Едва различаваше очертанията на горящите мебели, гъстият облак от дим вече бе обхванал почти изцяло стаята и по-скоро чуваше, отколкото да вижда как огънят неумолимо поглъща всичко, което обичаше.
Пращенето и пукането на дървената ламперия, книгите, килима, пердетата, общата им снимка от онези така щастливи две седмици в Париж.
Накъдето и да погледнеше, виждаше само пушек и пламъци, които облизваха стените и се доближаваха все по-близо до него. Беше непоносимо горещо и макар отчаяно да натискаше потната си фланелка към устата, осъзнаваше, че шансовете му да оцелее, ако продължава да стои тук, са нищожни. Дори не мислеше за себе си, но трябваше някак да се добере до стаята на Мари.
Винаги бе вярвал, че няма нищо, което да ти дава повече сили да се пребориш с невъзможното, от инстинкта ти за оцеляване, от момента, когато си притиснат в ъгъла и всяка една секунда е от значение. Затвори очи, усмихна се и се прекръсти, макар никога да не бе вярвал особено в Бог и доброто му отношение към човешката раса.
"Но пък едва ли има по-подходящ момент да спреш да си атеист", помисли си и се хвърли напред в пламъците, в отчаян опит да достигне до обгорялата врата и спасението. Осъзна, че няма да успее, едва когато усети ужасяващата болка, изкрещя .. и се събуди. Беше целият мокър от пот и дишаше тежко, преживявайки поредния си кошмарен спомен от онази нощ. Часовникът показваше 3 сутринта.
Бяха минали цели четири години. Време, в което продължаваше да носи както физическите, така и психическите белези от пожара. Преглъщаше жадно водата на малки глътки, а част от нея се стичаше по брадичката му. Някога обичаше да повтаря, че всички носим своите демони, но едва ли бе предполагал, че един ден ще се сблъска толкова буквално с думите си.
Вече не желаеше да поглежда в огледалото, защото това, което виждаше там, го плашеше. Не толкова обезобразеното лице, колкото погледът. Поглед на някой, който отдавна се е предал пред иронията на живота. Някой, който е оцелял, но е загубил всичко, което някога е имало смисъл за него. Успеха си, човекът, която бе обичал повече от всичко.. и най-вече себе си. Не помнеше кога за последно бе виждал онази усмивка, която някога разтапяше сърца и предизвикваше учестено дишане. Не откриваше и вярата, която винаги му даваше сили да продължи. И това го плашеше безумно.
Знаеше къде е Мари. Вече рядко се задържаше у дома. По това време винаги четеше някоя книга в бара, в който се бяха запознали някога. Същият този бар, в който прекарваха часове всяка неделя след полунощ, държейки си ръцете, докосващи се, търсейки миг на ласка и нежност като млади влюбени. Божичко, как прескачаше сърцето му, всеки път, когато тя се вглеждаше в очите му и се усмихваше щастливо.
Не бе вярвал, че е възможно да обича някой до степен, в която да е готов да пожертва всичко за него. Той, който винаги е бил открит егоист, който не се задържаше никога повече от месец до някоя жена, просто защото интересът му стихваше толкова бързо, колкото и се раждаше. Черпеше с пълни сили от радостите на живота, от популярността си, възползвайки се от всичко, което можеше, докато не срещна нея. Тогава осъзна, че на този свят има моменти, които те учат и те превръщат в по-добър човек и хора, заради които си заслужава да си този човек.
Входната врата се тресна и той осъзна, че тотално е изгубил представа за времето. Бе прекарал близо час в размишление, не че бе някаква новост напоследък. Отиде в спалнята да смени потната фланелка и я чу как се събува и влиза в банята. Преоблече се и я последва.
Стоеше като вцепенена пред огледалото, също толкова мрачна и тъжна като обикновено и гледаше напред. И макар да мразеше този момент, той застана зад нея и я прегърна, вглеждайки се в лицето й, което толкова обичаше, в погледа й. Поглед на някой, който отдавна се е предал пред иронията на живота. Някой, който е оцелял в пожара, но е загубил всичко, което някога е имало смисъл за него. Успеха си, човекът, която бе обичал повече от всичко.. и най-вече себе си и усещането от онази прегръдка, която някога й даваше сили да продължи.
А на входната врата отвън, залепена накриво, стоеше снимката му, на която все още се усмихваше. Четири години без Тони!
© Mitko Popov Всички права запазени