2.07.2017 г., 11:32 ч.

След дългата зима 

  Проза » Разкази
559 0 0
9 мин за четене

         Добра къщовница е тя. Постоянно се мърда, движи, шета, никога не може да си намери място като че ли има игли в обувките. Подскача, заиграва и трепти с жизненост и енергия, които слънчевата жар и лунните прегръдки ѝ отдават. Несломим е нейният дух и вечна е песента ѝ. Работи и пее, а гласът ѝ заразява всичко покрай себе си с кристалния ѝ чар и що докосне се до мекото ѝ тяло, заиграва заедно с нея. Лодката подскачаше нагоре-надолу, загубила контрол над себе си, напълно отдадена на спокойния четиритактов ритъм. Плувките, тези шарени кавалери, не можеха да позволят на дамата да танцува сама и в паралелен ред заиграваха с нея. Дори отраженията, които не са нещо повече от игра на човешкото въображение, не оставаха безразлични към опияняващия зов на тяхната домакиня. Очите заиграваха по повърхността и изчезнаха чак когато момчето, надвесило се над тях, се отдръпна назад.

 

-        Може ли да скачам вече? – Момчето запита баща си.

Слънцето добре бе нагризало кожата му с парещите си зъби и сега момчето се надяваше на възможността да поразхлади тялото си в сините дълбини.

Прозрачната повърхност на водата му намигваше чрез хиляди искрици и обещаваше хлад и спокойствие на всеки, който я посети. Тези обещания не бяха празни и затова момчето нямаше търпение да затанцува заедно с водата.

-        Не може. – Бащата бързо отряза и продължи вглъбено да гледа синята шир.

-        Защо не може?

-        Защото ловим риба, ще я изплашиш, ако затупурчиш из водата.

Момчето отново се надвеси от ръба на малката лодка и загледа примамливите проблясвания. Почти можеше да чуе гласа на своето отражение, което през кратките подскачания му шептеше да забрави за думите на баща си и смело да скочи в дълбоката вода.

-        Два часа въдиците стоят тук, няма и един път да са трепнали за това време.

Бащата се раздвижи на сгъваемия си стол, за да му пооттръпне задницата, след това отново се втренчи в повтарящия се шаблон на бляскави връхчета и затъмнени долчета между тях.

-        Ако продължиш да подскачаш и крещиш, тя едва ли ще се появи.

Младежът седна на неудобния си платнен стол и се загледа във въдиците. Двуметрови карбонови тела се издигаха нагоре като копия по ръба на окоп и гладно гледаха водата, спускайки бели, четиримилиметрови лиги надолу към нея. Три клатушкащи се плувки, косвено загатваха за пряката връзка между тях и три от стърчащите пособия. Останалите три бяха пригодени за дълбок улов и оловните топчета, които ги дърпаха надолу, отдавна бяха изчезнали в невидимите за човека дебри на синята шир. Нито един от прътовете не бе помръдвал, една риба не бе скоквала над водата, дори и кордата не бе помръдвала, ако ще вятърът да я беше завял на някъде. Младежът се обърна към баща си, старият мъж все още гледаше водата. След това момчето свърна погледа си към въдиците, след това към баща си, след това отново към въдиците. Накрая погледна към слънцето, бързо съжали за това решение и отново се загледа в прътовете пред себе си. Те бяха точно два, в страни от него стояха още толкова, а точно зад него – пак. На тази лодка нямаше нищо, с което да забавлява ума си, докато чака някоя риба да дойде и те да премерят сили честен двубой. Дори и нещо да се хванеше, най-вероятно баща му щеше да се заеме с улова, а той щеше само безучастно да гледа. Но и това би било за предпочитане пред слънцето, което го гори и водата, чието спасение се крие толкова близо и все пак беше по-далеч отколкото досега му позволяваше.

Погледна към баща си, след това към въдиците, след това водата и после пак се върна при своя баща. Тази игра не му харесваше. Чувстваше се като някой хамстер, който вярва, че ако тича достатъчно бързо в своето колело, ще успее да излезе навън. Уловката беше в това, че очите му служиха като крака, а колелото беше баща му, или лодката, или всичко друго, което само бе затворило себе си в капана на нескончаемата повторяемост.

-        Тук няма никаква риба. Те ни и предупредиха, че сега нищо няма да клъвне. Трябваше да ги послушаме, можеше, в момента, да ядем по някоя топла манджа, вместо да гледаме празните въдици.

Бащата продължи да гледа водата, като че ли плисъкът ѝ шептеше тайни в ушите му. Разговорът им бе нарушен от къркоренето на гладния стомах.

-        Знаех си, че и на тебе ти е писнало. Ама се правиш, гледаш морето и се чудиш как да ме излъжеш, че и на тебе не ти е натежало от скуката.

Бащата отново не каза нищо. Мълчаливият, телепатичен разговор, който водеше с морските вълни, продължаваше с пълна сила.

Не бяха взели храна, никаква. Планът беше да вземат въдиците, да уловят някоя друга риба и скоро да се върнат на земя. Очакваха и така да се случат нещата, нали водата е пълна с риба, или поне това ти казват всеки път, когато някоя залутана скумрия ти разбие сърцето.

Има риба, ама риба йок. Нищо друго освен шумолещите води и жаркото слънце, за което те не бяха нищо повече от поредната риба, излегнала се върху голяма бяла скара. В края на това приключение и двамата щяха да бъдат достатъчно добре опечени, за да може малките рибки да замезват с тях, докато пият солената си вода и се излежават между светлите процепи на вълните. Изпод седалката си младежът измъкна един стар хляб, покрит с всякакви мистерии от отминали времена. Той откърти едно малко парче и го захвърли във водата. Бащата продължаваше да гледа подкачащите вълни, прорязани от малки концентрични кръгчета, които хлябът бе оставил след себе си.

-        Тежка зима беше. Студена, суха и дълга. От години не се беше случвала такава. – Бащата говореше на пространството между него и неговия син.

-        Аз и затова искам да се топна във водата, да се порадвам малко. Цяла зима зъзна като някой забравен домат в хладилника, пълен с лед отвътре. Да скоча, да се топна, да ги разбия тези кубчета.

Отново се изправи и се провеси над водата, готов всеки момент да скочи в нея и бавно да се стопи, докато не стане неразличим от вълните. Тогава нещо помръдна. Огромна сянка преплува под лодката. Бащата веднага подскочи, като стреснат от залп и заедно със сина му се вгледаха във водата. Огромната сянка още един път преплува покрай тях. Беше трудно да се различи вида на рибата, но можеха да се закълнат, че от главата до опашката имаше най-малко четири-пет метра разстояние. И двамата се страхуваха да помръднат, било то от почитание към този гигант или от притаена надежда да не го подплашат. След още няколко появи на блуждаещата сянка, синът заговори.

-        Хайде, няма ли да се хване тази глупава риба най-сетне?

Бащата все още го държеше шокът от първоначалната среща и с ококорени очи и пресипнал глас отговори.

-        Ако беше глупава, отдавна щеше да се е хванала. Преценява си шансовете.

Една от плувките, подплашена от огромната сянка, потрепери по повърхността на водата. Младежът бързо грабна въдицата в очакване на приближаващата борба. Ръцете му пареха от нагорещения прът, потта ручеше в краката му, но той не отпускаше захвата си. Тогава една от дълбоките въдици зад тях потрепери. Бащата отскочи към далечния край на лодката и захвана въдицата. Двамата мълчаливо стояха и втренчено очакваха следващия знак. Трета въдица потрепери, след нея четвърта, после останалите две и накрая – тишина. За последно бащата видя сянката да се отдалечава от лодката и повече никога да не се завръща.

Двамата седнаха на столовете си. Ръцете им трепереха от изпитаното вълнение и само четирите крака, здраво впити в палубата, можеха да им възвърнат спокойствието.

-        Май това беше, повече нищо няма да хванем. – Младежът заговори, след като се успокоиха.

Наместо отговор, бащата започна да навива макарата на едната от въдиците. Синът последва неговия пример. Не след дълго и шестте въдици бяха навити. Кукичките на всички тях бяха опразнени.

Младежът сопнато се развика срещу водата, за да може Нептун да чуе неговия вик и да накаже пакостника, който им беше отнел стръвта.

Бащата гръмко се разсмя и прибра въдиците в кутията.

-        Какво му е смешното, цял ден се пържим тук за празни кукички.

Бащата продължи да се смее. Затвори кутията, събуди двигателя на лодката и се отправи към далечния бряг.

-        Изглежда не е била само за нас тази зима тежка.

Бащата продължаваше да се смее на шегата си и брегът ставаше все по-голям с всяко изсмиване.

-        Много смешно. – Троснато отговори синът.

-        Хайде, на плажа има достатъчно капанчета с рибена чорба.

© Божидар Лазаров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??