След бурята
Любовта ѝ беше буря. Не просто летен дъжд от целувки по покривите, а истинска буря – с гръмотевици от нежелани чувства и емоции, с вятър, който премяташе душата ѝ наобратно, със светкавици, които осветяват и най-скритите ѝ страхове. Тя обичаше като луда. Очите ѝ блестяха, сърцето ѝ туптеше, а разумът ѝ бе завързан някъде надалеч от центъра на урагана. Мяташе я бурята с години. Тя дори забрави цвета на ясното небе. Съществуваха само безсънните нощи в тъмното око на бурята, наречена любов.
Но бурите не остават вечно. Също както не остана и онзи, когото тя обичаше. Когато вятърът стихна, когато дъждът се изля до последната капка, тя остана сама. И тогава… се случи нещо странно. Вместо да търси нова буря, вместо да се моли той да се върне, тя си спомни какво е да бъдеш отново себе си. Блясъкът в очите й се върна и небето стана ясно, така че отново можеше да вижда слънцето на свободата. Реалността я посрещна с тишина. Съвсем обикновена. Със звука на птиците. С мига, в който не трябваше да се доказва пред никого. Най-после имаше мир в сърцето й. И за първи път от много време това ѝ беше достатъчно. Тя седна до прозореца, с чаша чай и тихо сърце. Навън вече всичко беше ясно и така спокойно. Тя се облегна и си каза: "Оцелях и все още съм способна да обичам – но вече знам, че не трябва да е на всяка цена, за да не се върна в окото на бурята!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Всички права запазени