А имаш ли сладко от маслини, което сам си приготвил с любов, можеш да направиш и любовна торта. Сама бях измислила рецепта за една такава и се гордеех с нея. Тя ме беше измъквала от много заплетени ситуации, спасявала ме бе от финансова кома, затова пазех приготвянето ѝ в тайна.

Да посадиш маслина в земята не е много сложна работа. Но да засееш фиданка в душата си, да я запазиш от ветровете на мрака, да събереш плодовете ѝ и да имаш търпение да приготвиш от тях сладко за другите - тези, които обичаш и онези, които не те обичат - това вече е мъдрост. Прииска ми се да стигна до нея. Затова се наведох към дървото, докоснах го нежно и го помолих да ми даде част от себе си. Прегърнах старата маслина с ръце и останах така неподвижна.

Докато стоях под клоните, усетих как очите на непознатата жена ме наблюдаваха. Какъв цвят имаха всъщност? Понякога ми се струваха сини, друг път черни или пъстри, в зависимост от цветовете на шаловете, които носеше. Исках да я нарека и с други имена преди време, ала единственото, което светеше в сърцето ми, беше Фортуна. Тя сякаш прочете мислите ми, разтвори едно клонче и кимна. После изчезна така бързо, както се бе появила.

Защо Съдбата се показваше в образ точно на мен, бедното момиче, което нямаше нищо, освен омраза, болка и черни спомени? А може би имах много повече от другите обитатели тук? Успокоих ритъма на сърцето си и тръгнах бавно по улицата. В душата си вече носех като бисер маслинено зрънце, което ми даде старото дърво преди малко. Може би щях да го опазя и отгледам с любов.

Доктор Леонидас седеше на пейката и пиеше с наслада вероятно осмото кафе за деня. Остави чашата и стана, щом се приближих. Беше безупречно елегантен, както винаги. Изпитах неприязън и радост едновременно, че го виждам пак.

- Ели, наслада за очите ми! - възкликна усмихнат той. - Време беше отново да дойдеш на гости при нас.

Стисна ръцете ми и ме огледа възторжено от главата до петите:

- Още по-хубава си станала!

Усмихнах се кисело. Явно днес всички се бяха наговорили. Застанах нащрек. Комплиментите ме плашеха. Докторът беше голям ласкател, истински кавалер, но в очите му имаше нещо, което ме тревожеше. Напомняше ми позастаряло диво животно, търсещо крехка жертва. Бях положила огромно старание да сваля пет-шест килограма през лятото и сега наистина се зарадвах, че някой го бе оценил. Лампичката в душата ми обаче светеше червено предупредително. “Внимавай, умницо, лъвчо може да те хапне за вечеря.“

- Омъжи се за мен, нищо че съм стар и грозен - пошегува се той. - Ще те гледам като принцеса.

Усмихнахме се с намигване и двамата. „Как не!“ Тази шега изричаше всеки път, щом ме види, но сега имаше някаква пукнатина в гласа му. А очите му хвърляха светкавици. Този мъж ме желаеше и аз се дръпнах благоразумно. Мъжката страст ме объркваше. Досега нищо добро не бях видяла от типове, които не мислят с главата си, а само с ураганни емоции. Още ме болеше от последната провалена връзка. Тръснах къдрици да махна спомена и погледнах усмихнатото доволно лице на мъжа срещу мен. Вдигнах рамене виновно, за да не кажа с думи „не“.

- Помисли си все пак - напомни той, разрошвайки червените ми къдрици леко и закачливо. - Офертата важи, докато още съм жив.

Каза го с едва прикрит гняв. Така говорят мъжете, осъзнали, че не могат да избягат от старостта. Или от смъртта. Това обаче не бе мой проблем, за щастие.

Меката привечер прегърна раменете ми и ме побутна да тръгвам към хотела. Вървях, потънала в своите мисли. Не чувах, но усещах леките стъпки на Фортуна до мен. Можех да се обърна, да спра, да се опитам да я заговоря, правила бях много пъти опити за това. Единственото, което се случваше винаги бе, че изчезваше. Научих се да потискам своето желание и да говоря с нея само с поглед. Това ми развърза ръцете да сложа контрол над чувствата и желанията си. Което пък ми помагаше да оцелея в голямата лудница София. Както и да ритам силно, когато някой се опита да ме смачка.